7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 13.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5850 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. г. п. чрез прокурор Д. К., против решение № 5453 от 22 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 4293 по описа на Софийския градски съд за 2015 г. в частта му, с която е отменено решение № ІІІ-82-158 от 6 януари 2015г., постановено по гр.д. № 10040 по описа на районния съд в гр. София за 2014 г. в частта му за отхвърляне иска на Д. Д. С. от [населено място] против П. на Р. Б. да му заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение над сумата от 250 лева до 1000 лева и прокуратурата е осъдена да заплати на С. още 750 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 29, ал. 1, б. „а” НК, за което е бил признат за невиновен с влязла в сила присъда, ведно с лихвата от 18 април 2012 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на обжалваното въззивно решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се намаляване на присъденото обезщетение до размера, определен от първоинстанционния съд, тъй като мотивите на районния съд са споделени изцяло, с изключение на съобразяването на обстоятелството, че времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение задържане под стража през периода 17 януари – 2 април 2012 г. фактически е било приспаднато с прокурорско постановление на основание чл. 417 НПК, вр. чл. 59, ал. 3 НК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е тълкувал мотивите на първата инстанция, макар да е споделил по-голямата част от заявените в исковата молба вреди и липсата на пряка причинно-следствена връзка с обвинението, погрешно е преценил, че при определяне размера на обезщетението първата инстанция не е взела предвид вредите, произтекли от необосновано лишаване от свобода с произтичащите от това последици, и неправилно е увеличил обезщетението за неимуществени вреди. Неправилно е приложен и чл. 52 ЗЗД, без да се прецени, че районният съд е определил по справедливост глобално размера на обезщетението и компенсирането на част от заявените вреди, свързани с незаконното задържане чрез приспадане на времето на задържането от изпълнението на друго наказание на ищеца. Подчертава се, че несправедливо е увреденият да получава два пъти компенсиране за едни и същи вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява наличието на всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Д. Д. С. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. Т., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липсата на основание за допускане на касационното обжалване и оспорва жалбата.
От Д. Д. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Т., е подадена касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на С. против П. на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОД за заплащане на обезщетение за сумата над 1000 лева до предявения размер от 14000 лева.
И тази жалба съдържа оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът правилно е възприел фактите по делото, но е направил незаконосъобразни и необосновани изводи по тях и без да вземе предвид всички установени обстоятелства за характера и интензитета на претърпените от касатора болки и страдания от воденото наказателно преследване. Неправилно съдът е пренебрегнал младата възраст на ищеца към момента на повдигане на обвинението срещу него и липсата на опит за справяне със ситуации, оказващи сериозно влияние върху живота му, както и стремежа на ищеца да започне нов спокоен живот след предходно осъждане, и именно процесното обвинение и задържането му под стража е тласнало живота му в коренно противоположна посока. Сочи се, че следва да се вземат предвид и европейските ценности за завишаване защитата на правата на личността от посегателствата на държавата. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Софийска градска прокуратура чрез прокурор Д. К., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
Като е взел предвид продължителността на наказателното производство срещу ищеца от три месеца и оправдаването му и установените по делото отчаяние, огорчения и притеснения, които са в причинна връзка с повдигнатото му обвинение, съдът е намерил иска за доказан в основанието си. Съобразено е, че срокът на наказателното производство е разумен по смисъла на КЗПЧОС, но взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” за периода 17 януари – 3 април 2012 г. довела до преустановяване на полагания от ищеца до този момент труд и придобиване на доходи. Като неоснователни са приети доводите на прокуратурата, че с прилагането на правилата на чл. 417 НПК като нормативен способ за приспадане на времето, през което ищецът е бил задържан по незаконното обвинение при изпълнение на наказанието лишаване от свобода по последваща присъда, мярката за неотклонение не била лишена от законово основание и за вредите, търпени от взетата мярка „задържане под стража”, не следва да се присъжда обезщетение, по съображения, че взетата мярка за процесуална принуда е била неоснователно наложена и за нея се носи имуществена отговорност за причинените неимуществени вреди вследствие на необоснованото лишаване от свобода, в който смисъла е и разпоредбата на чл. 5, т. 5 КЗПЧОС. Не е приет доводът, че извън необоснованото ограничаване на свободата при взетата мярка за неотклонение, негативните емоционални изживявания са били свързани и с притеснението, че ще трябва да изтърпи и остатък от наказание по дело, по което е бил предсрочно условно освободен, след като в срока за протестиране на оправдателната му присъда е извършил друго престъпно деяние. При тези съображения е прието, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в размер на 1000 лева.
К. съд приема, че нито един от касаторите не е обосновал допускането на касационната жалба.
