ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1278
гр. София 16.11.2015 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.09.2015 (двадесет и трети септември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3277 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от П. Д. А., в качеството му на [фирма] [населено място], [община] срещу решение № 66/23.03.2015 година на Окръжен съд Шумен, постановено по гр. д. № 77/2015 година, касационна жалба с вх. № 2387/30.04.2015 година.
С обжалваното решение е потвърдено решение №856/18.11.2014 година на Районен съд Шумен, постановено по гр. д. № 1577/2013 година, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Ц. Х. Д. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 21 071.37 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане съгласно решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/2011 година, влязло в законна сила на 07.12.2011 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 15-то число на месеца следващ съставянето на всяка фактура до предявяването на иска в размер на 12 666,64 лева, както и за заплащането на законната лихва върху главницата от предявяването на иска-07.06.2013 година до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Окръжен съд Шумен е неправилно, поради което трябва да бъде отменено като се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно ППВС № 7/1965 година и ППВС № 7/1959 година.
Ответницата по касационната жалба Ц. Х. Д. е подала отговор с вх. № 3142/11.06.2015 година, в който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, а ако това не бъде възприето се твърди, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да се остави без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
Касаторът е бил уведомен за обжалваното решение на 01.04.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2387/30.04.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
При постановяване на обжалваното решение Окръжен съд Шумен се е съобразил с обстоятелството, че с влязло в сила на 07.12.2011 година решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/2011 година Ц. Х. Д. е призната за виновна в това, че в периода 26.10.2007 година-31.08.2008 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, съставила неистински официални документи, а именно фактури № [ЕГН]/26.10.2007 година, № [ЕГН]/09.11.2007 година, № [ЕГН]/09.11.2007 година, № [ЕГН]/26.11.2007 година, № [ЕГН]/29.11.2007 година, № [ЕГН]/30.11.2007 година, № [ЕГН]/18.12.2007 година, № [ЕГН]/27.12.2007 година, № [ЕГН]/29.01.2008 година, №[ЕИК]/31.01.2007 година и № [ЕГН]/31.03.2008 година, с цел да бъдат използвани, което е престъпление по чл. 308, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. С посоченото решение Ц. Х. Д. е освободена от наказателна отговорност по реда на чл. 78а, ал. 1 от НК като й е наложено административно наказание „глоба” в размер на 500.00 лева. Било е установено, че тези фактури са били осчетоводени в счетоводството на [фирма] [населено място], [община] като са били отразени в дневниците за продажбите и върху тях е бил начислен ДДС за съответните месеци, през които същите са били издадени. Предявеният от П. Д. А., в качеството му на [фирма] [населено място], [община] срещу Ц. Х. Д. иск по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е за сумата от 21 071.37 лева, която е формирана от начисления и дължащ се по всяка една от фактурите ДДС. За да отхвърли тази иск съставът на Окръжен съд Шумен е приел, че макар и действията на Ц. Х. Д. по съставяне на посочените по-горе фактури да са противоправни не е установено вследствие на тях да е настъпило твърдяното от касатора увреждане. Този си извод въззивният съд е обосновал, включително и чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, с това, че за да приложи разпоредбата на чл. 78а от НК съставът на наказателния съд е приел, че с извършеното от Ц. Х. Д. деяние не са причинени имуществени вреди. Прието е, че плащането на ДДС по фактурите не е закономерна и необходима последица от изготвянето на им. Посочено е, че решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/2011 година установява единствено съставянето на неистински фактури от страна на Ц. Х. Д. като тази неистинност, съгласно чл. 93, т. 6 от НК, се отнася единствено до авторството на документа, т. е. до неговата автентичност. Самото съставяне на фактурите не причинява вреда като по делото не било установено кой ги е използвал впоследствие, а също така и съпричастността, знанието и желанието на всички страни за правните последици от това. В тази връзка е прието, че обективираните във фактурите сделки са реално осъществени. Посочено е, че П. Д. А. в качеството му на [фирма] [населено място], [община] е следвало да създаде абсолютно сигурна достоверност в истинността на своите фактически твърдения, като се изключи всяко съмнение и колебание от тази достоверност, а именно да установи по безсъмнен начин, наличието на вреда, причинно-следствената връзка между соченото противоправно поведение на ответницата и вредата, която следва да е пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая той не само че не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства са оставили изключително разколебана сигурността, че са били реализирани релевантните за спора факти. Поради това и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът следвало да зачете неблагоприятните им последици, които го задължавали да приеме за неосъществили се релевантните факти, съответно правните им последици за ненастъпили.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е поставил въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе в рамките на спорния предмет като твърди, че по него обжалваното решение е постановено в противоречие с указанията дадени в ППВС 7/1965 година. Според касаторът е вярно, че в предмета на доказване на обвинението по чл. 308 от НК влизат фактите по съставянето на неистински официален документ. Съдът обаче не е имал основание да изключи останалите факти на деликта, а именно, че фактурите са съставени за отчитане на ДДС, че са използвани и за касаторът е настъпила вреда, защото е прихванат данък в размер на 21 071.37 лева. При това, според касатора, въззивният съд е подменил голяма част предмета на наказателното производство. ППВС № 7/1965 година е прието за обобщаване на практиката по някои въпроси на второинстанционното производство по реда на ГПК (отм.). В т. 4 от същото е посочено, че необсъждането на доказателствата и доводите на страните е процесуално нарушение по чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) и когато то е съществено, с основание за отмяна по чл. 207, б. „б“ ГПК (отм.), а не по чл. 207, б. „г“ от ГПК (отм.). От това може да се направи извод, че при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички доказателства и доводи на страните по спора. Видно от мотивите към обжалваното решение при постановяването му въззивният съд се е произнесъл по предявения иск като е съобразил представените и приети по делото писмени доказателства, основното и допълнителното заключение на изслушаната съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Д. К. Д., дадените по реда на чл. 176 от ГПК обяснения на Ц. Х. Д., а също така и с показанията на разпитаните свидетели С. С. Д., Г. П. Г., К. М. М., В. С. Д., Г. Б. Г. и Й. Н. Р.. В мотивите към решението си въззивният съд е изложил направените от него, въз основа на събраните по делото доказателства, правни изводи и е отговорил на повдигнатите от касатора с въззивната жалба въпроси по съществото на спора. По отношение на установената въз основа на тези доказателства фактическа обстановка въззивният съд се е възползвал от предоставената му с разпоредбата на чл. 272 от ГПК възможност и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд като по този начин ги е направил свои, възползвайки се от извършената в тях обосновка по съществото на спора и по този начин е осъществил част от решаващата си дейност. Извършеното по реда на чл. 272 от ГПК препращане към мотивите на първоинстанционното решение е във връзка с изложените от въззивния съд мотиви по наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на това решение. Същото се извършва след като въззивният съд извърши собствена оценка на събраните по делото доказателства и на доводите и твърденията на страните като въз основа на тях формира изводите си по съществото на спора. При препращането по чл. 272 от ГПК въззивният съд се ползва само от извършената в мотивите на първоинстанционния съд обосновка, но това става след като е направил собствени изводи по съществото на спора. Поради това само от обстоятелството, че определена част от въззивното решение е мотивирана чрез такова препращане не означава, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата, по отношение на които то е извършено. Още повече, че касаторът не сочи какви конкретно доказателства не са били съобразени от въззивния съд при постановяване на решението му. Обосновката на този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е свързана по-скоро с направените от въззивният съд изводи, въз основа на доказателствата, с които изводи касаторът не е съгласен. В случая както се посочи по-горе, при постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички доказателства като правилността на изводите, до които е стигнал при това обсъждане може да бъде основание за касационно обжалване на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това важи и за това дали въззивният съд правилно е приложил правилото на чл. 272 от ГПК. Поради това въззивното решение е постановено в съответствие с т. 4 от ППВС № 7/1965 година и не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе в рамките на спорния предмет.
