О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.52
гр. София,25.01.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на трети ноември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1028 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №32 от 09.02.2015 г. по гр.д.№1/2015 г. на ОС Ловеч. С обжалваното решение е потвърдено решение №462 от 10.10.2014 г. по гр.д.№88/2014 г. на РС Ловеч, с което е признато за установено на основание чл.439 от ГПК по отношение на [фирма], че В. В. В. не му дължи сумата от 17 202.46 лв., по изпълнително дело №58/2011 г. на ДСИ при РС Ловеч, преобразувано в изпълнително дело №120/2014 г. по описа на ЧСИ В. П., с район на действие ОС Л..
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че касационен контрол на решението следва да се допусне, поради недопустимостта му, изразяваща се в насочване на претенцията срещу лице, за което се твърди, че не е кредитор, респективно взискател по процесното изпълнително дело и не представлява легитимна страна. Посочва се, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице и предвид произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли искът по чл.439 от ГПК да се основава само на факти, изменили или погасили вземането, с което принудителното му изпълнение би било неправомерно или може да се основава на каквито и да е било факти, възникнали след приключване на съдебното дирене, в производството, по което е издадено изпълнителното основание. 2. Надлежен взискател ли е частният правоприемник по изпълнителния лист по силата на чл.429 от ГПК, в рамките на висящо изпълнително производство и поставя ли се нормата на чл.429 от ГПК в зависимост от допълнително условие – в случая правилото на чл.99, ал.4 от ЗЗД. 3. Има ли колизия между нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД и цял институт на гражданското право – представителство, развит основно в нормите на чл.36-чл.43 от ЗЗД /и специални норми в други закони/ и в този смисъл как следва да се тълкува нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД. По отношение на първия от въпросите се поддържа решаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №956 от 22.12.2010 г. по ч.т.д.№886/2010 г. на ВКС, ТК, определение №34 от 12.01.2011 г. по ч.т.д.№865/2010 г. на ВКС, ТК и определение №233 от 17.04.2009 г. на ВКС, ТК, като се твърди, че както посочения, така и останалите формулирани въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация В. Б. В. заявява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направените разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за допустим предявеният от В. В. В. срещу [фирма] иск по чл.439 от ГПК, основаващ се на твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание – заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, факти – конституирането на ответника като взискател по образуваното от кредитора изпълнително дело, поради цедиране на вземането от кредитора на ответника и отричането от ищеца на вземането на ответника, поради липсата на уведомяване за прехвърлянето на вземането от предишния кредитор. Посочил е, че ищецът не е бил уведомен за прехвърлянето на вземането от страна на предишния кредитор, като е счел, че дори и приложеното по делото уведомление да е било достигнало до ищеца, каквито доказателства не са представени, то същото изхожда от цесионера, упълномощен от цедента да уведоми длъжника, което представлява заобикаляне на императивната разпоредба на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Предвид изложеното и липсата на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземането, въззивният съд е достигнал до извод, че ответникът не може да се счете за кредитор на ищеца. Навел е и съображения, че дори и да се приеме, че длъжникът е бил надлежно уведомен за цесията, то видно от изготвената по изпълнителното дело справка, задължението на длъжника по това дело е изцяло погасено чрез плащането му от останалите солидарни длъжници, който факт съобразен на основание чл.235, ал.3 от ГПК, води до основателност на предявения иск.
На първо място следва да се посочи, че предявеният от ищеца иск по чл.439 от ГПК, предвид наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника, конституиран като взискател, вземане, се явява допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане, респективно дали ответникът е кредитор или не, е въпрос по съществото на спора, поради и което доводите за недопустимост на въззивното решение не могат да бъдат споделени.
От друга страна, с оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване по поставените въпроси не може да бъде допуснато. Както бе посочено, във въззивното решение е прието, че ищецът длъжник, не е уведомен за цесията от предишния кредитор, както и че цедентът не може да упълномощава цесионера да извърши уведомяване по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД, но същевременно е направен самостоятелен извод за основателност на иска, поради извършеното от останалите солидарни длъжници погасяване на вземането на ответника /факт, въведен в процеса от ищеца непосредствено след осъществяването му/. В този смисъл произнасянето на въззивния съд по формулираните въпроси, не може да бъде определено като обуславящо изхода на делото, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Предвид изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №32 от 09.02.2015 г. по гр.д.№1/2015 г. на ОС Ловеч.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на В. В. В. [ЕГН], сумата от 2 000 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.