О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1434
гр.София 14.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети декември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5883/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. Ди П. Г. и на [фирма], [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІІ-98 от 28.07.2015 г. по гр.д.№ 1076/ 2015 г., с което е потвърдено решение на Бургаски районен съд от 07.04.2015 г. (поправено с решение от 13.05.2015 г.) по гр.д.№ 6107/ 2014 г. По този начин съдът признал за незаконно и отменил уволнението на А. Ди П. Г., извършено със заповед от 24.06.2014 г. на управителя на [фирма]; възстановил А. Ди П. Г. на заеманата преди уволнението длъжност „началник производство”; осъдил [фирма] да заплати на А. Ди П. Г. 11 796,48 лв обезщетение за оставане без работа за периода 24.06. – 24.12.2014 г. (за разликата до 35 512,32 лв отхвърлил иска); 1541,21 лв и 1 247,65 лв – дължимо трудово възнаграждение за месеци май и юни 2014 г. (за разликата до 5 048,21 лв, съответно 4 086,66 лв, отхвърлил исковете); 3 185,05 лв обезщетение за 36 дни неизползван платен годишен отпуск за 2012 г., 2013 и 2014 г. (за разликата до 10 653,70 лв отхвърлил иска), със законната лихва върху присъдените суми от 21.08.2014 г. до окончателното им изплащане, както и 1 586 лв разноски по делото. [фирма] е осъдено да заплати 981 лв разноски по бюджета на съдебната власт. А. Ди П. Г. е осъден да заплати на [фирма] 690 лв разноски.
Касационната жалба на ищеца А. Ди П. Г. е срещу частта от въззивното решение, отхвърляща частично предявените осъдителни искове. Той поддържа в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че за да приеме претенциите му за частично неоснователни, въззивният съд разрешил неправилно материалноправните въпроси за възможността представител, овластен от управител на търговско дружество да сключва, изменя и прекратява трудови договори, да сключи и измени трудов договор със себе си, без упълномощителят да го е овластил изрично за това; и допустимо ли е потвърждаване на изменение на трудов договор, извършено за работодателя от лице без представителна власт, да бъде извършено чрез конклудентни действия. Повдигна също процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд, когато отхвърля доказателствено искане на страна, да мотивира отказа си, включително като посочи кои факти не могат да бъдат установени с исканите доказателства. Поддържа, че по отношение на тези въпроси са налице допълнителните основания по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Ответникът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, уважаваща претенциите на ищеца. Релевира материалноправния въпрос за приложението на разпоредбата на чл.193 ал.2 КТ в случаите, когато от извършилия дисциплинарно нарушение работник не са взети обяснения поради неговото недобросъвестно поведение. Счита, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ищецът А. Ди П. Г. оспорва касационната жалба на [фирма] като поддържа, че в нея няма изрично формулиран правен въпрос, както и че до подаването на касационна жалба ответникът не е твърдял наличие на недобросъвестно поведение на работника като причина от него да не са взети обяснения по чл.193 ал.1 КТ. Моли по жалбата на [фирма] касационно обжалване да не се допуска, евентуално излага съображения за неоснователност на тази жалба.
[фирма] не взема становище по касационната жалба на ищеца.
Жалбите са допустими, а по исканията за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
А. Ди П. Г. е предявил срещу [фирма] искове за отмяна на наложено му наказание „дисциплинарно уволнение”, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, за заплащане на обезщетение за оставане без работа, за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и за заплащане на дължими трудови възнаграждения. Твърденията на ищеца (относими към въззивното решение) са, че наказанието е наложено, без да са му поискани обяснения и че месечното брутно трудово възнаграждение, явяващо се основа за изчисляване на дължимите обезщетения, е 5 918,72 лв, съгласно допълнителни споразумения, последното от 02.01.2014 г. Ответникът е възразил, че обяснения от работника са искани устно и това е видно от текста на уволнителната заповед. По размера на трудовото възнаграждение на ищеца е заявил, че съгласно клаузите на основния трудов договор то е 1966,08 лв и само толкова се дължи, а и на тази база следва да се изчислят обезщетенията. Допълнителното споразумение от 02.01.2014 г. не е подписано от управителя на [фирма], а от лице, което няма представителна власт за дружеството. Ищецът е репликирал, че е бил упълномощен да сключва и изменя трудови договори, както и че дори допълнителното споразумение от 02.01.2014 г. да е сключено от лице без представителна власт, управителят на дружеството-работодател е знаел за него и с действията си го е потвърдил. За установяване на това обстоятелство е поискано събиране на писмени и гласни доказателства, както и разпит по чл.176 ГПК на управителя на [фирма]. Съдът отхвърлил искането поради неотносимост на целения за установяване факт към предмета на делото. В жалбата си до въззивната инстанция ищецът твърдял, че отказът е в нарушение на съдопроизводствените правила и поради това поискал събирането на доказателствата от въззивния съд. И тази инстанция не допуснала доказателствата, като посочила, че при отказа не са нарушени правилата на ГПК.
Въззивният съдът постановил решение, в което приел, че извършеното уволнение е незаконно, тъй като преди налагането на наказание „дисциплинарно уволнение” работодателят не е изпълнил задължението си по чл.193 КТ да изслуша работника. Съдът посочил, че по делото не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на твърденията на работодателя, че преди да връчи уволнителната заповед устно е искал обяснения от работника за посочените в нея нарушения. По доводите за размера на трудовото възнаграждение, дължимо на ищеца, съдът приел, че допълнителното споразумение от 02.01.2014 г. не е подписано от лице с представителни права, както и че потвърждаването му може да е само в писмена форма, за което няма доказателства. С отхвърлените доказателствени искания на ищеца може да се установи само дали управителят на [фирма] е знаел за това споразумение, което не може да замести липсата на писмено потвърждение. Предходното допълнително споразумение за увеличаване на размера на дължимото трудово възнаграждение, което ищецът подписал и за себе си, и за работодателя (въз основа на упълномощаването му да сключва, изменя и прекратява трудови договори от името на дружеството), според въззивния съд също не е произвело действие, тъй като упълномощеният не е имал право да договаря сам със себе си.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, единственият формулиран правен въпрос от касатора – ответник не обуславя обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че работодателят е изискал обяснения от работника, но поведението на последния е попречило те да бъдат взети. Съдът е установил друго – че работодателят изобщо не е искал обяснения от работника преди да връчи заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. Касае се за отрицателна фактическа констатация на инстанцията по същество, която в производството по чл.288 ГПК не подлежи на контрол. В това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, при установените факти. Щом от фактическа страна съдът е установил, че обяснения не са искани, то правният въпрос какви биха били последиците, ако са били искани обяснения, но работникът недобросъвестно е попречил на работодателя да изпълни задължението си, няма значение за обжалваното решение. По него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Формулираните от ищеца въпроси са обуславящи, но нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, нито са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Решение по гр.д.№ 264/ 2012 г., ІІ г.о. на ВКС, на което касаторът – ищец се позовава, разрешава повдигнатия въпрос за потвърждаване на действия, извършени без представителна власт в смисъла, сочен от касатора, но въззивното решение не е в противоречие с него. Потвърждаването може да се извърши с конклудентни действия, но когато за упълномощителната сделка е била нужна форма, то същата форма се изисква за потвърждаването й. Неоснователно ищецът поддържа, че решението на ВКС допуска потвърждаване на договор за продажба на недвижим имот с конклудентни действия. С това решение са отхвърлени искове за недействителност на сделка, извършена от пълномощник на продавачите без представителна власт, но не защото сделката е потвърдена от продавачите, а защото пълномощникът е бил овластен от тях да извърши продажбата. Поради това няма противоречие между двата съдебни акта. Наличието на установена практика по въпроса, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва възможността той да има значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК (Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Такова значение няма и въпросът за допустимостта овластено от работодателя лице да сключва трудови договори със себе си, без изрично позволение за това. Според установената практика, представителството в трудовото право се урежда от правилата на ЗЗД (срв. Тълкувателно решение № 6/ 11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС) и това важи и за условията на договаряне сам със себе си.
Не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и повдигнатият от ищеца процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд, когато отхвърля доказателствено искане, да мотивира отказа си. Приложеното към жалбата му решение по гр.д.№ 1332/ 2010 г. на І г.о. на ВКС не разрешава този въпрос, а уеднаквява практиката по въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира акта си, включително когато препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, както и да събере доказателствата, чието допускане е отказано в нарушение на процесуалните правила или които страната не е посочила поради неизготвен или неправилно изготвен доклад по чл.146 ГПК. С така уеднаквената практика обжалваното решение е съобразено, тъй като с определение № ІІІ-1599/ 29.06.2015 г. въззивният съд е докладвал жалбите и се е произнесъл мотивирано по доказателствените искания на въззивника – ищец. Те са оставени без уважение по съображения, че същите искания са били направени пред първата инстанция и тя е отказала събирането на посочените доказателства в съответствие с (а не в нарушение на) правилата на ГПК, поради което не са налице основанията по чл.266 ал.3 ГПК. Правилността на този извод не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 ГПК, а щом събирането на доказателствата е отказано с мотивирано определение, по поставения от касатора – ищец процесуалноправен въпрос не се установява въззивният съд да е процедирал в отклонение от установената съдебна практика на Върховния касационен съд. Поради това и по неговата жалба няма основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от производството по чл.288 ГПК, разноските по него следва да останат в тежест на всяка от подалите касационна жалба страни, така, както са направени.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІІ-98 от 28.07.2015 г. по гр.д.№ 1076/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: