Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 653
София, 17.12.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йороданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 5402 /2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавата на Република България, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството на основание чл.26,ал.4 ГПК срещу въззивно решение № 1085 от 03.06.2015 г. по гражданско дело № 847 /2015 г. на Варненския апелативен съд, г.о., с което е потвърдено решение, с което са отхвърлени искове на Министерски съвет на Република България и Държавата срещу В. К. С. и Общинска служба по земеделие – В. с правно основание чл.270,ал.2 ГПК за прогласяване на нищожността на решение от 08.07.1997 г. по гр.д. № 1912 /1996 г. на Варненски районен съд, ХІІ с-в., решение от 29.04.1998 г. по гр.д. № 1215 /1997 г. на Варненски окръжен съд и решение от 16.03.1995 г. по гр.д. № 97 /1995 г. на Варненски окръжен съд.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това.
Администрацията на Министерския съвет на Република България, която е предявила исковете от името на Държавата, не е изразила становище по касационната жалба.
Насрещната страна В. К. С. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Насрещната страна Общинска служба по земеделие – В. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
В исковата молба се твърди, че трите съдебни решения са постановени в административно производство по ЗСПЗЗ по възстановяване на В. К. С. собствеността на имот, който не е земеделска земя и не подлежи на възстановяване, а представлява публична държавна собственост по смисъла на чл.17 и чл.18 от Конституцията на Република България. Съдът не е разполагал с правомощия да възстановява собствеността върху заменени имоти по З., какъвто е процесният. Решенията са нищожни, тъй като са постановени извън предоставената на съда със ЗСПЗЗ правораздавателна власт за възстановяване на собствеността и нарушават свръхповелителни норми за публичната държавна собственост – чл.17 и чл.18 от Конституцията на Република България.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
Съдебно решение от 16.03.1995 г. по гр.д. № 97 /1995 г. на Варненски окръжен съд. е постановено по иск с правно основание 11,ал.2 ЗСПЗЗ. Съдебно решение от 08.07.1997 г. по гр.д. № 1912 /1996 г. на Варненски районен съд, ХІІ с-в. е постановено по иск с правно основание 14,ал.3 ЗСПЗЗ. Съдебно решение от 29.04.1998 г. по гр.д. № 1215 /1997 г. на Варненски окръжен съд е по реда на чл.225 ГПК (отм.).
Съдебните решения са постановени от граждански съд по стария процесуален ред, подведомствени са на гражданския съд, макар и в производство, което по своя характер е административно. Решенията са постановени от законен състав на съответните съдилища (В. и В.), в рамките на правораздавателна компетентност, при спазване на изискуемата писмена форма, подписани са, а формираната в мотивите воля е абсолютно разбираема и логически последователна, което обуславя и абсолютната яснота на актовете.
Наведените като основания за нищожност твърдения са доводи за допуснати от съдилищата нарушения на закона при постановяване на атакуваните съдебни решения. Тези нарушения имат отношение към правилността, но не и към валидността на съдебните актове, а правилността се проверява само по пътя на инстанционния контрол
В случая не намира приложение практиката за нищожността на административните актове, тъй като съдебното решение не е административен акт, поради което и подлежи на контрол за валидност, допустимост и правилност по специален процесуален ред (ГПК). В разпоредбите на ГПК и по–конкретно в чл.270,ал.2 няма изрично посочване на пороците, които да обосновават нищожност на съдебните решения, същите се извеждат по тълкувателен път в съдебната практика.
Доводите за нарушение на императивни правни норми, касаещи публичната държавна собственост и статута на имота и по-конкретно дали той е съставлявал земеделска земя, касаят правилното приложение на материалния закон. В случая, ако постановеното съдебно решение не е съобразено със съществуващия правов ред, то не е нищожно, а неправилно – в този смисъл решение № 2517 /10.12.1994 г. по гр.д. № 2361 /1993 г., ІV г.о. на ВКС. Нарушението на императивни материалноправни норми, включително и конституционни, може да бъде основание за нищожност само на сделки и индивидуални административни актове, но не и на съдебни решения.
Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на въззивното решение, че порокът на нищожното решение е във волеизявлението; то противоречи на правовия ред и на добрите нрави, защото са постановени извън предоставената на съда със ЗСПЗЗ правораздавателна власт за възстановяване на собствеността по този закон.
Жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос: може ли съдебно решение да бъде нищожно, ако противоречи на повелителна материалноправна норма, имаща характер на основен принцип на нашия правов ред, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 668 /15.11.2010 г. по гр.д. № 1790 /2009, на ВКС, І г.о. и с решение № 533 /30.06.2010 г. по гр.д. № 1504 /2009 г. на ВКС, І г.о., в които е прието, че решението е нищожно, когато съдържанието му противоречи на българския правов ред, както и че въпросът е от значение за точното прилагате на закона и за развитие на правото.
Действително, в посочените две съдебни решения са изброени видовете нищожни съдебни решения и е прието, че решението е нищожно, когато съдържанието му противоречи на българския правов ред.
Видно от изложеното за съдържанието на исковата молба и за мотивите на въззивното решение, обуславяща е първата част от този въпрос. дали е нищожно съдебно решение, което противоречи на повелителна материалноправна норма. Втората част от въпроса не е обуславяща.
Обуславящата част от въпроса обаче не е разрешена в противоречие с отговорите на правните въпроси в посочените две съдебни решения на ВКС, тъй като в нито едно от тях не е допуснато касационно обжалване по изведения въпрос и в нито едно от тях не е прието, че противоречие с повелителна материалноправна норма обуславя нищожност на съдебно решение, нито че съдържанието на решението противоречи на българския правов ред, когато е постановено в .противоречие с повелителна материалноправна норма. По-конкретно:
С решение № 668 /15.11.2010 г. по гр.д. № 1790 /2009, на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е допуснато касационно обжалване по процесуалноправния въпрос: дали е нищожно въззивно (съдебно) решение, когато в постановилия го състав е посочен съдия, който не е взел участие при разглеждането на делото. С това решение е прието, че обжалваното въззивно решение е нищожно, тъй като е постановено от съдебен състав, в който е участвал съдия, който не е взел участие при разглеждането му.
С решение № 533 /30.06.2010 г. по гр.д. № 1504 /2009 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е допуснато касационно обжалване по процесуалноправния въпрос: за допустимостта на установителен иск за собственост на вещи в производство по чл.28,ал.3 СК (отм.). С това решение е прието, че е допустимо исковете да бъдат предявени за разглеждане в едно производство.
Към това следва да се добави, че приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с приетото в т.1 от ТР № 1 /2013 г. от 9.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС за правомощията на въззивната инстанция, че проверка на приложението на императивна материалноправна норма е относима към проверката на правилността на решението и в съответствие с приетото в т.10 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС по приложението на ГПК от 1952 г. (отм.) за правомощията на касационния съд, към което ТР 1 /2013 г. препраща, в което е прието същото.. И в двете тълкувателни решения са разграничени правомощията на въззивната и касационната инстанции при различните три вида вида пороци на обжалваното първоинстанционно или въззивно решение (нищожност, недопустимост, неправилност) и неправилното приложение на императивна материалноправна норма е обсъждано и отнесено към проявите на неправилност на решението, а не към проявите на нищожност или недопустимост.
Наличието на посочените разрешения на въпроса представлява наличие на задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС по обуславящия въпрос, не са наведени и доводи за осъвременяване на тълкуването с оглед изменението на законодателството и обществените условия, поради което следва да се приеме, че обуславящият въпрос не е от значение за точното прилагате на закона и за развитие на правото.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице наведените основания по чл.280,ал.1,т.1 и н.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна ОСЗ – В. претендира разноски, включително минималния размер на юрисконсултско възнаграждение, отговора на касационната жалба е подадена от юрисконсулт и е представен списък за разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева, съгласно чл.9,ал.3 НМРАВ. С оглед изхода от това производство искането е основателно, съгласно чл.9,ал.3 от НМРАВ, за сумата 500 лева.
Насрещната страна В. К. С. не претендира разноски и такива не следва да му се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
По жалбата на Министерство на регионалното развитие и благоустройството, действащо като представител на Държавата, НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1085 от 03.06.2015 г. по гражданско дело № 847 /2015 г. на Варненския апелативен съд, г.о..
Осъжда Държавата, представлявана от Министерство на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Общинска служба по земеделие – В. сумата 500 (петстотин) лева разносни за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Определението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.