– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 220
гр. София 29.02.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 11.11.2015 (единадесети ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4938 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадената от М. Я. К. и И. И. Ч. срещу решение № 125/10.07.2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 327/2015 година, касационна жалба с вх. № 5484/24.07.2015 година.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените от касаторите срещу [община] частични искове с правно основание чл. 50 от ЗЗД за заплащане на сумите от по 50 000.00 лева на всеки един от тях, представляващи обезщетени за неимуществени вреди, претърпени вследствие на смъртта на сина им А. М. К., настъпила на 12.01.2012 година, причинена от изоставена вещ, а именно кладенец, намиращ се в избата на вилна сграда, построена в поземлен имот с идентификатор № 36498.705.496, челият с площ от 399.00 м2, намиращ се извън регулационния план на [населено място], в територия по § 4 от ПЗРЗСПЗЗ, в местността „К.”, в землището на [населено място], които суми са част от пълния размер на обезщетението от по 65 000.00 лева за всеки от тях. Отхвърлени са и предявените при условията на евентуалност частични искове за заплащане на същите суми на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 195, ал. 5 и ал. 6 от ЗУТ. В касационната си жалба М. Я. К. и И. И. Ч. излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено при правилно установена фактическа обстановка, но при неправилно приложение на материалния закон и при несъобразяване на задължителната практика на ВКС. С оглед на това е поискано обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените срещу [община] искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община] е подал отговор на същата с вх. № 6551/18.09.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението, а в случай че такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.
М. Я. К. и И. И.Ч. са били уведомени за обжалваното решение на 17.07.2015 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 5484/24.07.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съдът по същество е приел, че на 12.01.2012 година синът на касаторите А. М. К. е влязъл в избения етаж на посочената по-горе сграда, при което е паднал в намиращата се там шахта на дъното, на която е имала вода. Вследствие на това е настъпила смъртта на А. М. К., като причината за същата е удавяне. Съставът на Апелативен съд Пловдив е изложил съображения, че наподобяващата кладенец шахта сама по себе си не може да причини смъртта на детето, а причината за нея била това, че шахтата не е била обезопасена. Затова настъпилата смърт не била в причинна връзка с вътрешните качества и свойства на вещта или с нейни недостатъци, а се дължала на неподдържането на същата в безопасно състояние, т. е. на виновно поведение относно нейната употреба в нарушение на общо приетите норми за безопасност, поради което не било налице претендираното от касаторите основание за отговорност по чл. 50 от ЗЗД. Освен това е прието, че вилната сграда, в която се е намирала шахтата е частна собственост, поради което отговорността за ремонт и поддръжка, както и за обезопасяването й се носи от собственика на същата. Съдът е изложил съображения за това, че касаторите не са доказали твърдението си, че сградата е безстопанствена по смисъла на чл. 13, ал. 2 от ЗОбС, като е прието, че такъв е имотът, чиито собственик е неизвестен или който няма собственик, както и такъв който е напълно изоставен от собственика си или той не полага грижи за него до степен, че имотът уврежда чужди права. Прието е, че макар и сградата да е необитаема и да е разграбена-без врати, прозорци и покрив не съставлява опасност за околните, което да налага провеждане на процедурата по чл. 195 от ЗУТ. Затова не е съществувало задължение за [община], респективно за нейните служители, да предприемат мерките по чл. 195 от ЗУТ. Въз основа на това съставът на Апелативен съд Пловдив е стигнал до извода, че не е налице противоправно поведение от страна на служители на [община], тъй като задължението за поддръжка на имота е на собственика, който в случая е известен, а не на общината. Констатираната липса на противоправно поведение от страна на служители на [община] е дала повод на състава на Апелативен съд Пловдив да отхвърли и исковете по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че с постановеното от състава на Апелативен съд Пловдив правния въпрос за това следва ли при злополука, настъпила от необезопасена шахта, увреденото лице да може да търси репариране на причинените му вреди на основание отговорността, която собственикът и надзорникът на вещта носят в хипотезата на чл. 50 от ЗЗД при произлязло от нея увреждане е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, установена с решение № 69/18.03.2014 година, постановено по гр. д. № 4686/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и в противоречие с приетото с решения от 13.11.2003 година, постановено по гр. д. № 744/2003 година на Апелативен съд Пловдив и решение № 186/15.10.2013 година, постановено по т. д. № 221/2013 година по описа на Окръжен съд Добрич. С оглед на това били налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението. При извършване на преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението трябва да се има предвид, че посоченото от касаторите решение на ВКС е неотносимо към така поставения въпрос. С него съставът на ВКС е дал отговор на въпроса за прилагането на принципа по чл. 52 от ЗЗД за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и се е произнесъл за това какъв е размерът на дължимото се обезщетение, но не се е произнасял по въпроса за това дали дадената от инстанциите по същество квалификация на иска по чл. 50 от ЗЗД е правилна или не. От друга страна в цитираното решение на Апелативен съд Пловдив е прието, че основанието за ангажиране на отговорността на ответника за вреди, претърпени от пропадане в необезопасена шахта, могат да бъдат търсени по реда на чл. 50 от ЗЗД, но в случая не е било установена причината за повредата на вещта (липсващ капак на шахтата). В решението на Окръжен съд Добрич е прието, че вредите настъпили от пропадането на автомобил в необезопасена шахта на пътното платно са такива по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, а не по чл. 50 от ЗЗД. Същото е прието и в приложеното към касационната жалба решение № 857/06.06.2006 година, постановено по гр. д. № 503/2005 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. , за което обаче липсва изрично позоваване. С последното решение е разрешен спор за неимуществествени вреди, претърпени от влизането на ищеца в необезопасен трафопост. Същевременно с влязло в сила решение № 1278/21.07.2008 година, постановено по гр. д. № 2936/2006 година по описа на Окръжен съд Пловдив отговорността на ответника за неимуществени, настъпили от падането на трегер на изоставена сграда е ангажирана на основание чл. 50 от ЗЗД. Въпросът за правната квалификация на спора по всяко едно от тези решения е винаги конкретен и се решава от съда с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства, поради което не може да бъде изведен един общ критерий валиден за всички производства, въз основа на който да се определя правната квалификация на иска, в случаи подобни на този, който е предмет на обжалваното решение. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. При това въпросът за квалификацията на правния спор не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, доколкото дори и да бъде приета твърдяната от касаторите правна квалификация, а именно чл. 50 от ЗЗД не е формулиран въпрос във връзка с изводите на въззивния съд, че [община] не може да отговаря на това основание, тъй като не е собственик на сградата, в която е настъпило увреждането, нито пък тя се намира под нейния надзор. Отговорността вредите произлезли от вещи се носи от собственика им и от лицето, под чиито надзор те се намират, в какъвто смисъл е и произнасянето във всички посочени по-горе съдебни актове. В случая съставът на Апелативен съд Пловдив не е приел, че увреденото лице не може да търси репариране на вредите произлезли от вещ по реда на чл. 50 от ЗЗД от собственика на вещта и от лицето, под чиито надзор тя се намира, а е приел, че такава не може да се търси тъй като [община] не притежава нито едно от тези две качества. Затова така поставения от касаторите въпрос не обуславя обжалваното решение и въз основа на него същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Що се отнася до поставените не в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а в самата касационната жалба въпроси възможно ли е изоставена до степен в нея безпрепятствено да се влизат външни лица сграда, без покрив да се счита, че не е загубила предназначението си и да е незаконосъобразно спрямо нея да се упражнят правомощията на общината по чл. 195 и чл. 196 от ЗУТ; възможно ли е изоставена сграда без покрив да не се счита за безстопанствена по смисъла на чл. 13, ал. 2 от ЗОбС и възможно ли е неизпълнение на общината чрез длъжностните й лица на правомощията по чл. 13, ал. 2 от ЗОбС, чл. 195 и чл. 196 от ЗУТ да ангажира нейната отговорност за виновно бездействие на длъжностните й лица, при непозволено увреждане ако вредите са причинени от изоставени сгради на територията й то същите не са основание за допускане на касационно обжалване. По третия въпрос въззивният съд не е приел, че отговорността на общината за вреди от непозволено увреждане не може да се ангажира въпреки виновното неизпълнение на задълженията по чл. 195 и чл. 196 от ЗУТ, а че в случая не е налице виновно бездействие от страна на служителите на [община] в това отношение. Затова третият въпрос не обуславя допускането на решението до касационно обжалване. Останалите два въпроса не са правни, а фактически такива и са пряко свързани с конкретните изводи на въззивния съд за състоянието на сградата и за приложимите с оглед на това правни разпоредби. Поради това същите представляват основания за касационно обжалване на решението, а не такива за допускането му до касационно обжалване.
С оглед на това не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 125/10.07.2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 327/2015 година по подадената от М. Я. К. и И. И. Ч. касационна жалба с вх. № 5484/24.07.2015 година.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 125/10.07.2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 327/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.