О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
София, 12.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.11.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3790 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. С. Ч. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1389 от 03.07.2014 год., по т.д.№ 3613/2013 год., с което е потвърдено решение № 4608 от 19.06.2013 год., по гр.д.№ 17311/2011 год. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу М. Т. В. от [населено място] положителен установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумата 106 000 лева, произтичаща от издаден от ответника на 06.10.2008 г. запис на заповед с падеж на 28.01.2009 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.07.2009 год. до окончателното и изплащане, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417, т.9 ГПК, по гр.д.№ 57366/2010 год. на СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, като се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че макар и абстрактна сделка записът на заповед се издава и като обезпечение на конкретно каузално правоотношение между страните. Несъгласие е изразено и във вр. с разпределената от решаващия съд доказателствената тежест, като счита, че тя е в нарушение на процесуалното правило на чл.154 ГПК, тъй като при редовен и действителен запис на заповед отсъства задължение за поемателя да доказва каузално правоотношение, което менителничният ефект да гарантира.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Допустимо ли е каузалното правоотношение, заради което е издаден записът на заповед, да е между субекти, различни от субектите по менителничното правоотношение- издател и поемател?”; 2.”Трябва ли съдът да установи и посочи вида на каузалното правоотношение, ако самият ответник не го е сторил?”; 3. „Винаги ли записът на заповед се издава за обезпечаване на каузално правоотношение и винаги ли следва да е налице гаранционна функция на записа на заповед?”; 4.” При кои възражения на длъжника в производството по чл.422, ал.1 ГПК по оспорване на вземане по запис на заповед съдът извършва проверка за съществуване на каузално отношение.?; 5.“Достатъчно ли е ответникът, издател на записа на заповед, да заяви, че има каузално правоотношение, или е нужно да посочи вида му и ако направи такава конкретизация, то тогава чия е доказателствената тежест да установи съществуването му – дали трябва ищецът – поемател да доказва, че то не съществува, или ответникът трябва да доказва съществуването му, а също кой носи доказателствената тежест да установи елементите от това правоотношение/ договор/, като условия, цена, срок на изпълнение, тежести, обезпечения, гаранции, приемане на изпълнение пр.?”
Селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК се поддържа по отношение на втория и третия от поставените въпроси , а критерия за селекция по чл.280, ал.3 ГПК е въведен по отношение на първия , четвъртия и петия от поставените от касатора правни въпроси.
Като израз на поддържаното противоречие са посочени : определение № 404 от 21.05.2010 год., по т.д.№ 1135/2009 год. на І т.о. на ВКС , както и поставените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 128/ 23.10.2012 г., по т.д.№ 561/2011 г. на ІІ т.о.; № 41/22.04.2010 год., по т.д.№ 575/2009 год., на ІІ т.о.; № 121 от 01.07.2009 год., по т.д.№ 55/2009 год. на ІІ т.о., № 103/24.06.2009 год., по т.д.№ 717/2008 год. на ІІ т.о. , № 666 от 06.12.2007 год., по т.д.№ 387/2007 г. на І т.о. и № 213/22.12.2014г. по т.д.№2700/2013 г. на ВКС,ІІ т.о..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Алтернативно е оспорил и основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт на СГС за отхвърляне на предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК въззивният съд е възприел за основани на закона и доказателствения материал по делото изградените от първостепенния съд правни изводи, според които в разглежданата хипотеза на въведени от длъжника – издател на менителничния ефект твърдения за съществуващо каузално правоотношение между него и поемателя– договор за изготвяне документи за получаване разрешение за концесия за добив на инертни материали, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, то при направено от същия възражение, че задължението му по каузалната сделка се е погасило, в негова тежест е да установи в процеса с допустимите от ГПК доказателствени средства, както съществуването на твърдяното каузално правоотношение и връзката му с менителничния ефект, така и собственото си изпълнение. При успешно доказване, както е в разглеждания случай, според съжденията на въззивната инстанция, в тежест на кредитора- поемател е да установи освен наличието на валиден запис на заповед, падежът на който е настъпил и съществуването на обезпеченото с него задължение по каузалната сделка. Позовавайки се на събраните по делото доказателства, които е подложил на обстоен самостоятелен анализ, решаващият състав на въззивната инстанция е счел, че процесният запис на заповед е автентичен, предвид изслушаната в хода на първоинстанционното производство съдебно – графологическа експертиза и редовен от външна страна по см. на чл.535 ТЗ, във връзка с чл. 536 ТЗ документ, поради което е породил целените с него правни последици за страните по менителничното правоотношение, към валидното настъпване на които възражението на издателя му за неговото антидатиране е ирелевантно.Позовавйки се на събраните в хода на процеса гласни доказателства Софийски апелативен съд е преценил като недоказано въведено от ответника абсолютно възражение за унищожаемост на процесния запис на заповед, поради подписването му под заплахи и насилие.
В подкрепа на така прието за основателно относително възражение на длъжника въззивната инстанция се е позовала и на извънсъдебното признание на ищеца, материализирано в приложена по делото прокурорска преписка от 14. 04.2009 г., което е подложила на обсъждане наред с останалия доказателствен материал по делото, . Счела е, че доколкото поетото от издателя на ефекта задължение по каузалната сделка се е свело да изготвяне единствено на необходимите документи за предоставяне концесията на трето на правния спор лице- [фирма], то с подаване на съответната молба в МРРБ това задължение е било изцяло изпълнено, т.е дългът е погасен чрез изпълнение и тежестта да докаже съществуването на вземане по процесния записа на заповед в пълния му посочен в документа размер, е на ищеца. Следователно при отсъствие на проведено от последния пълно и главно доказване в процеса на соченото обстоятелство – изпълнено задължение на длъжника, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва и основателността на заявеното по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителна искова претенция.
Преценката на решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че само петият от поставените от касатора правни въпроси отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да се включва в предмета на делото индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд.
Неоснователно по отношение на същия се явява селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото цитираната в тази вр. съдебна практика на касационната инстанция е преди постановяване на ТР № 4 от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС, то безспорното противоречие което същата илюстрира, е преодоляно. Според задължителните разяснения в т.17 на цитираното ТР на ОСГК на ВКС в производството по иск по чл.422,ал.1 ГПК, ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект-съществуването на редовен от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във вр. с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право, за съществуването, съотв. несъществуването на вземането по менителничния ефект.
Според мотивите към това тълкувателно решение, тежестта на доказване се разпределя по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК. В този см. ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден менителничният ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана връзка между него и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя от страните е въведено, следва да разгледа и заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяването на вземането по издадения като гаранция запис на заповед. Вярно е, че според възприетото с ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС разрешение, ищецът – поемател по записа на заповед, няма задължение да сочи каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед, както е приел и Софийски апелативен съд, но същият несъмнено разполага с правото, като страна в процеса по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК да представи доказателства и за наличие на такава каузална сделка, респ. да иска същите да бъдат взети предвид при твърдяна от ответника такава. В този смисъл с т.17 на ТР на ОСГТК на ВКС № 4/2014 г. не се вменява на ищеца задължение да доказва гаранционно обезпечителната функция на издаден в негова полза запис на заповед, с оглед съществуването на конкретна каузална сделка, но не се и изключва интересът на същия, като поемател по ценната книга да я твърди и доказва, с оглед на предприетата защита от ответника.
С тази задължителна за съдилищата в страната пракита на касационната инстанция въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което визираното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо.
При формирана задължителна практика на касационната инстанция , по отношение на която няма доказана обществена и правен необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, критерият да селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не намира приложение – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. е въпросът, че в случая селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, което според цитираните задължителни постановки в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС е самостоятелно основание да се отрече обсъждането му от касационната инстанция.
Останалите поставени от касатора правни въпроси, макар и важни, нямат обуславящо значение за крайни изход на конкретния правен спор. В по- голямата си част те са хипотетични, доколкото въобще не са били предмет на произнасяне от въззивната инстанция, а в друга- теоретични и отговор им е даден в правната доктрина.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното парвало на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 3360 лв., реално заплатено адвокатско възнаграждение по сключен договор за правна защита и съдействие от 05.11.2014 г., с адв. М.Б., приложен по делото.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1389 от 03.07.2014 год., по т.д.№ 3613/2013 год.
ОСЪЖДА А. С. Ч. от [населено място], с ЕГН: [ЕГН] да заплати на М. Т. В. от [населено място] сумата 3 360 лв./ три хиляди триста и шестдесет лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: