О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1291
гр. София, 17.11.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5204 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. М. против решение № 6493/01.12.2011 г., постановено по гр.д.№ 11409/2011 г. от ІV”г” състав на Софийски градски съд.
Ответникът по жалбата не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С решението на въззивния съд е потвърдено решение на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу С.о. искове по чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за доставка на социални услуги от 1.09.2007 г. поради невъзможен предмет, неспазване на процедурата по преддоговорни отношения, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и липса на правно валидно волеизявление и съгласие, както и иск за унищожаване на същия договор поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Съдът е приел, че действително, СРС е приел представените от ответника едва в първото заседание на 17.09.2010 г. писмени доказателства, но това не е било извършено след преклузивния срок по чл. 133 ГПК, доколкото този срок изтича след изготвянето на доклад на делото по чл. 146 ГПК. Съдът е констатирал, че доклад съдът е направил именно в заседанието на 17.09.2010 г., поради което доказателствените искания на ответника не са били преклудирани. Съдът е приел за установено именно от тези представени доказателства, че подписалата процесния договор директор е имало надлежна представителна власт по отношение на ответника /видно от упълномощаващата заповед № РД-09-2526/22.12.2003 г. на кмета на СО – лист 38 от делото на СРС/. Въззивният съд е приел, че правилно СРС е отказал да допусне поисканата от ищеца експертиза и свидетели, доколкото обстоятелствата, за които са били поискани, са неотносими към релевантните по спора факти. Въззивният съд е приел, че не е допуснато и нарушение при разпределянето на доказателствената тежест, както и че е несъстоятелен и обективно неверен аргумента на жалбоподателя, че в чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД била установена презумция за съществуването на основание за нищожност или унищожаемост, което ответника трябвало да обори. Съдът е изложил мотиви в насока, че презумпцията не се отнася до основанието за недействителност, а до основанието на конкретния договор /касае се до съвършено различни понятия, макар и обозначавани с един термин – основанието на договора е типичната цел към която той е насочен/, липсата на което представлява порок на сделката, водещ до нейната нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Крайния извод на съда е, че спрямо процесния договор не е налице нито един от твърдяните от ищеца пороци за недействителност. По отношение на разноските, присъдени от първоинстанционния съд, съдът е приел, че същите са дължими от ищеца, тъй като не е необходимо ответникът да е доказал, че юрисконсултското възнаграждение реално е било заплатено от него на представляващия го юрисконсулт, за да е дължимо от ищеца – разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК не изисква подобно нещо. Прието е, че на подобно възнаграждение съответната страна има право ако е била защитавана от юрисконсулт, като непредставянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК не означава, че ответникът няма право на присъждане на разноски, тъй като това не е условие за присъждане, а условие за допустимост на евентуалното бъдещо искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, се сочат правни въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – при противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Първия процесуалноправен въпрос, разрешен според касатора при хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС е, допустимо ли е, с оглед забраната на чл.133 ГПК, при липса на отговор на исковата молба, да се представят доказателства в първото по делото заседание и представлява ли това нарушение порок на съдебното решение. Представените в тази насока съдебни решения действително са дали разрешение на правния въпрос в насока, че след изтичането на преклузивните срокове, страната не разполага с процесуално възможност да стори това. Съдът не е приел, че след изтичането на сроковете по чл.133 ГПК, страната разполага с процесуална възможност да направи възражения, оспори истинност на документ или да упражни правата се по чл.211, 212, и чл.219 ГПК, каквато е разпоредбата на чл.133 ГПК, а е приел, че съгласно разпоредбата на чл.146 ГПК, за страната съществува процесуалната възможност да представи доказателства в първото по делото заседание, в което е и направен доклад по делото и са дадени указанията с него. Процесуалният закон – чл.146 ГПК, както и съдебната практика не поставят ограничение за представянето на доказателство в първото по делото заседание, с оглед разпоредбата на чл.146 ГПК, като в тази насока не се съдържа и противен извод в представената съдебна практика – решения на ВКС, поради което не е и налице соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По правния въпрос, касаещ възможността да се присъдят съдебни разноски при липсата на списък на разноските по чл.80 ГПК е налице задължителна съдебна практика, отразена в ТР №6/2012 г. на ОСГТК, съгласно която непредставянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК не означава, че ответникът няма право на присъждане на разноски, тъй като това не е условие за присъждане, а условие за допустимост на евентуалното бъдещо искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК, в каквато насока е и даденото разрешение от въззивния съд.
Поставените въпроси, касаещи обсъждането на свидетелските показания, дадени пред първоинстанционния съд и задължението на съда да изложи мотиви защо кредитира или не едни показания, са неотносим към спора, доколкото събраните от първоинстанционния съд свидетелски показания не са обосновали извода на съда за неоснователност на предявените обективно съединени искове, като неговите съображения за това, видно от мотивите, както и препращането към мотивите на първоинстанционния съд, са различни, не обосновани от събраните по делото свидетелски показания.
Съдът е приел, че процесния договор е сключен от лице с представителна власт, като поставения в тази насока правен въпрос, нищожен ли е договор, сключен от лице без представителна власт /въпроси №1.5 и 1.6 от изложението/, са неотносими към производството по чл.288 ГПК, доколкото съдът не е дал положителен отговорна така поставения въпрос, а въпроса, дали в конкретния случай лицето е разполагало с представителна власт е фактически въпрос, касаещ фактите по делото и е въпрос на обоснованост на съдебния акт, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК.
По останалите правни въпроси, въззивният съд не е формирал правни изводи, не се е произнасял, като в тази насока същите са и неотносими към производството по чл.288 ГПК, доколкото разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК изисква произнасяне от страна на въззивния съд по правните въпроси, с оглед евентуалното наличие на коя да е от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, относно допустимостта на касационното обжалване. Относно евентуално задължение на съда за произнасяне по тези правни въпроси не се сочи процесуалноправен въпрос, а касационния съд не следи служебно за това.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6493/01.12.2011 г., постановено по гр.д.№ 11409/2011 г. от ІV”г” състав на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.