О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
София, 15.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в закрито заседание на 08.12.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 212 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 329 от 03.06.2014 год., по в.т.д.№ 865/2013 год. Пловдивският апелативен съд е приел за недопустимо, като произнесено „свръх петитум”, първоинстанционното решение на Хасковския окръжен съд № 149 от 03.02.2011 год., по гр.д.№ 40/2009 год., в частта, с която предявения от Н. агенция за приходите [населено място] срещу [фирма] /н/ , [населено място] установителен иск по чл. 694, ал.1 ТЗ, във вр. с чл. 124, ал.1 ГПК е отхвърлен за разликата над претендираната сума от 416 768.56 лв. до посочената такава във въззивния съдебен акт от 473 605.79 лв., както и в частта за разликата над сумата 383 040.16 лв. до претендираните 416 768.56 лв. – дължими публичноправни задължения за лихви на основание влезли в сила данъчно ревизионни актове за установяване на публични вземания, изчерпателно изброени и индивидуализирани в постановения диспозитив и обезсилвайки същото по реда на чл.270, ал.3, изр.1 ГПК е прекратил производството по делото в горепосочените му части. Със същото решение Пловдивският апелативен съд е отменил решение № 149 от 03. 02.2011 г., по гр.д.№ 40/ 2009 год. на Х., в частта, с която предявения от Н. агенция за приходите [населено място] срещу ТД [фирма] /н/ , [населено място] иск по чл.694, ал.3 ТЗ е отхвърлен за главницата от 2 010.62 лв., формирана от вземания, във вр. с подадена от ответника декларация по чл.54, ал.1 ЗМДТ и по издадени 12 бр. изп. л. по конкретни граждански дела на ХРС и вместо него , при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е признал за установено по исковата молба на Н. агенция за приходите [населено място] от 04.02.2009 г. съществуването на публичноправно вземане в полза на ищцовото ЮЛ – кредитор, чиито публичноправни вземания са частично изключени от списъка на приетите такива с определение по 692, ал.4 ТЗ на Х. с № 181 от 22. 01. 2009 год., по гр. д.№ 51/2007 год. – част от вземанията по т.1 от списъка на приетите от синдика на ответника -Н. В. по чл. 686, ал.1 ТЗ от 06.08.2008 г., възлизащи общо на 86 190.57 лв. главници и 383 040.16 лв. лихви, които поотделено са съответно уточнени в молба – уточнение от 10.07.2009 год.. В останалата част по предявения с искова молба от 04.02.2009 год. иск по чл.694, ал.3 ТЗ за сумата общо от 84 179.95 лв. – главница, въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение на Х.. При условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК Пловдивският апелативен съд е признал за установено по отношение на [фирма] /н/, [населено място] съществуването и на акцесорно вземане за лихви в полза на ищеца, възлизащо общо на сумата общо на 144 069 лв., въз основа на конкретни ДРА на ТДД [населено място] и на ТД Н. [населено място] и годишни данъчни декларации на длъжника, дадени по реда на чл. 51, ал.1 ЗКПО и по чл.17, ал.1 ЗМДТ, Първоинстанционното решение на Х. № 149 от 03.02.2011 год, по гр.д.№ 40/2009 год., е потвърдено от въззивния съд и в частта за отхвърляне на предявения от Н., [населено място] установителен иск по чл.694, ал.3 ТЗ за вземане от лихви, възлизащо общо на сумата 238 971.16 лв. и формирано въз основа на конкретно посочени суми по влезли в сила ДРА, които са възникнали до датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност за ответника – 29. 11. 2007 г.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, упражнявайки надлежно, всяка една от тях, процесуалното си потестативно правомощие на касационна жалба.
Становище по жалбите на двата касатори не са постъпили в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищеца Н. агенция за приходите:
Тя касае частта на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, с което след връщане на делото за ново разглеждане с отменително решение № 55 от 18.07.2012 год., по т.д.№1186/2011 год. на І т.о. на ВКС, е потвърдено първоинстанционното решение на Х. за отхвърляне на предявените от Н. агенция за приходите обективно съединени установителни искове по чл.694, ал.3 ТЗ за установяване публичноправни вземания срещу длъжника „М.” АД /н/ , [населено място] за лихви, произтичащи от влезлите в сила ДРА: № ГД-Р-АІ 77 от 07.07.2000 година, издаден от Т. [населено място]; № ГД-Р-77/07.05.2001 год., изд. от ТДД, [населено място] и № 197 от 22.07.2002 г. на ТДД, [населено място], както и на публичноправни вземания за имуществени санкции срещу последния, дължими въз основа на влезли в сила конкретно посочени в исковата молба наказателни постановления относно задължения за главници, формирани от дължим местен данък и такса битови отпадъци за притежаваните от ответното търговско дружество недвижими имоти, декларирани от него по реда на ЗМТА с декларации вх.№ 502/ 27. 02. 2011 год., вх.№ 503/27.02.20021 год. и вх.№ 197 от 21.04.2002 год.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението му е, че по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право – „за установяване на размера, на съществуването и дължимостта на публичноправни вземания за лихва върху главница по влезли в сила ревизионни актове, на публичноправни вземания за местни данъци и такси и на публични вземания за имуществени санкции, установени с влезли в сила наказателни постановения въззивният съд не е приложил служебно императивни материалноправни и процесуалноправни разпоредби, установени в ДОПК, ЗМДТ,ЗАНН и ГПК, което е в правомощията му, съгласно т.1 и т.3 на ТР № 1/ 09. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС”.
Настоящият съдебен състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на касатора Н., [населено място] е неоснователно по следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск е обусловил решаващите правни, а не фактически извода на съда по делото. В този см. според съжденията в съобразителната част на цитираното ТР на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК е онзи материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който от значение на крайния правен резултат по конкретното делото е формирал решаващата му правна воля, без да е относим към правилността на обжалваното решение, към възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждане на събраните по делото доказателства.
В разглеждания случай така формулирания от касатора правен въпрос, освен, че не отговарят на посочените по- горе, разяснени в задължителната съдебна практика, изисквания на чл.280, ал.1 ГПК, в същността си представлява повторение на оплакванията в касационната жалба за допуснато от решаващия състав на Пловдивския апелативен съд нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, т.е. относим е към правилността на обжалваното въззивно решение. Следователно, доколкото в процесуалния закон липсва процесуална възможност за отъждествяване на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, отсъства и надлежно обосновано чрез същия приложно поле за достъп до касация. Отделен в тази вр. е въпросът, че за визираното селективно основание по т.1 на чл.280, а.1 ГПК, на което касаторът се позовава – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационен контрол, задължителната практика на ВАС е ирелевантна, според постановките в т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до останалите поставени от жалбоподателя правни въпроси, които непрецизно формулирани, се свеждат до началото на давностния срок по отношение на публичните задълженията за местни данъци и такси, декларирани от задълженото лице, до приложимата разпоредба относно института на погасителната давност по отношение на имуществени санкции, наложени по реда на ЗАНН и до допустимостта при специални административноправни разпоредби, различни от общите правила на гражданското право, гражданските съдилища да дават несъответни, спрямо приетото в тълкувателните решения на ВАС, разрешения по тяхното прилагане, то първите два обосновават общото основание за достъп до касация, но по отношение на тях е недоказано въведеното селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Както самият касатор сочи, решенията на ВАС – казуална и задължителна съдебна практика, не се включват в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, нито в задължителната практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това, дори и евентуално да е налице противоречие на възприетото от въззивния съд тяхно разрешение с формираната от ВАС съдебна практика,то по силата на т.2 и т.3 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС същото е ирелевантно и само по себе си не може да обоснове наличие на допълнителната процесуална предпоставка – критерият за селекция по чл.280, ал.1,т.3 ГПК в контекста на необходимост от изменение на съществуващата практика на гражданските съдилища в съгласие с практиката на административните съдилища. Аргументи, свързани с наличие на неяснота, непълнота или вътрешно противоречие в конкретната приложима законова разпоредба, които да налагат необходимост от изправителното и тълкуване касаторът не е изложил. Нещо повече, неконкретизирана от него е останала самата считана за приложима и нуждаеща се от тълкуване правна норма, поради което и на това основание позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неоснователно– арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Последният от поставените въпроси е хипотетичен, тъй като по него не само липсва произнасяне от страна на въззивния съд, но доколкото той е свързан с приложение на устройствения ЗСВ, разрешението му е извън компетентността на съдилищата. Затова единствено за пълнота на изложеното следва да се отбележи, че когато разрешаването на процесния правен спор е възложено от закона на гражданския съд, това от своя страна означава, че меродавно, освен в изрично посочените от законодателя изключения, е тълкуването дадено от последния, независимо от характера на конкретната приложима разпоредба и вида на съответния нормативен акт, в който е материализирана.
ІІ. По касационната жалба на [фирма] /н/,гр. Х.:
Подадената от касатора- ответник касационна жалба касае частта на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, с която е уважен предявения от Н. агенция за приходите установителен иск, основан на чл.694, ал.3 ТЗ, по искова молба от 04.02.2009г., за съществуване в полза на ищеца на вземане за главници в общ размер от 2 010.62 лв. и на вземане за лихви, възлизащо общо на 144 069 лв.
Касаторът въвежда оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената по- горе негова част, поради необоснованост и допуснато нарушение на закона – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. „Кой е началният момент на абсолютната погасителна давност по чл.171, ал.2 ДОПК?” и 2. „Компетентна ли е Националната агенция за приходите да предяви иск по чл.694, ал.3 ТЗ по отношение на общинско публично вземане, респ. да го предявява в производството по несъстоятелност?”. Последният правен въпрос е поставен и с оглед евентуалната недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради твърдяна липса на активна процесуална легитимация за ищеца Н. агенция за приходите да претендира установяване съществуването на публично общинско вземане – неплатени местни данъци и такси по ЗМДТ, предвид посочените в чл.4 ЗМДТ органи.
Визираното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с отсъствие на съдебна практика на касационната инстанция по посочените правни въпроси .
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
С въззивното решение, предмет на предприетото обжалване, Пловдивският апелативен съд, съобразявайки дадените му с отменително решение № 55 от 18.07.2012 год., по т.д.№ 1186/2011 год. на І т.о. на ВКС задължителни указания по приложение на процесуалния закон се е произнесъл по всяко от предявените с исковата молба, уточнена с допълнителна молба от 10.07.2009 год., вземания на ищеца Н.,гр.София, както е обсъдил и въведеното от ответника правозащитно възражение за давност – обща и абсолютна. Подлагайки на преценка изискуемостта на всяко отделно вземане за главница и лихви и приложимия към него специален давностен срок по чл.171, ал.1 и ал.2 ДОПК, според характера му, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е счел, че само част от заявените от ищеца вземания са погасени по давност, поради което съобразявайки заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза е уважил частично предявения установителен иск по чл.694, ал.3 ТЗ. Конкретно по отношение на визираното от касатора вземане на ищеца за лихви в размер на 73 864.72 лв. по влязъл в сила ДРА № 181/10.05.2004 г., издаден от ТДД, [населено място] за публично задължение за данъци на ответника- АД/н/, въззивният съд е приел, че доколкото главницата на задължението е заплатена през 2007 год. от трето на настоящия правен спор лице– [фирма] и лихва след това не е начислявана относно вече начислената с ДРА от 10.05.2004 год. за периода -01.01.2002 г. – 31.12.2002 год. в посочения по- горе размер, като давността е спряна в съгласие със законовото правило на чл.172, ал.1, т.5 ДОПК след образуване на изп.д.№ 5084/30.06.2004 год. с издаване на постановление за обезпечение от 17.05.2004 год., то считано от 0.1.01.2005 год. до момента/ явно до датата на исковата молба/ вземането не е погасено по давност при условията на чл.171, ал.2 ДОПК. Изложени са и съображения, че едновременно с наложеното обезпечение давността е била и прекъсната на 13. 02.2008 год., с предявяване на вземаното в производството по несъстоятелност- съответно спряна, докато трае същото, съгласно чл.685а, ал.1 ТЗ. Следователно въз основа на преценката на доказателствения материал по делото решаващият състав на въззивната инстанция е изградил правен извод, че ответникът, комуто е доказателствената тежест да установи основателността на правопогасяващото си възражение за давност, не е доказал считано от 01.01.2005 год. да са настъпили условията на абсолютната погасителна давност по чл.171, ал.2 ДОПК по отношение процесното публично вземане на ищеца.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че първият от поставените от касатора правни въпроси обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация- включва се в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Неоснователно е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че разпоредбата на чл.171, ал.2 ДОПК, съгласно която с 10 –годишна абсолютна давност се погасяват публичните вземания е ясна и не се нуждае от тълкуване относно началото на давностния срок, то в конкретния случай, видно от съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, преценката за отсъствие на погасено при условията на абсолютната погасителна давност по ДОПК вземане на Н., [населено място] е извършена от въззивната инстанция въз основа на приетите за установени факти по делото, относими именно към момента, към който, според съда, е следвало да се плати публичното задължение за лихви на длъжника по процесния влязъл в сила ДРА,т.е не е дадено различно, спрямо формираната съдебна практика, разрешение по приложението на конкретната законова разпоредба относно началния момент на 10-годишната абсолютна погасителна давност по ДОПК.
Или, доколкото и самият касатор, чрез процесуалния си представител, не е изложил никакви съображения, че произнасянето на въззивния съд има връзка с противоречива, неясна или непълна законова норма, а напротив изрично посочва, че разпоредбата на чл.171, ал.2 ДОПК е ясна и не поражда съмнения, вкл. относно началото на 10-годишния абсолютен давностен срок, то сама по себе си липсата на съдебна практика в разглежданата хипотеза, което е и невярно, е неотносима към селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и последното е въобще неприложимо- арг. от т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г.
Поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, макар и значим от гледна точка на процесуалното право, е ирелевантен в случая за основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като преценката за активната процесуална легитимация на ищеца Н. агенция за приходите [населено място] по предявения установителния иск, основан на чл.694, ал.3 ГПК и съответно за неговата допустимост, предвид твърдяното от касатора отсъствие на същата, е извършена с отменителното горепосочено решение на ВКС, ТК.Следователно към настоящия момент отсъства процесуална възможност за пререшаване на същия този въпрос, поради което той няма и обуславящо значение за крайния изход на делото. Отделен от това следва да се посочи, че материалноправната легитимация на ищеца /процесуалноправната легитимация на Н., [населено място] е безспорна/ да предяви иска по чл.694, ал.3 ТЗ, която всъщност касаторът „М.” АД /н/, [населено място] оспорва, е относима към неговата основателност, а не към допустимостта му, съотв. към допустимостта на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за деловодните разноски.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивският апелативен съд№ 329 от 03.06.2014 год., по в.т.д.№ 865/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: