1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
гр.София, 16.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 501/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 177 от 23.10.2015 г. по гр.д.№ 418/ 2015 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 2037/ 2014 г. и като краен резултат П. на Р. Б. (П.) е осъдена да заплати на касатора 2 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по дознание № 698/ 2012 г. по описа на РУП К., като за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лв искът е отхвърлен.
С. А. обжалва решението в отхвърлящата иска му част, а П. на Р. Б. не е подала касационна жалба, поради което в частта, в която искът е уважен до размер 2 000 лв, въззивното решение е влязло в сила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на касационното обжалване правния въпрос за „подхода на съдилищата и начина на определяне на размера на обезщетението, съгласно и съобразно предвидения и заложен в чл.52 от ЗЗД критерий „справедливост”. Счита, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, че по него има противоречива практика, наред с това – че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна П. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд, е приел за безспорно между страните по делото, че на 21.10.2012 г. С. А. е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.198 ал.1 НК и е бил задържан под стража. Впоследствие взетата спрямо него мярка за неотклонение е изменена в „подписка”, а на 01.07.2013 г. наказателното производство било прекратено поради недоказаност на обвинението. Съдът обсъдил свидетелските показания и експертното заключение по делото и приел за установено от тях, че наказателното производство се е отразило негативно върху ищеца, който бил сломен, унил и отпаднал, като развил тревожно-депресивно разстройство. От друга страна, С. А. е осъждан седем пъти с влезли в сила присъди за извършени тежки престъпления, като е търпял наложени с тях наказания „лишаване от свобода” за продължителни периоди от време. Като съобразил продължителността на наказателното производство, личните притеснения на ищеца, както и обстоятелството, че негативните му психически изживявания са резултат и от осъжданията му за извършени други тежки престъпления (с присъди, постановени както преди, така и след прекратяване на обвинението от 01.07.2013 г.), съдът счел за справедливо ищецът да бъде обезщетен за търпените неимуществени вреди със сумата 2 000 лв, а за разликата намерил иска за неоснователен.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, единственият поставен от касатора като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос обуславя обжалваното решение. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, не се разрешава противоречиво от съдилищата, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По този въпрос съдебната практика е уеднаквена по обвързващ всички съдилища начин още с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., което задължава съдилищата при преценката кое обезщетение е справедливо да съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Тълкуването е доразвито в последвалата практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК конкретно във връзка с обезщетяване на неимуществени вреди при условията на чл.2 ЗОДОВ (срв. решение № 55/ 11.03.2013 г. по гр.д.№ 1107/ 2012 г., ІV г.о., решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о. и цитираните в него други актове). Според тази практика, критерият „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от неоснователно обвинение предполага обсъждане на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на наказателното производство, интензивността на упражнената репресия, съпътстващи мерки за принуда, степента на засягане на емоционалния живот на увредения, данните за личността му (включително осъждания за извършени престъпления и изтърпяване на наказание лишаване от свобода) и др. Съдилищата са длъжни да съобрази тези обстоятелства при определяне на размера на обезщетението и да мотивират извода си. Наличието на установена обвързваща практика по поставения от касатора въпрос (с която обжалваното въззивно решение е съобразено) изключва възможността той да има и значението по т.2 или т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, поради което по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По тези съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 177 от 23.10.2015 г. по гр.д.№ 418/ 2015 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: