О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 01.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 307 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. В. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Р. Ч., против въззивното решение № 172 от 2 ноември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 359 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2015 г., с което е потвърдено решение № 628 от 24 април 2014 г., постановено по гр.д. № 3147 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2013 г. за отхвърляне иска на С. против А. И. М. от [населено място] за връщане на сумата от 52017,10 евро, преведена от С. на 15 октомври 2008 г., дадена на неосъществена основание – договор за продажба на целия партерен етаж на сграда в [населено място], ведно със законната лихва от предявяването на иска.
В касационната жалба изрично се поддържат необоснованост на въззивното решение, тъй като са установени и двата елемента от хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД – процесната сума е преведена по банков път и получена по сметка на ответника, като последният е имал запорирани банкови сметки поради възникнали задължения към други лица. Твърди се неправилна преценка на свидетелските показания, както и че към момента на изповядване на нотариалната сделка в договора за банков кредит не е имало клауза за рефинансиране на банков кредит. Касаторът излага своите виждания за правилното тълкуване на установените обстоятелства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи основанието за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът А. И. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. К., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, а оплакванията за пороци на въззивното решение счита за неоснователни.
По твърденията на ищеца, че е прехвърлил по банкова сметка на ответника сумата от 90200 евро, от които 38186,90 евро за заплащане цената на прехвърлени три жилищни обекта и склад, а остатъкът от 52017,10 евро по неформална устна договорка между страните за прехвърляне партерния етаж на сградата, като банковият кредит бил обезпечен чрез вписване на ипотека върху трите апартамента, въззивният съд приема предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД за неоснователен. Този извод се обосновава с анекс към договора за банков кредит, следващ отпускането на кредита, с който страните са се споразумели да се добави към целта на договора и рефинансиране на кредита от банка [фирма] и задължения към [фирма], както и последващ анекс, с който целта на договора е изменена на кредит за текущи нужди, нареждането на ищеца отпреди сключването на договора за продажба да се изплатят суми на банка [фирма] и [фирма], и събраните свидетелски показания за водени преговори за продажба не само на жилищата, но и на ресторанта (партерния етаж). Съдът заключава, че не е установено по делото процесната сума да е преведена на ответника като цена по договорка за продажба на партерен етаж – ресторант, тъй като представените доказателства не сочат постигнато между страните съгласие за сключване на договор за продажба на процесния обект, вследствие на което да е преведена сумата с очакването, че ответникът ще прехвърли собствеността.
К. съд приема, че поставените от касатора проблеми не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че съдът е разрешил материалноправния въпрос по приложението на чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД – който е получил нещо с оглед на неосъществено основание, е длъжен да го върне. Поставеният по този начин въпрос е неясен, без да се конкретизира от страна на касатора дали твърди неправилна квалификация на спорното правоотношение, или неправилно прилагане на материалния закон, или неправилно определяне на елементите на предявения иск. В случая основният извод на съда се свежда до липса на установяване чрез надлежни доказателства от страна на ищеца на постигнато между страните съгласие за продажба на съответния обект, правен въпрос по който поставеният такъв първи проблем не е.
На второ място се твърди като неправилно разрешен въпросът относно тежестта на ищеца да докаже и обоснове по безспорен начин наличие на договорка между двете страни за продажба, по която е платена сумата. Касаторът счита, че в момента на получаването на сумата не е съществувало валидно правоотношение, което да оправдае даването и получаването й, но и двете страни разумно са очаквали такова да възникне и именно с оглед на това очакване са предприели съответните действия. Според трайното разбиране на ВКС за доказването по чл. 55, ал. 1, предл. второ и трето ЗЗД (например в решение № 239 по гр.д. № 1050/2012 г., ІV г.о.), втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Следователно, за да се приеме искът за основателен, не е достатъчно ищецът само да докаже даването и ищецът да не докаже основанието, на което е получил даденото, тъй като в тежест на ищеца е да установи, че основанието не се е осъществило или е отпаднало. В процесния случай съдът изцяло е отрекъл да е доказана договореност между страните за продажба на съответния обект, а каква е била представата на ищеца за предмета на договарянето помежду им няма отношение към поставения проблем. При това положение поставения правен въпрос не е разрешен от съда в нарушение на практиката на ВКС, и не се налага нарочното му тълкуване от настоящия съдебен състав с оглед отмяната или изменението на съществуваща съдебна практика или с оглед правилното прилагане на закона и за развитието на правото.
Накрая изрично се пита следва ли въззивният съд да разглежда представените доказателства като прави извода, че същите не доказват твърденията на ищеца и че процесната сума не е преведена в изпълнение на преддоговорни или договорни задължения на ищеца. Въпросът не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като несъмнено въззивният съд трябва да съобразява доказателствата по спора предвид твърденията на страните по предявената претенция. Дали обаче представените доказателства доказват твърденията на ищеца за действителния характер на правоотношенията между страните, е въпрос по разглеждане на конкретните факти по спора, каквото касационният съд в настоящия етап на съдопроизводството не може да направи. Както се посочва в задължителното за съдилищата ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос (в контекста на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да се допуска касационното обжалване при разрешен от въззивния съд правен въпрос) трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Дали след обсъждането на доказателствата съдът е направил неправилен извод, може да е предмет на разглеждане едва в случай, че касационното обжалване се допусне до разглеждане, ако касаторът е поставил обусловил изхода на спора правен въпрос съобразно критериите, дадени в т. 1 на соченото ТР. Ето защо и последното питане на касатора не обосновава допускането на касационното обжалване.
При този изход на производството по допускане на касационното обжалване е основателно искането на ответника за присъждане на заплатена сума по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 172 от 2 ноември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 359 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2015 г.
ОСЪЖДА С. В. С., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на А. И. М., с адрес в [населено място], [улица], бл. № , вх. , ап. , сумата от 3500,00 (три хиляди и петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