О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1257
гр. София, 11.11.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5386 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Д. П. против решение № 164/09.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 164/2015 г. от състав на Окръжен съд – Шумен.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на окръжен съд е потвърдил решение на първоинстанционен съд, с което е приет за основателен предявения иск, квалифициран от съда като иск с правно основание чл.74 ЗЗД.
Съдът е приел, че по договор за кредит № 12КР-АА-1982 от 05.07.2007 г., ответника е получила от [фирма] паричен заем в размер на 48 000 лева, с предназначение – за текущи битови нужди и погасяване на съществуващи задължения, подлежащ на погасяване на равни месечни вноски, всяка една с падеж и в размер, определени в погасителен план – Приложение № 1, неразделна част от договора, с краен срок 15.07.2027 г.. С нотариален акт, ищецът е учредил в полза на посочената банка договорна ипотека върху собствения си недвижим имот, като обезпечение за вземанията на ипотекарния кредитор по посочения договор за кредит, с длъжник ответника, като даденото обезпечение е било отразено и в договора за кредит. В нотариалния акт и договора за банков кредит ипотекираният имот е индивидуализиран като дворно място, находящо се на околовръстния полигон на [населено място], общ. Д., цялото с площ от 400 кв.м, заедно с построените в него сгради – къща със застроена площ от 55 кв.м, с изба под нея с площ от 40 кв.м и лятна кухня със застроена площ от 20 кв., при посочени граници на дворното място.
Съдът е приел, че ищецът е заплатил исковата сума в полза на банката, поради факта, че ответника-длъжник по договора за кредит, не е заплатила част от дължимите по същия договор суми. Сумите, заплатени от ищеца са по сметка, различна от сметката на длъжника, тъй като последния изрично се е противопоставил да се заплащат суми по неговата банкова сметка от трети лице, какъвто се е явявал ищеца по делото към онзи момент.
Ответника е оспорил 2 бр. разписки от 11.01.2010 г. и 30.08.2008 г., с издател трето на спора лице, за което ищецът е твърдял, че е заплатил по негова поръчка и с негови суми част от дължимите на банката – кредитор суми. Оспорването е било относно автентичността на подписа на издателя, датата на издаване и верността на съдържанието им. Въз основа на заключението на изготвената съдебно-графична експертиза, съдът е приел, че почеркът, с който е положен подписът срещу „Подпис“ в двете разписки и този, с който са положени подписите, представени като сравнителен материал от третото лице, принадлежат на едно и също лице, съдът е приел, че двата документа са автентични и спрямо тях важи презумпцията по чл.180 от ГПК, а оспорването на тяхната автентичност от ответника е недоказано. Въззивният съд е споделил разрешението, че частните свидетелстващи документи, каквито са процесните разписки, нямат обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което не е нужно откриване на производство по чл.193 от ГПК за оспорване на отразеното в тях, тъй като частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето му. Съдът е приел, че тежестта за доказване на неистинността му пада върху страната, която го оспорва, а издателят на частния свидетелстващ документ, ако не е страна по делото, може да бъде разпитан като свидетел за удостоверените в него факти. Въз основа нагорното, съдът е приел, че е недопустимо оспорване датата на издаване и съдържанието на въпросните разписки по реда на чл.193, ал.1 от ГПК, което е основание за оставяне молбата на жалбоподателката без разглеждане в тази й част и извършване преценка на двата документа съобразно разпоредбите на чл.178, чл.180 и чл.181 от ГПК.
Съдът е приел за неоснователни твърденията на ответника, че описанието на имота трябвало да отговаря и на други изисквания, предвид факта, че те не са съобразени с уредения в ЗУТ и ППЗУТ статут на неурегулираните територии и, в частност – околовръстните полигони. Съдът е приел за недоказано твърдението на ответника, че към момента на сключване на договорите територията на [населено място] е била урегулирана и процесният имот е попадал в някакъв вид устройствен план, във връзка с възражението й за нищожност на договорната ипотека.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
Първия поставен от касатора правен въпрос е, има ли ипотекарния длъжник право на иск по чл.155, ал.2 ЗЗД, ако учредяването на ипотеката е недействително /чл.170 ЗЗД/. Този правен въпрос би бил относим към спора в случай, че въззивният съд бе приел от правна страна, че учредяването на ипотеката е недействително. Съдът е приел, че договора за ипотека е действителен, а проверката на този извод на съда не е допустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК.
Вторият правен въпрос касае действителността на договорна ипотека, във връзка с изискванията на ЗУТ и ЗКИР относно индивидуализирането на недвижимия имот. На първо място, въпросът за недействителност на договора за ипотека е повдигнат под формата на възражение, което е допустимо, но само и доколкото страните по договора са страни и по делото, доколкото те са необходими задължителни другари в процеса. Макар и съдът да се е произнесъл по този въпрос, то защитата на ответника във връзка с това възражение не е осъществена надлежно, като процесуалноправен въпрос в тази насока не се сочи от касатора. На следващо място, съдът е приел, че възражението е недоказано, доколкото не са представи доказателства, че за имотът е следвало да се прилагат сочените разпоредби на ЗУТ и ЗКИР, като доводите в тази насока на касатора касаят обосноваността на съдебния акт, като проверката на фактите не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК,
Третият правен въпрос е свързан с процедирането на първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и правната квалификация на предявения иск. Изискването на чл.280, ал. 1 ГПК е, правният въпрос да е свързан с произнасяне на въззивния съд, а не на първоинстанционния, поради което така поставения правен въпрос е неотносим към спора, доколкото не се сочи въпрос, свързан със задължението на въззивния съд в насока на поставения правен въпрос.
Четвъртия поставен правен въпрос е, допустимо ли е оспорване на частен свидетелстващ документ по реда на чл.193 ГПК. Съдът е приел, че не е нужно откриването на производство по оспорването на частен свидетелстващ документ по реда на чл.193 ГПК, като този негов извод напълно съответствува на задължителната съдебна практика, отразена както в цитираното от касатора съдебно решение, като и в много други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, обективирана в решение № 261/22.01.2014 г. по гр.д. № 2354/2013 г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 57/29.04.2013 г. по гр.д. № 354/2012 г., ІV г.о., решение № 375/28.12.2012 г. по гр.д. № 1347/2011 г., ІV г.о., решение № 74817.02.2011 г. по гр.д. № 801/2009 г., ІV г.о., решение № 506/08.09.2010 г. по гр.д. № 705/2009 г., ІV г.о. и др.
Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 164/09.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 164/2015 г. от състав на Окръжен съд – Шумен.
Определението е окончателно.
Председател: Членове:1. 2.