5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 829
София, 30.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи декември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 6000 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на З. К. Ж. с адрес в [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Н. Г. срещу определение № 21305 от 29 октомври 2015 г. по гр.д. № 8860/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение от 15 юни 2015 г. по гр.д. № 23514/2015 г. по описа на районния съд в гр. София, с което е прекратено като недопустимо производството по иск с правно основание чл. 134 ЗЗД.
В частната жалба се оспорват изводите за противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба с твърдение за процесуална субституция, която е допустима. Сочи се, че чуждото имуществено право, предмет на упражняване със сурогационния иск, може да се изразява не само в упражняване на имуществени права на бездействащия длъжник, но и всякакви други права, които могат да обезпечат осъществяване на правата на неговия кредитор, каквото в случая е правото да се развали договор по съдебен ред, като връщането на имота в патримониума на длъжника ще обезпечи правото на кредитора да получи това, за което е договорил с длъжника си – правото на собственост върху същия имот като елемент от съвкупност (наследство), а не нещо различно. Оспорва се и изводът, че развалянето на договора за прехвърляне на имота срещу задължението за издръжка и гледане поради неизпълнението му е обусловено от личната преценка на прехвърлителя, и се поддържа твърдението, че преценката по договора на прехвърлителя се изчерпва с правото на кредитора да избере кое лице може да изпълни натуралната престация за полагане на грижи. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в частната касационна жалба, се поддържа искане за допускането му в приложното поле на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Ж., с предявен иск с правно основание чл. 134 ЗЗД срещу Я. Д. Ж.. Ищцата обосновава правния си интерес от воденето на иска с качеството си на приобретател по договор за продажба на наследство, сключен с А. Георгиев В., по силата на който е придобила собствеността върху недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], ул „Е.” № 23-25. Същият имот е бил предмет на последваща сделка – договор за издръжка и гледане, сключен между В. и Ж., с който имотът е прехвърлен в собственост на ответницата. Ищцата претендира, че има качеството на кредитор по договора за продажба на наследство по отношение на длъжника А. В. и с предявения иск цели да упражни правото му да развали сключения договор за издръжка и гледане, тъй като приобретателят по този договор не е престирал дължимите грижи. Първоинстанционният съд е намерил този иск за процесуално недопустим и е прекратил производството по делото. Въззивният съд е приел в съгласие с доводите на първата инстанция, че в исковата молба и уточнението към нея не се поддържа наличието на качество на кредитор на частната жалбоподателка спрямо нейния праводател с посочване на конкретно имуществено притезание. Счетено е, че след като ищцата се позовава на наличието на право, конкуриращо правото на ответната страна, то тя разполага с правото да заяви защита на накърненото си субективно материално право. Прието е, че целта на предявения иск е кредиторът да реализира претендирано спрямо длъжника вземане и удовлетворяване притезателното право на кредитора, докато в конкретния случай се цели отпадане на конкуриращото правата на ищеца право на приобретателя по договора за издръжка и гледане. За недопустимостта на иска съдът е изложил и съображения, че развалянето на договора за издръжка и гледане представлява действие, което има строго личен характер, поради което е недопустимо да се предостави възможност на друго лице да упражни това право.
К. съд в настоящия си състав приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, поддържани от частния жалбоподател.
На първо място поставя се въпросът налице ли е противоречие между обстоятелствената част и петитума на подадената исковата молба. Питането не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което само на това основание касационно обжалване не следва да се допуска. Както сам жалбоподателят е изтъкнал в изложението си, характерът на поставения въпрос не позволява да се осъществи надлежна проверка за наличието на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК, по-конкретно за това дали той е решаван противоречиво от съдилищата или в противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд. Въпросът има фактически характер и изисква конкретна преценка на данните по делото и съответно на представената искова молба и уточненията към нея, която преценка не може да бъде извършена във фазата по селекция на касационните жалби, а засяга правилността на обжалваното определение.
Поставя се въпросът разполага ли кредитор с непарично притезание вземане за право на собственост върху недвижимия имот с правото да предяви сурогационен иск (чл. 134 ЗЗД) на своя длъжник за разваляне на договорно правоотношение, по силата на което са породени права по отношение на същия имот, но в полза на трето лице (ответник по сурогационния иск). Според жалбоподателя по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/29.03.1965 г. по гр.д. № 7/1964 г., в което е възприето, че всеки кредитор, включително и този, който е носител на непарично вземане, може да си служи с отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. В тази насока жалбоподателят твърди, че с оглед съобразителната му част, цитираното постановление се отнася и за иска по чл. 134 ЗЗД. По съдържание приетите със соченото ППВС тълкувателни постановки са неотносими към поставения въпрос. За да достигнат до извод, че предявеният сурогационен иск е недопустим, както първоинстанционният, така и въззивният съд не са обсъждали паричния или непаричния характер на вземането, което придава на ищцата качеството на кредитор и не поради непаричния характер на притезанието съдът е отрекъл правото на ищеца да води процесния иск. Същественото в тази насока, изложено в мотивите на двете съдилища, е тезата за несъвместимостта на търсения от кредитора резултат (отпадане на конкуриращото правата на ищеца право на ответната страна приобретател по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане) със специфичната цел на иска по чл. 134 ЗЗД, както и с наличието на право у жалбоподателката да заяви защита на накърненото си субективно материално право, предвид именно позоваването й на налично такова право, конкуриращо правото на ответната страна. Следва да се приеме, че поставеният въпрос не взема предвид всички особености на процесния случай, както и мотивите на съда в обжалваното определение в тази връзка. Правен въпрос за това кредитор ли е по смисъла на чл. 134 ЗЗД приобретателят на недвижим имот по договор за продажба на наследство по отношение на прехвърлителя, който с последваща сделка е прехвърлил имота на трето лице, не се поставя, поради което поставеното в хипотезата на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК конкретно заявено питане от частната жалбоподателка, не обосновава допускането на касационното обжалване.
Третият въпрос: упражняването на иск за разваляне на договор за издръжка и гледане поради неизпълнение свързан ли е с личната преценка на прехвърлителя по договора (представлява ли това право окачествено като „intuitu personae”) също не обосновава допускането на касационно обжалване. Според касатора по този въпрос съдът е възприел различно становище от застъпеното в ТР № 30/17.06.1981 г. по гр.д. № 2/1981 г., ОСГК, което изрично признава включването в наследствената маса и на правото да се иска разваляне на договора за издръжка и гледане, от което следва, че щом това право е наследимо, то е прехвърлимо и следователно не е право с оглед на личността. Действително в посоченото тълкувателно решение № 30/1981 г. на Върховния съд, което е сред тълкувателната практика, служеща за ръководство на съдилищата (така ТР 1/2009 г., ОСГТК), се изразява становище, че правото да се иска разваляне на договора за издръжка и гледане от прехвърлителя на имота е наследимо. Наследимостта на това право обаче не води до извод за прехвърлимостта му и не отрича постановката, че упражняването му е подчинено на личната преценка на прехвърлителя. Възможността да се наследи потестативното право за разваляне на договор за издръжка и гледане почива на съображения, черпени от естеството на наследствените правоотношения и представлява специфично отклонение от непрехвърлимостта му, а практиката на състави на ВКС не дава друго становище (така е и в решение № 196 по гр.д. № 787/2012 г., IV г.о., ВКС). Още по-различна е хипотезата в цитираното решение № 24 по гр.д. № 974/2012 г. IV г.о., ВКС, като жалбоподателката твърди, че според решението правото на разваляне на договор не е обусловено от личната преценка на кредитора и е наследимо. В посоченото решение се разрешава въпросът недаването на издръжка, поискана от наследниците на дарения в полза на дарителя, е ли морално укорима непризнателност и основание за отмяна на дарението, като в негов отговор касационният съд подчертава, че само когато към момента на откриване на наследството наследодателят вече е бил и правно задължен да окаже икономическа помощ на дарителя (налице е трайна нужда и искане за издръжка), това правно задължение се наследява. Ето защо, формулираният от касатора трети въпрос, в контекста, в който същият е бил разрешен в обжалваното определение, не е разрешен противоречиво на възприетите в съдебната практика становища относно естеството на правото на разваляне на договора за издръжка и гледане. Освен това въпросът сам по себе си не е обусловил изхода на спора, а е допълнителен извод на съда към основния такъв за наличен друг ред за защита на правата на ищцата. Затова дори и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпросът не може да доведе до допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 21305 от 29 октомври 2015 г. по гр.д № 8860/2015 г. по описа на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: