ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 37
гр. София 20.01.2016 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 16.12.2015 (шестнадесети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 6168 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 103 571/21.08.2015 година, подадена от А. К. А., срещу определение № 14 464/14.07.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 7067/2015 година.
С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е оставил без уважение подадената от А. К. А., срещу протоколно определение от 12.03.2015 година на Софийски районен съд, гражданско отделение, 124-ти състав, постановено по гр. д. № 29 396/2014 година, частна жалба с вх. № 1 027 419/21.03.2013 година. С първоинстанционното определение е върната исковата молба и е било прекратено производството по предявения от А. К. А. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 90 от ЗКИР, тъй като липсвал правен интерес за предявяването му. Това становище е възприето в обжалваното определение и от състава на Софийски градски съд. В подадената срещу въззивното определение частна касационна жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на същото, като е поискано то, заедно с потвърденото с него първоинстанционно определение да бъде отменено и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. К. А. сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Насрещната страна по частната касационна жалба [фирма] [населено място] е подала отговор на същата с вх. № 111 496/16.09.2015 година, с който е изразено становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд, а ако това не бъде прието се сочи, че жалбата е неоснователна и затова атакуваното с нея определение трябва да бъде потвърдено.
А. К. А. е бил уведомен за обжалваното определение на 11.08.2015 година, а подадената от него срещу същото частна жалба е с вх. № 103 571/21.08.2015 година, като е подадена по пощата на 18.08.2015 година. Предвид на това и с оглед на правилото на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната жалба е подадена от надлежна страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима. В тази връзка не може да бъде възприето изложеното в частната касационна жалба твърдение, че компетентен да я разгледа е Софийският апелативен съд, което становище на касатора е споделено от насрещната страна с подадения от нея отговор на жалбата. Тези становища се основават на изменението на чл. 274, ал. 2 от ГПК, извършено с обнародвания в ДВ бр. 50/03.07.2015 година ЗИДГПК и тъй като жалбата била подадена след влизането на изменението в сила, то по правилата на § 14 от ПЗР на този закон тя подлежала на разглеждане по новия ред за това, т. е. пред съответния апелативен съд.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 2 от ГПК обаче е относима към второинстанционния контрол на определенията по чл. 274, ал. 1 от ГПК в случаите когато те са постановени за първи път от инстанцията по същество. Затова съответния апелативен съд ще е компетентен да разгледа частна жалба срещу определение на окръжен съд по чл. 274, ал. 1 от ГПК само в случаите когато това определение е постановено за първи път от самия окръжен съд. В случаите, в които се обжалва определение на окръжен съд, с което е потвърдено преграждащо определение на районния съд разпоредбата на чл. 274, ал. 2 от ГПК не намира приложение, тъй като възможността за съдебен контрол на такива определения на въззивния съд е предвидена в чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, в който случай компетентен да се произнесе по жалбата е ВКС. Обжалваното определение на Софийски градски съд е такова по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което компетентен да се произнесе по нея е ВКС.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
А. К. А. е предявил срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 90 във връзка с чл. 88 от ЗКИР за признаване за установено, че извършеното вписване на възбрана с рег. № 44/27.07.2006 година на Службата по вписванията при Районен съд Русе върху апартамент № *, намиращ се на първия етаж-над партер, изграден в жилищна сграда върху У. І—**** в кв. ***, с площ от 2200.00 м2, в [населено място], по [улица]и бл. „Л.” е недопустимо и недействително като се постанови заличаването на възбраната. Искът е бил предявен на 20.12.2013 година като между страните в производството не съществува спор, че оспорваната с него възбрана е била заличена на 07.05.2012 година.
Въз основа на това съставът на Софийския районен съд е приел, че тъй като решението, с което се признава за установено, че извършеното вписване е недопустимо и недействително, има действие занапред, считано от датата на постановяването му, а възбраната е заличена преди предявяването на иска не е налице правен интерес от предявяването му. В обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е посочил, че според чл. 90 от ЗКИР, вписването в имотния регистър се заличава, когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство. Всеки от трите иска по чл. 90 от ЗКИР бил установителен, поради което ищецът следвало да обоснове наличието на правен интерес от предявяването му. В случая атакуваното вписване не е съществувало към датата на предявяване на исковата молба и тъй като единственият предмет на иска е заличаване на същото, то това предполага последното да съществува към датата на искането. Обратното лишавало исковата молба от правен интерес, тъй като не можело да се заличи вписване, което вече не съществува.
С оглед мотивите на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по три процесуално правни въпроса, които са обусловили определението му, а именно: 1) кой е предмета на исковете по чл. 90 във връзка с чл. 88 от ЗКИР-установяване недопустимост и недействителност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство или неговото заличаване?; 2) налице ли е правен интерес от предявяването на исковете по чл. 90 във връзка с чл. 88 от ЗКИР, ако към датата на предявяването на иска вписването е било заличено? и 3) налице ли е правен интерес от предявяването на исковете по чл. 90 във връзка с чл. 88 от ЗКИР ако към датата на предявяването на иска вписването е било заличено на друго основание, различно от заявеното с исковата молба?.
Твърди се, че по отношение на първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 692/30.03.2011 година, постановено по гр. д. № 1934/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 304/27.06.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 2821/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 543/07.07.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 3213/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. По отношение на втория въпрос се твърди, че липсва конкретна практика, а наличната такава е оскъдна и не обхваща предмета на производството. Сочи се, че въззивният съд не се е произнесъл точно по формулирания трети въпрос, но той е свързан с произнасянето по допустимостта на обжалвания съдебен акт. Същият обаче по своето съдържание представлява подвъпрос на втория от поставените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, тъй като при положителен отговор искът по чл. 90 от ЗКИР би бил допустим и при вече заличено вписване. Във връзка с така поставените въпроси съставът на касационния съд намира, че не следва да преценява съответствието на обжалваното определение с определение № 543/07.07.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 3213/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., тъй като с последното обжалваният съдебен акт не е допуснат до касация, поради което не е даван отговор на поставения правен въпрос. Затова то не представлява задължителна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
В случая спорът по делото е свързан с това, че върху придобития през 2009 година от А. К. А. недвижим имот е била вписана възбрана в полза на [фирма] [населено място]. Възползвайки се от тази възбрана дружеството е предприело действия по принудително изпълнение върху имота за задължения на един от предшестващите собственици. Намирайки се под заплаха да претърпи принудително изпълнение, при което закупеният от него имот да бъде продаден на публична продан касаторът е сключил спогодба с [фирма] [населено място], въз основа на която е заплатил част от търсената по изпълнителното производство сума, а от своя страна дружеството е поискало заличаване на вписаната възбрана и това е било направено. Впоследствие А. бил разбрал, че вписаната възбрана страдала от недостатъци, което го е мотивирало да предяви иска по чл. 90 във връзка с чл. 88 от ЗКИР, а заедно с това да предяви и искове за прогласяване на нищожността или евентуално за унищожаване на спогодбата и за връщане на платеното по нея. По последните искове е образувано гр. д. № 17 828/2014 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 29-ти състав производството, по което е било спряно с определение от 28.05.2014 година до приключване на производството по иска по чл. 90 от ЗКИР. Именно във връзка със спряното производство А. цели да установи недействителността на възбраната.
В посоченото от касатора решение № 692/30.03.2011 година, постановено по гр. д. № 1934/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е даден отговор на въпроса дали извършеното вписване на искова молба, без да е представен нейния оригинал, без да са платени предварително държавните такси, без разпореждане на Председателя на съответния съд и на самия съдия по вписванията, както и вписване, което не е извършено по искане на правоимащо лице, попада в хипотезата на чл. 90 от ЗКИР и подлежи на заличаване. Прието е, че съгласно чл. 90 от ЗКИР вписването в имотния регистър се заличава, когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписано обстоятелство. Заличаването се извършва след успешно проведен иск по чл. 431, ал. 2 от ГПК от (отм.), респективно чл. 537, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 88 от ЗКИР. Същевременно в определение № 304/27.06.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 2821/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. е посочено, че предмет на иска по чл. 90 от ЗКИР е само вписването, т. е. дали са спазени правилата за вписване, предвидени в ПВ и ЗКИР, действали към момента на извършването му. С този иск не се установява нищожност, или унищожаемост на сделката, която вписания акт материализира, защото вписването не е елемент от фактическия състав по сключването й, а и защото основанията за нищожност и унищожаемост на сделките са различни. Заличаването на вписването, или изменението му има значение за противопоставимостта на акта-губи се реда и предимството на вписването, което чл. 113 от ЗС дава.
От това следва, че предмет на иска са фактите сочещи на недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписването, а не заличаването на последното както е посочено в обжалваното определение. Като е определил предмета на спора по този начин съставът на Софийски градски съд е постановил акта си в противоречие със задължителната съдебна практика. Това обаче не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В цитираното определение на ВКС е посочено, че всеки един от трите иска по чл. 90 от ЗКИР е установителен, поради което за предявяването му ищецът следва да обоснове наличие на правен интерес. Посочено е, че такъв ще е налице, ако с вписването са засегнати права на ищеца, или той не може да реализира свои предоставени от закона права поради допуснато незаконосъобразно вписване на други права. Дадени са примери с вписана нередовна искова молба, за която не е имало внесена държавна такса, като тази молба е запазила реда за вписване, което засяга права на ищеца, с вписана възбрана, без да са посочени всички необходими реквизити и това е пречка да се извършват разпоредителни действия. Изложени са съображения, че наличието на правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск е законова предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск като за нея съдът следи служебно в хода на целия процес. Указано е, че отпадането на правния интерес в хода на производството следва да се съобрази от съда, съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК. С оглед на така дадените в двата съдебни акта отговори следва, че за да е налице правен интерес от предявяването на някой от исковете по чл. 90 от ЗКИР трябва да е извършено вписване на определен акт в имотния регистър, което да засяга права на ищеца, или да е пречка той да реализира свои предоставени от закона права. Защитата на нарушените права би могла да се реализира чрез заличаването на вписването, с което отпада възможността вписването да бъде противопоставено на ищеца, а това води до отпадане на засягането на правата му, или съществуващата до този момент пречка той да реализира свои предоставени от закона права.
Същевременно се изисква ищецът да не е страна в охранителното производство по вписването, поради което и не е легитимиран да иска заличаването му. Тъй като липсата на такава легитимация би се явила пречка за защита на правата му законът е предвидил възможност за атакуване на вписването по реда на чл. 90, ал. 1 от ЗКИР и е предвидил като последица от уважаването на този иск заличаването на вписаното обстоятелство. Целта на уредените в тази разпоредба искове е в случай на уважаването им съдебното решение по тях да легитимира ищеца като заинтересовано лице по смисъла на чл. 90, ал. 2 от ЗКИР, което да може да иска заличаването на вписването, като самото заличаване ще се извърши по реда на чл. 90, ал. 3 и чл. 91 от ЗКИР. Затова допустимостта на исковете по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР се обуславя не само от наличието на вписване и засегнати с него права на ищеца, но и наличието на възможността да бъде постигната преследваната с тях правен резултат, а именно заличаване на вписването. Липсата на един от тези елементи води до недопустимост на предявен иск с правно основание чл. 90, ал. 1 от ЗКИР. При това с оглед на приетото в определение № 304/27.06.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 2821/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. е възможно тази недопустимост да е налице не само преди предявяването на иска, но и да настъпи в хода на производството като това бъде съобразено от съда по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Затова заличаването на вписването не само преди предявяването на иска по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР, но и в хода на съдебното производство по този иск ще доведе до неговата недопустимост. Това ще е така, тъй като преследваният с него правен резултат е постигнат, макар и по друг начин и ред. Още повече, едно вписване не може да бъде заличавано многократно. При това е без значение основанието, въз основа на което е извършено заличаването. Същото би могло да бъде постигнато както с иск по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР, с който се установяват пороци на самото вписване, така и с иск по чл. 537, ал. 2 от ГПК, към който препраща разпоредбата на чл. 88 от ЗКИР и който има за предмет самите засегнати права на ищеца. Последиците от двата иска по отношение на вписването са едни и същи, като в закона не е придадено обратно действие на заличаването, което означава, че същото има действие за в бъдеще. В този смисъл е и трайно установената практика по чл. 537, ал. 2 от ГПК, като при това за периода след заличаване на вписването е без значение основанието, на което това е направено. Действието на заличаването за в бъдеще означава, че вписването и евентуалните последици от него не отпадат изцяло от момента на извършването му, а съществуват от този момент до момента на заличаването му. Затова ако в рамките на този период то засяга права на трети лица спорът за тях може да се разреши по исков ред, както е предвидено в чл. 537, ал. 2 от ГПК.
Тези права обаче не са предмет на исковете по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР затова и с тях не могат да се разрешават спорове за засегнатите от вписването права на ищеца или възникналите по повод на това вписване правоотношения между ищеца и ответника. Предмет на исковете по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР са пороци на самото вписване. Затова споровете касаещи засегнатите от вписването права или свързаните с него правоотношения трябва да бъдат разрешени в искови производства имащи за предмет тези права или правоотношения. В тези производства освен другите релевантни факти, ако законът е предвидил, че тези обстоятелства са от значение за спора, ще бъде преценявано извършеното вписване, евентуалните му пороци и действието му по отношение на страните по спора, поради което не е налице правен интерес от предявяването на самостоятелен иск по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР, а ако същите са без значение, то не е необходимо установяването им по исков ред. Затова е без значение дали в исковата молба по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР се твърди друго основание за заличаването на вписването, различно от това, на което то е извършено. Това би имало значение само в случай че заличаването на вписването имаше обратно действие, което обаче не е предвидено в закона. Правният интерес при споровете за засегнатите права се извлича от изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения на ищеца, но той не се припокрива с основанията за недопустимост или недействителност на вписването, както и за несъществуване на вписаното обстоятелство. Затова заличаването на вписването води до отпадане на правния интерес от иска по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР, независимо от това дали ищецът твърди, че то е трябвало да се извърши на друго основание, поради което производството подлежи на прекратяване. Ако това отпадане е реализирано преди предявяването на иска, то той ще е недопустим, а ако е реализирано след предявяването трябва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 253, ал. 3 от ГПК. Именно то този начин е процедирал и състава на Софийски градски съд по отношение на втория и третия поставени от касатора въпроси. Затова по тях обжалваното определение е съобразено със задължителната съдебна практика и не следва да бъде допускано до касационно обжалване. При положение, че е прието, че липсва правен интерес от предявяването на иска по чл. 90 от ЗКИР обстоятелството, че неправилно като предмет на същия е посочено заличаването на вписването не може да обуслови допускането на въззивното определение до касационно обжалване. Последното би имало значение, ако съществуваше правен интерес от предявяването на иска.
С оглед на това обжалваното определение на Софийски градски съд е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика и затова не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 14 464/14.07.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 7067/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.