О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 799
София, 15.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 5807 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Х. М., срещу определение № 2407 от 9 септември 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 2948 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г., с което е потвърдено определение без номер от 12 май 2015 г., постановено по гр.д. № 940 по описа на Софийския окръжен съд за 2012 г. в частта му за прекратяване на основание чл. 233 ГПК на производството по обективно съединени искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва върху главниците, предмет на исковете по чл. 49 и чл. 59 ЗЗД с период на забава 26.09.2007 г. – 26.09.2012 г.
В частната жалба се оспорва изводът на съда, че може да се прави оттегляне на иск по реда на чл. 86 ЗЗД, който е неприложим за претенция за лихва при иск за деликт, тъй като лихвите върху обезщетението за непозволено увреждане са компенсаторни, а не мораторни, поради което отказ от иска за тях не може да има. Сочи се, че в молбата на частния жалбоподател се упоменават само законните лихви като отказ от претенция, и се цитира съдебна практика, според която при деликт размерът на изтеклите от датата на увреждането до предявяването на исковата молба лихви не се включва в цената на иска и искането за присъждането им не представлява самостоятелна претенция. Частният жалбоподател поддържа, че няма задължение за ищеца да определи размера на лихвата и при предявяването на иска. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява искане за допускането му в приложното поле на чл.280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
В отговор на частната жалба ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт М. Г., заявява доводи за правилността на обжалваното определение.
Въззивният съд е приел първоинстанционното определение за прекратяване производството по делото по отношение на обективно съединени искове по чл. 86 ЗЗД върху главниците по исковете по чл. 45 и 55 ЗЗД за забава за плащане за периода 26 септември 2007 г. – 26 септември 2012 г., за правилно, тъй като и с уточняването на исковете за заплащане на обезщетение за непозволено увреждане и за неоснователно обогатяване се сочи отказ от претендираните мораторни лихви. Съобразено е, че според исковата молба съдът е бил сезиран валидно с искове за заплащане на мораторна лихва върху двете главници. За ирелевантни са счетени съображенията на ищеца за характера на лихвите върху обезщетението за непозволено увреждане, тъй като в исковата молба е заявено валидно искане за присъждане на законната лихва върху двете главници, поради което правата му за получаване на размера на лихвата, дължима от датата на деликта, не са преклудирани.
Производството по делото е образувано по искова молба на [фирма] срещу [фирма], с която са предявени обективно съединени искове за непозволено увреждане по чл. 49 ЗЗД за сумата от 173061,35 лева, мораторната лихва върху тази сума от 26 септември 2012 г. до датата на предявяването на иска в размер на 104020,46 лева и законната лихва до изплащането на дължимото; за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД в размер на 173061,35 лева, лихва в размер на 104020,46 лева, изчислена от 26 септември 2012 г. до деня на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата. С оглед отстраняване на неяснотите по исковата молба с изявление от 5 ноември 2012 г. ищецът е конкретизирал исканията си като е посочил изрично, че се отказва от претендираната мораторна лихва върху главниците, а исковете по отношение на тях намалява до посочените в същата молба размери.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
Поставеният първи въпрос относно характера на лихвите за забава, произтичащи от вземане за непозволено увреждане – компенсаторни или мораторни са, не обосновава надлежно общото и допълнителното основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При разглеждането на делото срещу постановеното първоинстанционно определение за прекратяване на производството по съответните съединени искове, въззивният съд изрично е посочил този въпрос за ирелевантен по отношение на формираната и изразена в мотивите на определението решаваща воля. По делото е прието, че съдът е бил първоначално сезиран с искове за лихви върху главници, от които ищецът впоследствие се е отказал с уточнителна молба. В исковата молба ищецът сам е назовал тези лихви „мораторни” и в молбата от 5 ноември 2012 г. по същият начин е посочил от коя част от претенцията си се отказва от търсената искова защита. В повторно формулирания петитум в цитираната уточнителна молба ищецът е посочил отново вземанията, предявени с първата искова молба, като е пропуснал сумите относно търсените лихви и по този начин е потвърдил изразената на предходната страница от молбата воля да не му се присъждат лихвите, изчислени от 26 септември 2007 г. до датата на предявяването на иска – 26 септември 2012 г. Тъй като волята за отказ от тези суми е била еднозначно заявена от ищеца, соченият от него въпрос относно характера на претендираните лихви като компенсаторни или мораторни не би могъл да предопредели различен изход на делото.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по останалите въпроси, тъй като общата им формулировка не позволява извършването на преценка за наличието на общото и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това по тези въпроси касаторът не е посочил и представил практика нито на ВКС, нито на останалите съдилища, за да обоснове надлежно основанията за касационно обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280 ГПК. Питането дали при наличието на отказ по отношение на акцесорен иск за законна лихва този отказ може да се възприема и по отношение на други лихви – в случая компенсаторна – не може да изпълни и предпоставката на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът не е от значение за точното прилагане на закона или развитието на правото. Предмет на питането е нормативна уредба, която не е неясна или противоречива или която да създава затруднения на съдилищата по прилагането й. Сезираният с молба за оттегляне или отказ от иска съд следва да постанови прекратяването на производството по делото само по тези искове, по които е заявен отказът и това следва от диспозитивното начало в гражданския процес и забраната съдът да присъжда повече, отколкото му е поискано. Следващите въпроси дали следва да се тълкува разширително отказ от законна лихва и налице ли е ограничаване правата на ищцовата страна в такива случаи, също не обуславят волята на въззивния съд, тъй осъщественото от него тълкуване на волята на ищеца не е разширително и съответства на изразената от него воля в исковата му молба и уточняващата я допълнителна молба от 5 ноември 2012 г.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2407 от 9 септември 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 2948 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: