О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№176
гр. София, 26.02.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осми декември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1249 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Д. Б. и М. К. Б. срещу решение №806 от 17.12.2014 г. по гр.д.№973/2014 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е отменено решение №297 то 27.06.2014 г. по гр.д.№282/2013 г., вместо което Й. Д. Б. и М. К. Б. са осъдени да заплатят на „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.”, следните суми, дължими по договор за заем №2698 от 23.06.2010 г.: 38 754.13 лв. главница, ведно със законната лихва от 21.03.2013 г. до окончателното изплащане, 14 728.25 лв. договорна лихва, 5 349.30 лв., неплатен остатък от неустойка върху просрочени вноски за главница за периода 20.08.2010 г. – 20.03.2013 г., 1 989.35 лв., неплатен остатък от неустойка върху просрочени вноски за възнаградителна лихва за периода 20.08.2010 г. – 20.03.2013 г., както и направените пред двете инстанции разноски.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Кои са съществените елементи на фактическия състав на договора за заем и може ли целта му да бъде такъв съществен елемент и кога. 2. Чия е тежестта на доказване на фактическия състав на договора за заем и кога то е пълно и главно. 3. Относно доказателственото значение на вписванията в счетоводните книги при предявен иск по чл.240 от ЗЗД. 4. Опровергава ли се материалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ в частта на удостоверителното изявление на издателя му, ако се установи, че към датата на издаването му заемодателят не е разполагал с налични средства, за да отпусне заема, както и когато единственият мотив за предоставяне на заем е погасяване на стари задължения към същия заемодател. 5. Изразът „Договорът като цяло е сключен в разрез с основния принцип на правото – добросъвестността” има ли за адресат добросъвестността като морална категория и част ли е добросъвестността от добрите нрави. 6. Противоречи ли на закона договор за заем, отпуснат в противоречие на императивни разпоредби на подзаконов нормативен акт. 7. Нарушават ли се процесуалните принципи: на служебно начало, на равенство на страните в процеса, на установяване на истината, на състезателното начало, когато в отговора на въззивната жалба, ответникът се е позовал на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение /непроизнасяне по относими доказателствени искания/, а въззивният съд в доклада си не е дал указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия, нито пък сам е продължил дейността на първата инстанция. По отношение на първите четири въпроса се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, поради различното им разрешение, дадено в обжалваното решение, от това, възприето в решение №111 от 09.12.2011 г. на АС Бургас, като спрямо първи и втори въпрос се твърди и решаването им в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №837 от 13.12.2010 г. по гр.д.№1727/2009 г. на ВКС, ГК и в решение №69 от 24.06.20122 г. по гр.д.№584/2010 г. на ВКС, ГК. Наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК се поддържа и по отношение на останалите въпроси, поради решаването им в противоречие с ТР№1 от 15.06.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС – спрямо пети и в противоречие с ТР №1 от 2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК – спрямо шести и седми въпрос.
Ответникът по касация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.” заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 23.06.2010 г. между ищеца „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.” и ответниците Й. Д. Б. – заемател и М. К. Б. – солидарен длъжник, е подписан писмен договор за заем за сумата от 20 450 евро. Счел е, че приетият по делото РКО №306 от 28.06.2010 г., подписан от Й. Б. /съобразно заключението на приетите по делото две съдебно-почеркови експертизи/ и отразен в касовата книга на ищеца, установява реалното получаване на сумата по договора и тъй като солидарно задължените ответници, не са изпълнили задълженията си за заплащане на погасителни вноски, заемът е обявен за предсрочно изискуем от ищеца с покана, получена от ответниците на 08.03.2013 г. В този смисъл и с оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е намерил за основателни предявените искове, като не е възприел наведените от ответниците възражения. Във връзка с възражението за сключване на процесния договор в нарушение на З. и Директива 93/13, съдът е посочил, че ответниците не са „потребители” по смисъла на цитираните нормативни актове, но дори и да бяха такива, то визираните от тях клаузи на договора /свързани с едностранна промяна на размера на лихвите и таксите/ са неотносими към спора, тъй като такава едностранна промяна не се твърди и поддържа. Анализирайки подписаната от двамата ответници молба за кредит, последващото им подписване на договора, обезпечаването му с ипотека, нотариалният акт, за която, също е подписан от тях, признанията им в отговора на исковата молба, показанията на свидетелите и писмените доказателства за наличие на изпълнителни дела срещу ответниците за техни задължения по предходни договори за заем, въззивният съд е достигнал до извод, че процесният договор не е симулативен, а представлява нов договор, сключването на който не е забранено от закона като противоречащо на добрите нрави и който е сключен след като предходните договори за заем вече са прекратени, с изтекли срокове и за задълженията, по които е предприето принудително изпълнение. В тази връзка е посочил, че доводите за нищожност на процесния договор, поради уговарянето на лихви върху сума, образувана от главниците и лихвите по предходните договори, са неоснователни, като е приел и че е без значение обстоятелството, че получената по новия договор сума, е използвана за погасяване на задълженията по предходни договори. Наличието на осчетоводени от ищеца ПКО-ри /издадени на същия ден, в който е подписан и РКО №306 от 28.06.2010/ за внесени от ответника Б. суми /с които суми са погасени задълженията по изпълнителните дела и по предходни договори за заем/, въззивният съд е счел за обстоятелство, установяващо извършени от ответника Б. разпореждания със сумата по договора, като е направил извод, че поредността на вписване в касовата книга /ПКО са с номерация, предхождаща тази на РКО/ е без значение при наличие на доказателства за отпускане на заема и усвояването му по описания начин. По отношение на възраженията, че договорът е сключен с цел зеленчукопроизводство, а реално сумите не са използвани за това предназначение, съдът е посочил, че целта не е сред съществените елементи на договора за заем, а по отношение на твърденията, че договорът е нищожен поради противоречие с разпоредби от устава