О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
гр.София, 01.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и седми януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6271/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Ц. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 998 от 18.05.2015 г. по гр.д.№ 4426/ 2014 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 10751/ 2013 г., по искане на Р. Ц. И. – К. и на основание чл.5 ал.1 ЗЛС жалбоподателката е поставена под пълно запрещение.
От изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъде уточнен (при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на Общо събрание на Гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд) материалноправният въпрос противоречи ли институтът на пълно запрещение, уреден в чл.5 ЗЛС, на Конвенция на О. от 2006 г. за правата на хората с увреждания и приложим ли е той, след като българското законодателство не осигурява изискуемите от Конвенцията механизми и инструменти, обезсмислящи лишаването на увредено лице от дееспособност. Релевира наличието на всички допълнителни основания за допускане на обжалването по т.1, т.2 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Ответната страна Р. Ц. И. – К. оспорва жалбата на първо място с довод, че в изложението на жалбоподателката няма ясно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Евентуално поддържа, че правните разрешения на въззивния съд са в съответствие с установената практика, че жалбоподателката не установява твърденията си по тях да има противоречива практика и че не могат да имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Също при условията на евентуалност излага доводи за неоснователност на жалбата по същество, като счита въззивното решение за законосъобразно.
Прокурорът не взема становище.
Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно ищцата претендира, че изложението на жалбоподателката не съдържа правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК. В изложението е посочено изрично кое правно разрешение на въззивния съд ответницата счита дадено при наличие на допълнителните условия по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. С това въпросът е повдигнат, а неговото уточняване и прецизиране е в правомощията на Върховния касационен съд, съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд обсъдил събраните по делото доказателства и приел за установено, че ответницата е на 86 години и страда от мултиинфарктна деменция – глобарна, довела до снижаване на интелектуалните функции, упадък на паметта и мисленето до степен, правеща невъзможна изпълнение на дейности от ежедневния бит. Поради нарушения в способността за логично разсъждение и обработка на постъпващата информация, тя не е в състояние да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, не може да се грижи за работите си и да защитава интересите си. От правна страна съдът извел, че при тези фактически обстоятелства са налице както медицинският, така и юридическият критерий за поставяне на ответницата под запрещение, което (предвид степента на засягане на способностите й) трябва да е пълно. Съдът отхвърлил доводите й, че институтът на пълното запрещение противоречи на Конвенцията за правата на хората с увреждания, като посочил, че в Република България не са осигурени изискуемите механизми, обуславящи липса на необходимост от лишаване от дееспособност.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният от жалбоподателката правен въпрос обуславя обжалваното решение, но по отношение на него не е налице нито едно от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т.1-т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Даденото от въззивния съд правно разрешение не противоречи на практиката на Върховния касационен съд – касаторът не сочи съдебни решения, обективиращи обвързваща практика в противоположен смисъл, нито такава е известна на съда. Също така не се установява по повдигнатия въпрос да има противоречива практика – съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в тежест на касатора е да установи наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, включително като представи доказателства за влезли в сила съдебни решения, в които въпросът е разрешен по начин, противоположен на този в обжалваното решение. Такива доказателства в настоящия случай жалбоподателката не прилага, нито сочи. В изложението си тя се позовава единствено на противоположното разрешение, което въпросът е намерил в първоинстанционното и въззивното решение по настоящето дело, но в горепосоченото Тълкувателно решение изрично е прието, че противоречието между невлезли в сила актове, единият от които отменя другия по реда на инстанционния контрол, не попада в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Не е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, защото въпросът няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Такова значение той би имал, ако законът не е ясен и пълен и практиката по прилагането му няма, или формираната такава се нуждае от промяна или осъвременяване. Повдигнатият въпрос обаче е разрешен от Конституционния съд на Република България с Решение № 12/ 17.07.2014 г. по к.д.№ 10/ 2014 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл.5 ал.1 ЗЛС поради противоречието му с Конституцията на Република България и с разпоредби от Конвенцията на правата за хората с увреждания. В решението си съдът констатира несъвършенствата на цялостната законодателна уредба на режима, на който са подчинени последиците от недееспособността, но подчертава, че отстраняването им не може да се постигне с неприлагането на разпоредбите на чл.5 ЗЛС. Следователно К. съд не е намерил наличие на противоречие между нормата на чл.5 ЗЛС и разпоредби на Конвенцията за правата на хората с увреждания, които да обуславят неприлагане на българското материално право, а съгласно чл.14 ал.6 З., решенията на Конституционния съд са задължителни за всички държавни органи, включително за съдилищата. Никой съд не може да даде различно тълкуване по правен въпрос, който е тълкуван по определен начин от Конституционния съд, което изключва възможността по същия въпрос да е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на атакувания акт до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 998 от 18.05.2015 г. по гр.д.№ 4426/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: