О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
гр. София, 22.01.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 6211 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. М. против решение № 421/02.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 521/2015 г. от състав на Окръжен съд – Враца.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.61, ал.2 ЗЗД, като е приел, че иска е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд. Установено е от състава на въззивния съд, че ищецът и ответникът са страни по договор за групов строеж, сключен на 02.04.1991 год., като съдът е приел, че правната регламентация на този вид договор към момента на сключването му се съдържа в разпоредбата на чл.192 от Закона за териториално и селищно устройство /отм. ДВ бр.1 от 02.01.2001 год., в сила от 31.03.2001 год./. С оглед характера на този договор, съдът е приел, че при сключването му се определят жилищата и другите обекти, които ще получат участващите в груповия строеж, тяхната стойност и условията на изпълнение на строителството – чл.192, ал.1 З. /отм./. Съдът е приел, че този договор обаче не поражда самостоятелни вещни права върху конкретни обекти, а само съсобственост върху цялата сграда, която възниква по приращение в обема на притежаваното вещно право върху терена или учреденото право на строеж, пристрояване или надстрояване и която следва да се прекрати като се извърши съдебна делба между всички участници в груповия строеж по реда на чл.34 ЗС вр. чл.192, ал.4 З. /отм./. В този смисъл договорът за групов строеж в частта, отнасяща се до разпределянето на обектите между участващите в строежа има значение на предварителен договор за доброволна делба. Съдът е приел, че не са представени доказателства съсобствеността върху построената сграда да е прекратена с делба или пък съсобствениците да са се снабдили с документи за собственост върху конкретните обекти на друго основание, като въз основа на горното, въззивният съд е приел, че отношенията между съсобствениците следва да се уредят съобразно общите принципи, регламентиращи извършването на подобрения при обикновена съсобственост, като е счел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска като такъв по чл.61, ал.2 ЗЗД е правилна. Като предпоставки за основателността на така квалифицирания иск, съдът приел, че ищецът следва да докаже, че е извършил посочените строителни дейности със собствени средства и труд, че е предприел работата уместно и същата е била добре управлявана, размерът на обогатяването на ответника. В тази насока, съдът е счел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на първите две предпоставки за уважаване на предявения иск, като се установява единствено, че в периода от 1991 год. до 1995 год. фирма „Св.“, [населено място], представлявана от ищеца по делото е заплащала за извършени услуги и бетон, но съдът е отчел обстоятелството, че по твърденията на самия ищец, неговата фирма е извършвала строителна дейност, с оглед на което тези документи не могат да бъдат отнесени по категоричен и несъмнен начин към извършването на конкретните посочени в исковата молба строителни дейности в съсобствения недвижим имот. Съдът е отчел и обстоятелството, че част от документите касаят разноски, направени през 1995 год., когато според подадената от страните декларация и според свидетелските показания строежът вече е бил завършен, като освен това съдът е приел и за успешно проведеното насрещно доказване от страна на ответника чрез събраните гласни доказателства, от които е приел за установено, че същият е участвал със свои лични средства и труд при направата на арматурата и кофража и изливането на бетоновите плочи на своите етажи. Освен изложеното, съдът е приел, че с оглед правната същност на договора за групов строеж всеки от участниците в същия дължи внасяне на сума съобразно стойността на жилището, което ще получи – чл.192, ал.2 З. /отм./, а в конкретния случай липсват доказателства да е била извършена делба на построената жилищна сграда, в рамките на която да е извършено окончателното разпределение на жилищата и да е конкретизирана действителната стойност на обектите, които участващите в груповия строеж придобиват. При това положение въззивният съд е приел, че липсва доказване и на изходната база, въз основа на която може да бъде извършена преценка дали е налице обогатяване на ответника и в какъв размер като трети елемент от фактическия състав на предявения иск.
В изложението на касационните основания, представено към касационната жалба на касатора не се съдържа правен въпрос, по смисъл на тълкуването, дадено с ТР№1/2019 г. на ОСГТК на ВКС, по който да се е произнесъл въззивният съд. В изложението се съдържат оплаквания по съществото на спора, свързани с нарушение на процесуалните правила, както и необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Така например, в изложението се твърди, че неправилно въззивният съд не допуснал свидетелски показания на въззивника /касатор в настоящото производство/, които според него са поискани своевременно пред първата инстанция. Съдът е приел, с определението си по доказателствените искания, постановено в закрито съдебно заседание, че пред първата инстанция свидетелските показания са поискани след провеждането на първото по делото съдебно заседание, т.е. след изтичането на преклузивния срок по чл.146 ГПК, като е приел също така, че не се сочат нови факти и обстоятелства по смисъла на чл.147 ГПК. В тази насока, на първо място, в изложението не се сочи правен въпрос във връзка с процедирането на въззивния съд, на следващо място, проверката на фактите по делото, касаещи оплакването за допуснато процесуално нарушение не следва да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото процесуалните нарушения не са сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, водещи до допустимост на касационното обжалване, а са такива, съгласно разпоредбата на чл.281 ГПК, т.е. тяхното наличие следва да се провери при разглеждането на касационната жалба по същество, но едва след като са налице основания за допускането на касационното обжалване. За пълнота, следва да се отбележи факта, че молбата на ищеца, с искане за допускане на гласни доказателства е депозирана в съда на 12.03.2015 г., а първото по делото съдебно заседание е проведено на 18.12.2014 г.
Останалите доводи в изложението, касаещи обсъждането на свидетелските показания в насока, какво се установява от тях, според касатора, както и обсъждането на представено по делото писмено доказателства, представляват оплаквания за необоснованост, като по съображенията, изложени по-горе, необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК и нейното наличие е недопустимо да се установява в производството по чл.288 ГПК.
Представена е допълнителна молба то касатора, след образуването на делото в касационната инстанция, с която той излага допълнителни доводи в подкрепа на искането си за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Молбата е подадена след срока по чл.283 ГПК, в който срок следва да се подаде както касационната жалба, така и изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, поради което настоящия състав счита, че доводите и основанията, посочени в тази молба не следва да се обсъждат.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в размер на 500 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 421/02.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 521/2015 г. от състав на Окръжен съд – Враца.
ОСЪЖДА И. С. М. от [населено място], съдебен адрес [населено място], [улица] адв. П. П. да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Н. С. М. съдебен адрес [населено място], [улица]/ сумата 500 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.