на ищеца – че тези разпоредби, на които се позовават ответниците /чл.7, ал.1, т.10, вр. чл.14, ал.1 и чл.15 и чл.16/, с оглед характера им, са организационни правила, свързани с дейността на кооперацията и по никакъв начин не могат да се отразят на валидността на конкретен договор за заем, какъвто е процесният. Поддържаното от ответниците основание за нищожност на договора – сключването му в разрез с основен принцип на правото – добросъвестността, въззивният съд е приел също за неоснователно, както поради непредвиждането на такова основание от закона, така и поради факта, че дори и да се приеме, че се претендира нищожност поради нарушаване на добрите нрави, то възражението на ответниците касае само две отделни клаузи от договора /неустойката и невъзможността за отказ от договора поради по-висока окончателна цена/, които не се отразяват на валидността на целия договор. Също така съдът е посочил, че поддържаната от ответниците недобросъвестност на заемодателя е свързана с водените преговори, а при нарушаването на изискването на чл.12 от ЗЗД се дължи обезщетение, т.е. законът свързва недобросъвестното поведение не с нищожност, а със задължение за обезщетение.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Спрямо първите три от поставените от касатора въпроси, макар и обусловили решаващата воля на съда /възприел становище за установяване по делото на твърдяното от ищеца правоотношение по договор за заем и за липсата на значение на поредността на вписване в касовата книга на процесните ПКО И РКО, при наличие на доказателства за отпускането на заема/, не се установява наличие на поддържаните в изложението селективни основания. С цитираните от касатора решение №837 от 13.12.2010 г. по гр.д.№1727/2009 г. на ВКС, ГК и решение №69 от 24.06.20122 г. по гр.д.№584/2010 г. на ВКС, ГК, а и със служебно известното на настоящия състав решение №379 от 06.01.2014 г. по гр.д.№171/2012 г. на ВКС, ГК, е прието, че договорът за заем е реален, защото първият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият – съгласието за връщане и при липса на първия елемент е налице обещание за заем, а при липса на другия – даване без основание, като реалният елемент предаване в собственост, се удостоверява и с поемането на задължение от заемателя да върне сумата, освен ако се е задължил да върне след като получи, а доказателствената тежест за установяване на посочените елементи от фактическия състав на договора за заем носи ищецът. От друга страна по въпроса за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги е налице многобройна, последователна, както казуална, така и задължителна съдебна практика, според която вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл.182 от ГПК, респективно чл.55 от ТЗ. По смисъла на закона те имат възможна /при съгласие на страните/ доказателствена сила и като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презюмира – при оспорване подлежи на доказване, а по начало – на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото. С визираните разрешения, представляващи задължителна съдебна практика, която се възприема от настоящия състав и изключва наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, въззивният съд се е съобразил изцяло /доколко фактическите изводи на съда са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване/, поради което по въпросите – относно съществените елементи на фактическия състав на договора за заем и може ли целта му да бъде такъв съществен елемент и кога, чия е тежестта на доказване на фактическия състав на договора за заем и за доказателственото значение на вписванията в счетоводните книги, не се установява наличие и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че формулираните от касатора четвърти, пети и шести въпрос не са обусловили решаващата воля на съда – в обжалваното решение не е направен извод за липса на парични средства у заемодателя при отпускане на заема, а от друга страна както бе посочено, въззивният съд е изложил мотиви и относно липсата на противоречие на процесния договор за заем с добрите нрави. Също така в решението не се съдържа принципно съждение, че противоречието му с императивна разпоредба от подзаконов нормативен акт, не води до нищожността на договора, а изводът за валидността на процесния договор е направен с оглед преценката на разпоредбите, на които са се позовали ответниците, като такива, които не могат да се отразят на валидността на конкретния договор за заем. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по тези въпроси касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на седми въпрос, свързан с дейността на въззивната инстанция при позоваване на страната на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, не се установява процедиране на въззивния съд в противоречие с дадените в т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разяснения. На първо място в отговора на въззивната жалба, не са се съдържали доводи относно допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, а такива, свързани с липса на изрично произнасяне от първоинстанционния съд по оспорването на истинността на частни свидетелстващи документи, по отношение верността им. От друга страна съгласно разпоредбата на чл.180 от ГПК, подписаните от издателя частни диспозитивни или свидетелстващи документи притежават формална доказателствена сила и съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от това лице. По правило частните свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което спрямо тях не се прилагат изискванията за оспорване истинността на документи по отношение верността им – съдът преценява доказателствената им сила с оглед всички събрани по делото доказателства. Когато обаче частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си факти, той се ползва и с материална доказателствена сила, но в този случай твърдението, че признатият от издателя факт не се е осъществил, представлява оспорване на съдържанието на документа в съответната част, по смисъла на чл.164, ал.1, т.6 от ГПК, респективно отново не се открива производство по оспорване истинността на документа, по отношение верността му и съдът не дължи изрично произнасяне по резултата от оспорването – дали не е доказано или дали документът е неистински. В този смисъл поставеният въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС и касационно обжалване по него не следва да се допусне.
Предвид изхода на правния спор, касаторите дължат на ответника по касация сумата от 4 800 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №806 от 17.12.2014 г. по гр.д.№973/2014 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА Й. Д. Б. [ЕГН] и М. К. Б. [ЕГН] да заплатят на „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.”[ЕИК], сумата от 4 800 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.