По касационната жалба на прокуратурата:
На първо място се пита за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост. Твърди се, че решението на въззивния съд противоречи на т. 2 на ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г., ОСГК и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, и въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС вече многократно е имал случай да се произнася по приложението на чл. 52 ЗЗД, като са преутвърдени постановките на ППВС № 4/1968 г., сочено от касатора, в трайното му разбиране, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики: характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение и други относими такива за всеки конкретен спор. Съдът възприема разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следователно, преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. Затова и не съществува единна скала за измерване на справедливото възмездяване за претърпени вреди, основана например само на продължителността на наказателното преследване, или на засягането на здравето, или психиката, или броя и вида негативни изживявания на засегнатия, и пр. В случая въззивният съд е посочил кои обстоятелства съобразява и кои не намира за относими за преценката на справедливото обезщетяване. Изтъкнато е кои блага за ищеца са били накърнени и на кои е даден приоритет. При наличието на съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК по поставения проблем, следва да се счете, че съществувалото противоречие в практиката до този момент е преодоляно, поради което съдът не излага съображения по соченото от касатора решение № 1557 по гр.д. № 2800/2005г., ІV г.о., ВКС. По твърдението за нарушаване на посочената задължителна съдебна практика касаторът не е изпълнил задължението си да посочи в какво е констатирал съответното противоречие. Така например в ТР № 3 по тълк.гр.д. № 3/2004 г., т. 3 разглежда въпроса за причините за освобождаване на държавата от отговорност за вреди, съответно намаляването на отговорността при съпричиняване; в т. 11 се тълкува начина за определяне на обезщетение по ЗОДОВ (в унисон с разпоредбите на ППВС № 4/1968 г.); в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, се дава тълкуване за това какви следва да бъдат мотивите на въззивната инстанция. Касаторът не е посочил коя част от мотивите на въззивния съд визира, сочейки съответната задължителна съдебна практика, което препятства извършването на съответната проверка от страна на касационния съд в процедурата по чл. 288 ГПК, за да се прецени наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не следва да се допуска касационното обжалване и по втория въпрос – следва ли съдът да вземе предвид при определяне размера на глобалното обезщетение по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД по отношение на заявени в исковата молба вреди, произтичащи от търпяна мярка за неотклонение „задържане под стража”, вредите, компенсирани с приспадане по реда на чл. 417 НПК, вр. чл. 53, ал. 3 НК (т.е. приспадане времето, през което незаконно е търпял мярка „задържане под стража”, предвид оправдателна присъда от времето, което следва да търпи наказание „лишаване от свобода” по влязла в сила осъдителна присъда по друго наказателно производство), тъй като въпросът няма самостоятелно обуславящо значение. Видно от мотивите на въззивния съд, за да достигне до извода, че прилагането на чл. 417 НПК не обосновава неприсъждане на обезщетение за съответния период на търпене на процесуалната принуда, съдът не само е приел, че следва да се съобразява неоснователното прилагане на мярката, от което се търпят неимуществени вреди, но и правилото на чл. 5, т. 5 КЗПЧОС, според което всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този текст, се ползва с осигурено от правните процедури право на обезщетение. Правен въпрос по приложението на чл. 5, т. 5 КЗПЧОС във връзка с чл. 417 НПК не се поставя, което води до липса на основание за допускане на касационното обжалване по изрично поставения от касатора въпрос, а обсъждането на сочената съдебна практика е ненужно.
По жалбата на Д. С.:
Първият въпрос е идентичен по съдържание с първия въпрос, зададен от прокуратурата – как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Изложените по предходната касационна жалба съображения по приложението на чл. 52 ЗЗД са напълно относими и за тази касационна жалба, а сочената съдебна практика не следва да се преценява.
На второ място се пита как следва да се съотнася към справедливото обезщетение на търпените от ищеца вреди в периода на воденето на наказателното производство против него младата възраст на обвиняемия по воденото наказателно производство. Безспорно, възрастта на пострадалия е обстоятелство, което следва да намери своето място при преценка на относимите обстоятелства тогава, когато тя е от значение за засягането на съответното правно значимо благо. В разглеждания случай, макар съдът да не е изрично посочил, че съобразява това обстоятелство, в сложния комплекс от елементи, на които се основава преценката за справедливото обезщетяване на претърпените вреди, несъмнено съдът е имал предвид и възрастта на ищеца, съобразявал е предходното му осъждане и фактите, следващи оправдателната присъда. Освен това неоснователно се твърди от касатора, че в соченото решение № 414 по гр.д. № 458/2012 г., ІІІ г.о., ВКС, младата възраст на ищеца е дала повод на съда да увеличи размера на дължимото обезщетение, тъй като съдът е съобразил възрастта на ищеца като елемент в контекста на съобразяване на посочените по-горе обстоятелства, но е намалил определеното от въззивния съд обезщетение. В заключение, поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора и касационното обжалване не може да се допусне по него.
Накрая се пита следва ли да бъдат взети предвид при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, установени по делото страх и притеснение от факта, че ако бъде признат за виновен по процесното обвинение, ще трябва да изтърпи и остатъка от наказание по дело, по което е бил предсрочно условно освободен и следва ли да бъде взета предвид реалната опасност ищецът, ако бъде признат за виновен по процесното обвинение, че ще трябва да изтърпи и остатъка от наказание по дело, по което е бил предсрочно условно освободен. Въпросът също не обуславящ, доколкото въззивният съд е дал своята обосновка по каква причина не взема предвид соченото твърдение (в срока за протестиране на оправдателната присъда ищецът е извършил друго престъпно деяние). Правен въпрос по тези съображения не се поставя, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
Предвид изхода на спора, разноските за страните остават така, както са направени.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5453 от 22 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 4293 по описа на Софийския градски съд за 2015 г. в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: