О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 655
гр. София, 24.11.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№805 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. П. в качеството му на [фирма] срещу решение №450 от 10.11.2014 г. по гр.д. №327/2014 г. на ОС Смолян. С обжалваното решение е потвърдено решение №124 от 17.06.2014 г. по гр.д.№367/2013 г. на РС Девин, с което е отхвърлен предявеният от С. А. П. в качеството му на [фирма] срещу П. кооперация „Е.” иск по чл.61, ал.3, вр. чл.59 от ЗЗД за сумата от 15 000 лв., част от претенция от 117 000 лв., извършени СМР в обект ресторант „Старата върба” [населено място].
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд, приемайки уреждане в договора за наем на отношенията между страните по повод направени от наемателя подобрения в наетия имот, не е преценил обстоятелството, че всъщност СМР по изграждането на санитарен възел са извършени, за да може наетият обект да се ползва по предназначение – като заведение. В тази връзка се излагат съображения, че в договора за наем не се съдържат уговорки за тези разходи, необходими за привеждане на имота в състояние, годно за предназначението му, поради което приложение следва да намерят разпоредбите на чл.61, вр. чл.59 от ЗЗД, а искът – да бъде уважен.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, вторият от които доуточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Когато страните по наемното правоотношение не са уговорили заплащането от наемателя на разходите за СМР в наетия обект, направени в отдадения под наем обект от наемателя, с цел привеждането му в състояние, годно за предназначението на обекта – за заведение, какви са правата на наемателя и може ли при прекратяване на наемното правоотношение да се претендира стойността на подобренията, съобразно правилата на неоснователното обогатяване. 2. Длъжен ли е въззивният съд да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и с допустимите според ГПК доказателствени средства.
По отношение на формулираните въпроси се твърди, че са решени в противоречие със следната практика на ВКС и на съдилищата: решение №120 от 01.07.2009 г. по т.д.№21/|2009 г. на ВКС, Второ отделение, решение №34 от 02.04.2009 г. по т.д.№683/2008 г. на ВКС, Второ отделение, решение №411 от 97.02.2014 г. по гр.д.№115/2013 г. на ВКС, ГК, решение №733 от 12.11.2010 г. по гр.д.№1274/2009 г. на ВКС, ГК, ТР №85 от 02.12.1968 г. по гр.д.№149/1968 г. на ОСГК на ВС, решение от 18.05.2010 г. по гр.д.№220/2010 г. на ОС Благоевград и решение №90 от 07.03.2011 г. по гр.д.№379/2010 г. на РС Карлово.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за несъстоятелност на оплакванията, съдържащи се в касационната жалба, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, проследявайки възникването между страните през 1998 г. на наемно правоотношение за обект – пивница „Старата върба” и сключените впоследствие през 2000 г., 2003 г., 2005 г., 2006 и 2007 г. договори за наем по повод същия обект, включително и съдържащата се във всеки от договорите разпоредба /с която е уговорено, че едно от задълженията на наемателя ЕТ е да не прави трайни подобрения в имота без писмено съгласие от наемодателя, а ако направи такива, то те са за негова сметка/, по същество не е възприел поддържаното от ЕТ наемател становище, че извършените през 2007 г. СМР по изграждане на санитарен възел, са такива с цел привеждането на обекта в състояние, годно за предназначението му – заведение и е приел, че правилата за водене на чужда работа без пълномощие и тези за неоснователното обогатяване са неприложими в случая, тъй като отношенията във връзка с извършени в имота подобрения са уредени от страните в наемния договор.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че формулираният от касатора първи въпрос не е обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено в решението е прието, че извършените от наемателя /настоящ касатор/ СМР, представляват подобрения, разходите за извършването на които са възложени на наемателя с изрична норма в наемния договор. Т.е. въззивният съд освен, че не е приел, че извършените от наемателя през 2007 г. СМР в наетия през 1998 г. имот, са такива с цел привеждането му в състояние, годно за предназначението на обекта, е достигнал до извод, че в наемния договор съществува уреждане на всички хипотези на извършени от наемателя подобрения. Доколко изложените съображения и направените изводи от съда са обосновани, е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
Положителният отговор на втория от поставените въпроси, се съдържа в съществуващата постоянна и непротиворечива практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на страните.
Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация сумата от 980 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение №450 от 10.11.2014 г. по гр.д. №327/2014 г. на ОС Смолян.
ОСЪЖДА С. А. П. ЕОГН6905176022, в качеството му на [фирма][ЕИК] да заплати на П. кооперация „Е.”[ЕИК], сумата от 980 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.