6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр. София, 27 януари 2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 121 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. на Р. Б. и Д. Н. И. против решение № 143/30.09.2015 г., постановено по гр.д.№ 324/2015 г. от състав на Апелативен съд – Варна.
Д. И. оспорва жалбата на П. на Р. Б., с писмен отговор.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по основателността на обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Безспорно е било по делото, че ищецът е бил подсъдим по НОХД № 39/13г. на Варненския военен съд, което е било образувано на 28.08.2013г. след внасянето на обвинителен акт против ищеца по ДП № 62-Рп/2010г., ПД № 51/2013г. по описа на Военно-окръжна прокуратура-Варна. Посоченото досъдебно производство № 62-Рп/2010г. е било образувано на 28.07.2010г. с постановление на прокурор при ВВОП срещу ищеца за това, че през периода 2008-2009г. като директор на ТД-Варна при ИА „Социални дейности на МО”- София при условията на продължавано престъпление, умишлено не е положил достатъчно грижи за управлението, стопанисването и запазването на повереното му имущество – 21 служебни жилища и от това са последвали значителни щети за ТД /в размер на 60336.74лв./ – престъпление по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, чл. 26, ал. 1 от НК. Съдът е приел, че в материалите на досъдебното производство няма данни ищецът да е бил уведомяван от разследващите органи за воденото против него наказателно производство до момента на привличането му като обвиняем, което е станало на 21.03.2013г. /л. 1886-2001 в приложение № 4, съдържащо т. ХV и ХVІ/ – нито е разпитван като свидетел, нито са му връчвани каквито и да е книжа по това дело. Безспорно също така е било в производството по делото, че по отношение на ищеца не са налагани мерки за процесуална принуда. Съдът е приел за установено по материалите по делото, че съдебната фаза на наказателното производство против ищеца е продължила за периода от датата на образуването му на 28.08.13г. до постановяването на оправдателната присъда на 09.01.2014г. , след като са били проведени 4 съдебни заседания и съдебния акт по повдигнатото обвинение е влязъл в сила на 25.01.14г. Присъдата, в частта й, с която е бил отхвърлен гражданския иск на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело”, [населено място], е била обжалвана от гражданския ищец и с решение № 12/04.06.14г. по ВНОХД № 11/14г. на Военно-апелативен съд-София е била потвърдена. Последното пък е било оставен в сила с решение № 421/28.11.14г. по н.д. № 1319/14г. на ВКС, ІІ н.о. Прието е също така, че ищецът не е бил допуснат до работа от директора на отдел „Североизточен” на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” на МО, въпреки подаденото заявление от 05.04.13г. въз основа влязло в сила решение № 4337/28.03.13г. по адм.д. № 7852/12г. на ВАС, V отделение, с което е била отменена заповед от 25.10.11г. на Изпълнителния директор на агенцията за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца като директор на ТД, като мотивите за това недопускане са, че против ищеца са налице висящи досъдебни производства.
Въз основа на горното, съдът е приел, че за период от около 10 месеца ищецът е бил подложен на репресията на висящ наказателен процес, по който е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление, което да е нанесло щети на държавата, но по което обвинение ищецът е бил оправдан. Ищецът е бил на 60 годишна възраст, отличаван многократно за вярна служба и изпълнение на воинския си дълг, бил е командир на поделения, а заеманата в продължение на почти 7 години ръководна длъжност като директор на ТД „Социални дейности на МО”-Варна, го е поставила на значимо място в обществения живот на военен гарнизон Варна. Незаконното обвинение на лица, упражняващи определени професии, сред които и служители на МО, в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, като съдът е съобразил свидетелските показания в тази връзка, които са категорични, че с образуването на наказателните дела /включително и настоящото/ и гледането му и в съда, отношението на бившите колеги – цивилни и военни, се е променило рязко, като ищецът е бил заклеймен като престъпник и всички са се дистанцирали от него като спрели да го поздравяват и комуникират. Ищецът е преживял и обида и страх от опасността от осъждане за едно тежко престъпление, като с оглед всички тези обстоятелства, съдът е приел, че общото обезщетение за така претърпените неимуществени вреди, което съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е в размер на 10 000 лева, който е достатъчен по размер за репарирането им и е в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на настоящия случай. По отношение на претенцията на ищеца за претърпени имуществени вреди, въззивният съд е приел, че всички разноски, направени в рамките на наказателното производство, които са във връзка с обвинението на прокуратурата, подлежат на обезщетяване и следва да бъдат присъдени на ищеца, като те възлизат на общ размер от 5019.28лв., за които са представени доказателства на л. 20-28 от делото на ВОС. Съдът е приел, че разноските на ищеца обаче, които същият е направил макар и в наказателното производство, но по защитата срещу предявения против него граждански иск, е следвало да бъдат претендирани и получени в рамките на самото наказателно производство /по арг. от чл. 88, ал. 1 от НПК вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК/ и то от предявилия неоснователната гражданска претенция, като е приел, че заплатения от ищеца адвокатски хонорар на адв. Св. Г. в размер на 1900лв. за процесуално представителство в производството пред въззивната инстанция по наказателното дело /но имащо за предмет единствено гражданския иск/ е следвало да бъде претендирано в рамките на въззивното наказателно производство и то от ИА „Военни клубове и военно-почивно дело”, [населено място], което е инициирало обжалването пред Военно-апелативния съд и ВКС.
В изложението на касационните основания и по двете касационни жалби се сочи материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата и въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Други правни въпроси в изложението към касационната жалба на П. на Р. Б. не се сочат.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение към касационната жалба на ищеца по делото, се сочат правни въпроси, за които са твърди, че е налице произнасяне от страна на въззивния съд, при наличието на предпоставките за допустимост на касационното обжалване, освен посочения по-горе въпрос, съдържащ се и в двете изложения на касационните жалби.
Първия правен въпрос е, връчването на препис от постановлението за привличане като обвиняем, следва ли да се приема еднозначно и безкритично за начало на узнаването за наличие на досъдебно производство. Съдът не е приел от правна страна, че еднозначно и безкритично за начало на узнаването за наличие на досъдебно производство следва да се приема връчването на препис от постановлението за привличане като обвиняем, а е приел от фактическа страна, че липсват данни и доказателства по делото, от които да направи извод, че ищецът е узнал в един по-ранен момент за наличието на досъдебно производство по наказателното производство, както и за токова, водено против ищеца по делото. В тази връзка, съдът не е се е произнесъл по така поставения правен въпрос в насоката, в която се твърди от касатора, поради което и този правен въпрос е неотносим към настоящото производство по чл.288 ГПК, доколкото в него не следва да се проверява фактическата обстановка, възприета от въззивния съд, тъй като това е преценка за обосноваността на съдебното решение, а необосноваността, като порок на решението, не е сред критериите, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Втория правен въпрос, поставен от касатора е, пряка и непосредствена последица от воденото наказателно производство ли са претърпените имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Твърди се, че по този правен въпрос липсва задължителна съдебна практика, поради което е налице касационното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – правен въпрос, който е от значение за развитие на правото. Правните норми, уреждащи дължимостта на заплатеното адвокатско възнаграждение в гражданския процес, към който препраща разпоредбата на чл.88 НПК, са ясни, непротиворечиви и не се нуждаят от тълкуване, като по тяхното приложение съществува единна и непротиворечива съдебна практика, както по приложението на чл.78 ГПК, така и по приложението на ГПК /отм./, доколкото нормите, с които се урежда присъждането на съдебни разноски в гражданския процес са идентични и при действието на ГПК/отм./ и на сега действуващата разпоредба на чл.78 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143/30.09.2015 г., постановено по гр.д.№ 324/2015 г. от състав на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.