О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.714
гр. София,11.12.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2335 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №63 от 09.01.2015 г. по т.д. №3990/2014 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1242 от 04.08.2014 г., постановено по т.д.№5707/2012 г. на СГС, ТО, 9 с-в, с което е отхвърлена молбата на [фирма] за откриване на производство по несъстоятелност на М. Н. Н. в качеството му на [фирма] поради неплатежоспособност.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Излагат се съображения, че в случая са налице материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност спрямо едноличния търговец, тъй като същият има дължимо и изискуемо задължение по търговска сделка към молителя, а презумпцията на чл.608, ал.2 от ТЗ не е опровергана, доколкото счетоводството на длъжника е водено неправилно и няма доказателствена стойност.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице, поради произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, обусловили решаващите му изводи: 1. Може ли да се приеме за погасено задължение, което според разходен касов ордер /РКО/ е платено на едно лице, а в действителност е установено, че сумите по РКО са заплащани на трето лице, което няма представителна власт да получава сумите. 2. Какви са правните последици при заплащане в брой по РКО на по-големи суми от ограниченията, предвидени в Закона за ограничаване на плащанията в брой и следва ли да се приеме, че плащането в разрез с цитирания закон води до погасяване на задължението на длъжника или това плащане не погасява задължението. 3. В случай, че не бъдат погасявани задълженията от длъжник, спрямо който има влязло в сила осъдително съдебно решение, това непогасяване на съдебно признатите му задължения означава ли, че същият е неплатежоспособен, въпреки приети по делото по несъстоятелност данни за наличие на достатъчно имущество на длъжника да покрива текущите си задължения. 4. Следва ли да бъде приемано от въззивния съд, че счетоводството на търговец е редовно водено, ако самият съд констатира, че е налице осчетоводяване на погасяване на задължения, без да има каквито и да е документи за плащане на задължението. 5. С оглед установената нередовност на воденото счетоводство на длъжника, може ли съдът в производство по несъстоятелност да обоснове решението си на заключение на счетоводни експертизи, изготвени въз основа на нередовно водено счетоводство и следва ли съдът по несъстоятелността в този случай да приложи презумпцията на чл.608, ал.2 от ТЗ.
По отношение на първи и четвърти от формулираните въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана съответно в решение№81 от 31.05.2010 г. по т.д.№675/2009 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и в решение №57 от 29.04.2013 г. по гр.д.№354/2012 г. на ВКС, ГК, четвърто отделение и решение №121 от 01.07.2009 г. по т.д.№55/2009 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, а по отношение на останалите – наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация М. Н. Н. в качеството му на [фирма] не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки към решаващите мотиви на СГС е приел, че молителят е кредитор на ответника с вземане в размер на 586 800 лв., произтичащо от съществуващи между страните търговски отношения по доставка на стоки. Счел е за основателно възражението на ответника за недължимост на остатъка от претендираните от молителя вземания в общ размер на 1 917 638.34 лв., поради погасяването на този остатък, установено с 30 бр. РКО, подписани от управителя на дружеството молител и съдържащи необходимите реквизити – наименование на фирмата на молителя, плащане на сумите от длъжника, основанието за плащане и подпис на управителя, доказващ приемане на плащанията от законния представител на молителя. Анализирайки заключението на назначените по делото ССЕ, въззивният съд е стигнал до извод, че през целия период от 2008 г. до 2013 г. дружеството приключва финансовите години с положителен финансов резултат и същото, с оглед показателите за обща и бърза ликвидност за периода 2007 г. – 2013 г. вкл., разполага с бързоликвидни активи, които да покрият всички негови краткосрочни задължения, включително и задължението към молителя в размер на 586 800 лв. Намерил е за неоснователни наведените във въззивната жалба доводи за липса на изискуемите в ЗСч реквизити на 30-те бр. първични счетоводни документи – РКО, като е посочил, че е без значение дали сумите посочени в РКО са осчетоводени от молителя и дали същите реално са постъпили в патримониума на дружеството, след заплащането им на управителя. Предвид заключението на вещото лице относно наличието на достатъчно парични средства в касата на ответника към момента на осчетоводяване на всяко едно плащане по визираните РКО и приетия по делото доклад на независим одитор, съдът е направил извод, че счетоводството на ответника е водено редовно, а с оглед разпоредбите на Закона за ограничаване на плащанията в брой е счел за неоснователно възражението на молителя, че нарушението на закона водят до липса на плащане. В този смисъл е приел, че не са налице основания за откриване на производство по несъстоятелност спрямо ответника и е потвърдил първоинстанционното решение.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че поставените от касатора първи, трети и пети въпрос не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено, в решението изрично е прието, че са погасени тези задължения на длъжника, за които са издадени разходни касови ордери, подписани от управителя на дружеството молител и съдържащи необходимите реквизити, респективно липсва извод, че сумите по визираните РКО са били заплащани на лице без представителна власт, различно от управителя на молителя. Също така във въззивното решение не е обсъждано посоченото в изложението влязло в сила съдебно решение по съществуващ между страните имуществен спор, поради липсата на въвеждане от страна на молителя на такива факти, а извод за нередовно водено счетоводство на ответника по молбата по чл.625 от ТЗ не е правен. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи за редовност на вписванията в счетоводните книги са в съответствие със закона е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване. В тази връзка следва да се посочи, че освен че с поставянето на четвърти въпрос, касаторът по същество оспорва правилността на решението, то отговорът на въпроса дали дадено вписване в счетоводните книги е редовно, при установена нередовност на други вписвания в тези книги, се свързва и винаги е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора. Т.е. редовността на всяко счетоводно записване подлежи на преценка с оглед всички събрани по делото доказателства, при съобразяване с правилата за разпределение на доказателствената тежест, от което може да се направи извод, че всъщност този въпрос се решава за всеки конкретен случай, без да е възможно да му се даде отговор, важим във всяка една хипотеза. В този смисъл по посочените по-горе въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по въпроса за правните последици при заплащане в брой по РКО на по-големи суми от ограниченията, предвидени в Закона за ограничаване на плащанията в брой. Освен, че позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото /посочената от касатора липса на съдебна практика не представлява такъв довод/, дори и да се приеме за надлежно въведено, въпросът не може да се квалифицира като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не съществува каквото и да е била неяснота или съмнение относно предвидената в Закона за ограничаване на плащанията в брой, единствена последица при нарушаване на разпоредбите му – носенето на административно-наказателна отговорност от извършителите на нарушение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №63 от 09.01.2015 г. по т.д. №3990/2014 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.