О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 717
София, 12.12.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.10.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3291 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд от 03.06.2014год., постановено по в.гр.д.№ 80/2014 год., с което е потвърдено решение № 633 от 29.11.2013 год., по гр.д.№ 594/2012 год. на КРС за уважаване на предявения от „С.-Т.” Е., [населено място] срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 10 000 евро, по запис на заповед от 03.04.2009 год., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на осн. чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 14 573/2011 год. на ПРС, заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от 12.08.2011 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост , допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1 , т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1.” Необходимо ли е доказване на получавано възнаграждение, за да се приеме, че едно лице е търговски пълномощник по см. на чл.26, ал.2 ТЗ ?”; 2. „ Кога се счита за сключен договора за заем – с предаване на заемната сума, или с подписване на договора, в случай, че предаването на сумата предхожда писмения договор?”.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – селективно основание, поддържано по отношение на първия от поставените правни въпроси, са посочени: решение № 291 от 24.11.2008 год., по в.гр.д.№ 486/2008 год. на Великотърновския апелативен съд, както и постановените по реда на чл.290 и сл.ГПК решения на ВКС: № 157 от 28.12.2011 год., по т.д.№ 126/2011 год. на І т.о. и № 5 от 09. 02. 2009 год., по т.д.№ 268/2009 год..
Въведеното по отношение на втория от формулираните правни въпроси, основание за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с необходимостта от осъвременяване на формираната съдебна практика по приложението на чл.240 ЗЗД, доколкото в същата е налице неяснота относно значението на момента на предаване на заемната сума за възникване на договорната обвързаност между страните.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на посочените селективни основания – допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е възразено и срещу основателността на касационното основание по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване , поради следното.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е споделил изцяло изградените от първостепенния съд фактически и правни изводи и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Счел е, че от правната характеристика на заема за потребление следва, че с превеждане по банков път на сумата от 10 000 евро от ищеца на ответното търговско дружество, което след получаването и я е осчетоводило и я отразило в оборотната си ведомост, като е поело задължение за връщането и, договорът за заем между страните е сключен и е породил присъщите му правни последици за заемателя.
Позовавайки се на отсъствие на ангажирани по делото доказателства за получено възнаграждение от представляващия ответното търговско дружество, при сключване на процесния договор КОС е приел, че същият няма качеството на търговски пълномощник, поради което и ограниченията по чл.26, ал.2 ТЗ спрямо него са неприложими.
Допълнителен аргумент в подкрепа на приетата надлежна представителна власт за представляващия заемателя ”ИТАЛИ К.” Е., гр.София при сключване на договора за заем и издадения менителничен ефект, според КОС е и изрично подписаната декларация – потвърждение от 21. 12.2009 год. на управителя на ЮЛ – търговец – А. М., с която дори и да е съществувала евентуалната висяща недействителност на твърдяната сделка е била санирана.По съображения, че в хода на процеса, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, не са ангажирани доказателства, така сключеният заем да е бил във вреда на представлявания търговец – заемател, въззивната инстанция е преценила като неоснователно и въведеното от последния второ правопогасяващо възражение – за нищожност на каузалната сделка, обезпечена с процесния менителничен ефект. Позовавайки се на приетата за доказана гаранционна функция на издадения запис на заповед, решаващият състав на КОС е разгледал и направеното от ”ИТАЛИ К.” Е. процесуално възражение за прихващане, но като е отчел липсата на надлежно възникнало в негова полза вземане срещу ищеца е отрекъл основателността му.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че само вторият от поставените от касатора правни въпроси отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК- да се включва в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния правен резултат по делото.
Недоказано по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не съществува спор нито в съдебната практика, нито в правната доктрина, че с оглед неформалния и реален характер на договора за заем за потребление по чл.240, ал.1 ЗЗД предоставената сума е съществен негов елемент. Поради това предаването на паричната сума от заемодателя със задължение за връщането и от заемателя е доказване и на самото заемно правоотношение, а договорът за заем се счита сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията.Плащането на определена парична сума от едно лице на друго може да бъде в резултат на различни отношения между тях, означава, че договора за заем не може да се презумира. Щом не всяко предаване на парични средства става на основание сключен договор за заем, то този, който твърди, че престирането на определени пари е извършено въз основа на заем, следва да го докаже с допустимите от ГПК доказателствени средства Тази съдебна практика, израз на която са служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, постановени по чл.290 и сл. ГПК – № 174 от 23.07.2010 год., по гр.д.№ 5002/2008 год. на ІV г.о., №16/28.02.2013 год., по т.д.№ 218/2012 год. на ІІ т.о. и мн.др., е трайно непротиворечива, поради което при отсъствие на промяна в законодателството, при което същата е създадена и отсъствие на доказана обществена необходимост от изоставянето и, за да бъде възприета различна, не е налице критерият за селекция на които касаторът се позовава, в който смисъл са и разясненията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд изцяло се е съобразил с така формираната съдебна практика, като с оглед възникналия между страните спор във вр. с твърдяната от ищеца, по иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, каузална сделка, е възложил доказателствената тежест на последния. В съответствие с разясненията в т.17 на ТР № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС решаващият състав на КОС е обсъдил подробно в мотивите на решението си същата, като въз основа на преценката на конкретните ангажирани доказателства, вкл. декларацията – потвърждение на законния представител на ответното ЮЛ- търговец е счел, че гаранционната функция на издадения от името му запис на заповед е доказана.
Що се касае до първия от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, то същият няма самостоятелно обуславящо значение за крайния изход на делото, предвид приетото от КОС саниране на евентуално висящата недействителност на въведената с исковата молба каузална сделка от законния представител на ответното търговско дружество, поради което, макар и той да е в предмета на спора по предявения положителен установителен иск, основан на чл.422 ГПК, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Правилността на изградените правни и фактически изводи на въззивния съд, която всъщност касаторът оспорва, е ирелевантна за предпоставките за достъп до касационен контрол поради което не следва да бъде обсъждана в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само при доказателства за реалното им извършване, а такива отсъстват по делото.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд от 03.06.2014год., постановено по в.гр.д.№ 80 / 2014 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: