ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1461
София, 21. декември 2015 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на девети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 5351 по описа за 2015 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 141/21.07.2015 на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 1436/2014, с което е потвърдено решение №1771/24.10.2014 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 1496/2013, с което е уважен до размера на 15.000, лева предявеният иск за обезщетение на неимуществените вреди от неоснователно обвинение по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ със законната лихва от 13.05.2010 г.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е касаторът-ищец Л. Г. П., представляван от адв. С. С. от ПАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да събере новосъздадено доказателство за правнорелевантен факт и по материалноправните въпроси за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, за погасителната давност на вземането за лихви върху обезщетението за вреди от неоснователно обвинение, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Недоволна от решението в уважителната част е П. на Р. Б., представлявана от прокурора С. Г., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за отговорността на съответния държавен орган, когато наказателното производство е било прекратено, поради това, че обвинението не е било доказано с оглед изчерпателно посочване на деликтите, осъществени от органите на дознанието и на съдебната власт, които се обезщетяват по този закон и наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието амнистирано, както и за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и се разрешават противоречиво от съдилищата.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление от 03.06.2002 г. срещу ищеца е образувано предварително производство и от 17.04.2003 до 27.06.2008 г. срещу ищеца е повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5 вр.чл. 209, ал. 1 НК, като по отношение на него е приложена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 500 лева, разпитван е неколкократно като обвиняем, делото е връщано за допълнително разследване и прецизиране на обвинението, а в съдебната фаза са проведени множество съдебни заседания до постановяването на оправдателна присъда, която не е протестирана от прокуратурата. През това време ищецът е претърпял силен емоционален стрес, огорчение от действията на правозащитните органи, опасения, че е възможно да бъде осъден за тежко умишлено престъпление, което не е извършил, чувство на срам пред близки и познати, които са се отдръпнали от него, в т.ч. дългогодишната му приятелка и раздялата с нея, както и бизнесотношения с чуждестранни партньори провал на проекти на значителна стойност, компрометирано е професионалното му развитие, възникнали са финансови затруднения, като всичко това е променило обичайния му живот, изпаднал е в състояние на невротичност и тревожност със силно изразена депресивна тенденция. Всичко това е довело до трайна промяна в нагласите, поведението, характера и социалните комуникации на ищеца и не са отшумели напълно и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените правни въпроси да обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Основанието за прекратяване по чл. 237, ал. 1, т. 2 НПК, съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, т. 2, пр. 3 ЗОДВПГ, а именно „… че деянието не е извършено от лицето“, както и че органите на следствието и прокуратурата не отговарят по ЗОДВПГ, ако наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност или деянието да е амнистирано, освен ако наказателното производство е продължено по реда на чл. 21, ал. 2 НПК и лицето е оправдано. Въззивният съд е съобразил също установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства и вземанията за лихви върху всякакви обезщетения, в т.ч. за вреди от неоснователно обвинение се погасяват с 3-годишна давност.
Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да събере новосъздадено доказателство за правнорелевантнен факт не обуславя решението по дето, тъй като ЕР ТЕЛК установява неработоспособността и причинната връзка между заболяването/увреждането и условията на труд или обстоятелствата, при които е станала трудовата злополука. То не може да установи окончателна диагноза на заболяване, най-малко – по отношение на лице, което не е участвало в производството пред комисията.
При този изход на делото разноски не се дължа.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 141/21.07.2015 на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 1436/2014.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.