Освен посочения по-горе въпрос касаторът в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е поставил и въпроса за разпределението на доказателствената тежест при разглеждането на иск по чл. 45 от ЗЗД. Твърдението му е, че по този въпрос съставът на Окръжен съд Шумен се е произнесъл по този въпрос в противоречие със задължителните указания по т. 2 от ППВС № 7/1959 година съгласно, които отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди като причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай, а вината се предполага до доказване на противното. Касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил спора при обратна доказателствена тежест, като не се е съобразил с решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/20112011 година. Сочи се, че въззивният съд е изключил при преценката си специалната цел на престъплението по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК, а именно съставените неистински фактури да бъдат използвани за отчитане на удостоверените с тях сделки и ДДС за съответния данъчен период. Твърди се, че по този начин е игнорирана, установената с чл. 300 от ГПК и чл. 413 от НПК, задължителна сила на решението по чл. 78а от НК. Както се посочи по-горе съставът на Окръжен съд Шумен е приел, че касаторът е трябвало да установи по безсъмнен начин, наличието на вреда, причинно-следствената връзка между соченото противоправно поведение на ответницата и вредата, която следва да е пряка и непосредствена последица от увреждането, но това не е било направено. В случая съставът на Окръжен съд Шумен не е приел, че действията на Ц. Х. Д. по съставяне на неистинските фактури са правомерни и не е отхвърлил иска заради това. При постановяване на решенето си съдът се е съобразил с обвързващата сила на решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/2011 година. Със същото Ц. Х. Д. е призната за виновна за престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, а именно съставяне на неистински фактури. Въззивният съд е съобразил, че съгласно чл. 93, т. 6 от НК неистински документ е този, на който е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е съставило. Затова съгласно т. 9 от ППВС 3/1982 година престъплението по чл. 308, ал. 1, т. 1 от НК е завършено със съставянето на неистинския документ, без да е необходимо той да бъде използван и от това да са настъпили вреди. Тъй като престъплението е формално такова деецът отговаря за самото съставяне и само това деяние се обхваща от задължителната сила на присъдата по чл. 300 от ГПК и чл. 413 от НПК. Затова ако деецът е признат за виновен само за престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НПК, а след това неистинският документ бъде използван и бъдат причинени вреди на трето лице, тези обстоятелства няма да се обхващат от задължителната сила на присъдата като при иск по чл. 45 от ЗЗД трябва да бъдат доказани от ищеца.. В тази връзка съгласно т. 6 и т. 8 от ППВС 3/1982 година неистинският документ не се приравнява на неверен такъв. При първия акцентът се поставя върху авторството на документа, а не до неговото съдържание. Поради това не е изключено неистинския документ да удостоверява вярно отразените факти и обстоятелства като в такъв случай той е такъв с вярно съдържание, т. е., а ако не освен неистински е и неверен такъв. Обстоятелството, че неистинския документ е с вярно съдържание не отнема престъпния му характер, дори и в случаите, когато той е съставен след предварителното съгласие на лицето, от чието име е издаден. Следва да се има предвид, че предвидената в разпоредбата на чл. 308, ал. 1 от НК цел за използване на неистинския документ е той да бъде използван за да удостовери отразените в него факти и обстоятелства. При това не е задължително това използване да е с неправомерна цел. В случая с неистинските фактури са документирани сделки на П. Д. А., в качеството му на [фирма] [населено място], [община] с трети лица като същите са отразени в счетоводството на търговеца и върху тях е начислен дължимия се ДДС. Именно последният се претендира от касатора като вреда по предявения по отношение на Ц. Х. Д. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД. Затова освен установените с решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/2011 година обстоятелства е трябвало да се установи, че съставените фактури са и такива с невярно съдържание, т. е. удостоверените с тях сделки не са били осъществени и върху тях не се дължи ДДС. Съгласно чл. 82 от ЗДДС този данък е изискуем от регистрирано по този закон лице-доставчик по облагаема доставка, с изключение на случаите по ал. 4 и 5 от разпоредбата като се дължи за съответния данъчен период. Задължението възниква с извършване на облагаемата доставка, независимо дали същата е документирана по установения за това ред или не, а недокументирането и неплащането му представлява нарушение на закона. Затова вреда за касатора ще е налице, ако фактурите освен, че са неистински са и такива с невярно съдържание, поради което върху посочените в тях сделки не се дължи ДДС. При това тази вреда ще е налице, ако начисляването на ДДС е извършено само въз основа на съставените от Ц. Х. Д. неистински фактури, а не на основание действително реализирани сделки. В конкретния случай съставът на Окръжен съд Шумен след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че удостоверените в неистинските фактури сделки са реално осъществени, поради което върху същите се дължи ДДС от страна на [фирма] [населено място], [община]. В случая неистинските фактури са използвани за счетоводното отчитане на тези сделки и на начисления с тях ДДС. Предвид на това е прието, че макар и неистински, фактурите са установявали действително задължение на касатора за ДДС, поради което внасянето на данъка не представлява вреда. Касаторът е трябвало да състави фактури за тези сделки, които да бъдат осчетоводени по установения за това ред и въз основа на тях да бъде начислен дължимия се ДДС. Затова обстоятелството, че за това са използвани съставените от Ц. Х. Д. неистински фактури не е довело до вреда за касатора. Ако последният е смятал да не документира сделките и да не внесе дължимия се за тях ДДС, то неговото поведение е неправомерно и той не може да се позовава на него, за да твърди причиняване на вреди. С оглед на това като е приел, че по иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД представеното от П. Д. А., в качеството му на [фирма] [населено място], [община], решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/2011 година не установява всички елементи на непозволеното увреждане, а само противоправното поведение на Ц. Х. Д., поради което настъпилите от това поведение вреди и причинната връзка между двете трябва да се докажат от касатора, който да понесе неблагоприятните последици от това, че те не са надлежно установени, съставът на Окръжен съд Шумен не е постановил решението си в противоречие със задължителните указания по т. 2 от ППВС № 7/1959 година.
Към изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Д. А., в качеството му на [фирма] [населено място], [община] е приложил и ТР №1/04.02.2013 година, постановено по тълк. д. № 2/2012 година на ОСНК на ВКС, но не е посочил към кой от поставените въпроси се отнася същото. Това решение се отнася до разглеждането на гражданския иск на пострадалия от престъплението в наказателното производство, поради което е неотносимо към сегашния спор. Наистина в него е посочено, че когато вредоносната дейност представлява престъпление по смисъла на чл. 9, ал. 1 от НК, то винаги е и деликт. Това обаче се отнася само за случаите, когато от престъплението са настъпили вреди и отговорността за тях може да бъде реализирана чрез предявяването на граждански иск в наказателното производство. Формалните престъпления не са вредоносни, а постановената в наказателното производство присъда, респективно решение по чл. 78а от НК, ще обвърже съда разглеждащ гражданските последици от деянието с това причинени ли са вреди, размерът на същите и причинната връзка между тях и деянието само ако те са и елементи от състава на престъплението. В останалите случаи тези елементи подлежат на установяване от ищеца. Поради това твърдения от П. Д. А., в качеството му на [фирма] [населено място], [община] деликт не може да бъде установен само въз основа на решение № 1497/17.11.2011 година на Районен съд Шумен, постановено по н. а. х. д. № 1434/2011 година, в какъвто смисъл са твърденията на касатора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66/23.03.2015 година на Окръжен съд Шумен, постановено по гр. д. № 77/2015 година, касационна жалба с вх. № 2387/30.04.2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.