1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
гр.София, 24.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 525/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 02.07.2015 г. по гр.д.№ 14884/ 2014 г. С него е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 332/ 2014 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на П. Л. С. на основание чл.79 ал.1 вр. чл.231 ал.2 ЗЗД сумата 4 768 лв – обезщетение за извършени ремонтни дейности в нает имот, със законната лихва върху тази сума от 16.10.2013 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до 6 932 лв искът е отхвърлен поради извършено прихващане, а за разликата над 6 932 лв до 12 140 лв – като неоснователен.
Жалбоподателят моли касационното обжалване да бъде допуснато по материалноправния въпрос възможно ли е страните по договор за наем да уговорят отклонение от диспозитивния характер на нормата на чл.230 ал.1 ЗЗД, при условие че вещта има недостатъци и същите са били известни на наемателя при сключването на договора. Счита, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че по него има противоречива съдебна практика.
Ответната по касация страна П. С. оспорва жалбата като поддържа, че поставеният от касатора въпрос е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Счита, че представените с жалбата решения на районните съдилища в страната не са влезли в сила и не могат да обосноват извод за наличие на противоречива практика. Моли касационно обжалване да не се допуска, евентуално излага съображения по правилността на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел (чрез излагане на собствени съображения и препращане към мотивите на първата инстанция), че на 01.09.2011 г. страните по делото са сключили писмен договор, по силата на който касаторът предоставил на ответницата жилищен имот за временно възмездно ползване срещу заплащане на месечна цена. Имотът бил в състояние, при което не била възможна обичайната му употреба, но ищцата, като наемател, знаела за това и се съгласила да го получи именно в това състояние. Поради това няма право да претендира разходите за привеждането на вещта в пригодност, освен ако наемодателят изрично се е съгласил за това. Ищцата е поискала разрешение да извърши ремонт на жилището – под, дограма, стени – и наемодателят (касаторът в настоящето производство) е дал съгласие това да бъде сторено за нейна сметка. Ищцата разходвала за ремонтни работи 12 140 лв и след прекратяване на договора претендирала плащането им от ответника, но последният отказал, тъй като е разрешил извършването на ремонта за нейна сметка. От правна страна съдът приел, че всички разходи за ремонтни работи, вън от обичайните поправки по смисъла на чл.231 ал.1 ЗЗД, следва да се поемат от наемодателя, съгласно чл.231 ал.2 ЗЗД, ако в договора няма съгласие за нещо друго. По конкретното съглашение такава друга уговорка е налице, като страните се споразумели всякакви ремонти и преустройства да могат да станат само с предварително съгласие от наемодателя, или същият не дължи заплащането им. Наемателят може да претендира плащане за подобрения, доколкото преди ремонта е получил съгласие на наемодателя и едва след прекратяването на договора. Съдът посочил, че в съответствие с договорната автономия страните са постигнали съгласие ремонтните работи да се извършват за сметка на наемателя (както изрично е посочено в разменените писмени изявления между ищцата и ответника). Систематичното и логическото тълкуване на клаузите на чл.12 и чл.16 от договора обаче сочи, че доколкото в резултат на ремонтните работи се създават подобрения, след прекратяването на договора наемодателят трябва да заплати обезщетение за тях, при отчитане на съответното изхабяване, ако предварително се е съгласил с извършването им. В случая наемодателят е дал съгласие за ремонт на дограма, под и тавани, подобренията в резултат на ремонта (след приспадане на обичайното изхабяване) са на стойност на 6 932 лв и поради това касаторът дължи плащане на тази сума след прекратяването на договора. Искът е уважен до размер 4 768 лв, като със сумата 2 164 лв, дължима от наемателя на наемодателя, е извършено прихващане, а за разликата до 12 140 лв е отхвърлен като неоснователен.
С оглед тези мотиви на съда по същество, единственият формулиран от жалбоподателя правен въпрос не обуславя обжалваното решение. Искът е уважен частично не по правни съображения, че не е възможно страните по договор за наем да уговорят отклонение от диспозитивното правило на чл.230 ал.1 ЗЗД. Напротив, съдът изрично е посочил, че такова отклонение е допустимо, че в конкретния случай страните изрично са дерогирали действието на диспозитивната разпоредба и че наемателят няма право да претендира обезщетение за разходите, направени за привеждане на наетата вещ в състояние, годно за обичайната употреба. Вземането, което е признато с обжалваното решение, не е такова по чл.230 ал.2 ЗЗД, а е квалифицирано по чл.231 ал.2 ЗЗД. Съдът е развил съображения, че и двете разпоредби са диспозитивни, че позволяват отклонение от установените с тях правила и че такива отклонения са приети от страните по конкретния договор. За правните изводи на съда за възникването на вземането, състоянието на вещта към момента на сключване на договора няма значение, защото източникът на задължението е друг. Той се корени в постигнатото при сключване на договора съгласие наемодателят да заплати, след прекратяването му, подобренията, които са резултат от ремонтни работи, за които предварително е дал съгласие. Наличието на такова задължение за касатора съдът е извел чрез тълкуване на договорните клаузи съгласно чл.20 ЗЗД, като правен въпрос във връзка с извършеното тълкуване касаторът не е формулирал. А въпросът, който е формулиран, не е обуславящ, тъй като вземането за обезщетяване на подобренията, извършени със съгласието на наемодателя, няма връзка със състоянието на вещта към момента на сключване на договора и доколко наемателят се е съгласил да я наеме в това състояние.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 02.07.2015 г. по гр.д.№ 14884/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: