ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 243
гр. София, 09.03.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 04.11.2015 (четвърти ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4523 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от М. на о. [населено място], срещу решение № 3216/14.05.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав постановено по гр. д. № 8392/2014 година, касационна жалба с вх. № 75 153/10.06.2015 година.
С обжалваното решение М. на о. [населено място] е осъдено, по предявените срещу него искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, да заплати на П. И. П.-Т. сумата от 12 500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея вследствие на осъществено на 03.07.2008 година взривяването на необезвредени боеприпаси и взривни вещества, съхранявани в складовете за боеприпаси, намиращи се в [населено място],[жк], неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.07.2008 година до окончателното изплащане, както и да заплати на И. П. П. и на М. П. П. сумата от по 791.22 лева на всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени от тях имуществени вреди, изразяващи се в повреди на жилищната им сграда, намираща се в [населено място],[жк], [улица], настъпили поради същото събитие. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Не е било установено конкретното длъжностно лице, което със своите действия или бездействия е допуснало увреждането, както и не е ясно какви са тези действия или бездействия. Твърди се, че съществувала вътрешно противоречие и логическа неубедителност в мотивите към решението. Изложени са мотиви, че правото на защита на касатора е било нарушено, тъй като не била установена конкретната хипотеза по чл. 45 от ЗЗД, която да доведе до отговорността на М. на о. [населено място] по чл. 49 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба П. И. П.-Т., И. П. П. и М. П. П. са подали отговор на същата с вх. № 101 350/13.08.2015 година, с който са изразили становище, че не са налице твърдените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, а ако такова бъде допуснато е посочено, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
Третото лице помагач на страната на касатора, а именно [фирма] [населено място], не е подало отговор на жалбата и не е изразило становище по допустимостта и основателността й.
М. на о. [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 21.05.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 75 153/10.06.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В мотивите си съставът на Софийски градски съд е посочил, че съобразно константната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 7/1959 година и други, юридическите лица отговорят за непозволено увреждане на основание чл. 49 от ЗЗД, а не на основание чл. 45 от ЗЗД. Изложени са съображения, че юридическите лица носят отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански договор и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица, в какъвто смисъл е т. 7 от ППВС № 7/1959 година. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния такъв, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на М. на о. [населено място] по реда на чл. 49 от ЗЗД, като то отговаряло за действията и бездействията на своите служители или на други лица, на които е възложено изпълнението на негови задължения, вменени му от законодателството. В случая не е било спорно, че посоченото по-горе поделение е структурно звено към касатора, поради което и с оглед на обстоятелството, че поради бездействието на свои служители или други лица, на които той, в качеството си на държавно учреждение е възложил дейността по надлежното съхраняване на боеприпасите в това поделение, са причинени вреди на трети лица е прието, че е осъществен фактическия състав на разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД.
Възражението на касатора, че не е установено конкретното лице, извършило противоправното поведение е прието за неоснователно. Посочено е, че възложителят на работата отговаря, независимо от това дали е установено кое от лицата, на които е възложена работата е конкретно виновно за настъпване на събитието. Съставът на Софийски градски съд е приел, че в конкретния случай за уважаването на исковете е достатъчен фактът, че вредите са настъпили от взрив на взривни вещества, които са стопанисвани от касатора. Дали този взрив е резултат на неправилно съхранение, неправилна експлоатация или на умишлени действия, включително и от трети лица е без значение като отговорността е за касатора. Ако взривът бил резултат от умишлени действия на трети лица то противоправно би било бездействието на лицата, на които е възложена охраната на склада за боеприпаси. Предвид на това съставът на Софийски градски съд е постановил своето решение.
Във връзка с решаващите мотиви на въззивното решение в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материално правния въпрос осъществен ли е фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД, без да е установено кой е конкретния деликвент, както и с какви конкретни действия или бездействия е причинен вредоносния резултат, поради което не е установено дали те са извършени при или по повод на възложената работа и по процесуално правния въпрос за това нарушава ли се правото на защита на ответника по иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, при невъзможност за оборване на презумпцията за вина на деликвента, както и при уважаването на иска при неизяснен фактически състав в нарушение на правилата за разпределение на доказателствена тежест. Касаторът изтъква вътрешни противоречия в ППВС № 7/1959 и ППВС № 9/1961 година, а също и съществуващи противоречия между дадените с тях тълкувания. Излага съображения за това, че тези ППВС са приети в друг правен контекст, когато не са били налице принципите на равенство на държавната и частната собственост, както и на забраната за дискриминационно третиране, което налага осъвременяване на дадените с тях разрешения на правните въпроси, с оглед на новите обстоятелства. Освен това се сочи, че тези ППВС противоречат на ППВС № 6/28.12.1966 година и на ППВС №7/29.12.1958 година.
В ППВС № 6/28.12.1966 година е дадено тълкуване в какви случаи е налице отговорността на възложителя на работата по чл. 49 от ЗЗД като е посочено, че за това е необходимо вредите да са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. Посочено е, че тази отговорност възниква и в случаите, когато действията на третото лице не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея, поради което се явяват причинени по повод на същата. Отговорността е налице и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа, но не и когато увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения, макар и тези лични отношения да са възникнали при или по повод изпълнението на възложената работа. При това самото поверяването на причинителя на вредите на вещите, оръдията, оръжията и други за извършване на възложената работа само по себе си не е основание за възникване на отговорност по чл. 49 от ЗЗД, а е необходимо увреждането с тях да е причинено при или по повод на изпълнение на възложената работа.
Затова както е посочено и в ППВС № 7/29.12.1958 година отговорността по чл. 49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително-гаранционна функция. При нея не се изисква вина на лицето, което е възложило работата и то не може да прави възражение, че е невиновно и да доказва своята невиновност. Същото може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа. Такива указания са дадени и в т. 6 от ППВС № 7/1959 година, съгласно, която отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Същата има обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. С оглед на тези тълкувания е очертан и кръга от обстоятелствата, които подлежат на доказване от страна на ищеца в производството по иск по чл. 49 от ЗЗД. В този случай ищецът е този, който трябва да установи всички посочени по-горе предпоставки обуславящи отговорността на възложителя, включително и това, че увреждането е причинено от лице, на което ответникът е възложил изпълнението на работата и кое е това лице.
От това правило обаче е налице изключение, което е въведено с т. 7 от ППВС 7/1959, в която е посочено, че държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. В случая не е налице противоречие между това тълкуване и предшестващото такова в същото ППВС, тъй като с него се урежда специална хипотеза на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, докато всички останали, посочени по-горе тълкувания, уреждат общата хипотеза на чл. 49 от ЗЗД. При него ищецът е освободен от задължението да доказва кое е конкретното лице, в резултат на действието или бездействието, на което са били причинени вредите. Основанието за това отклонение е това, че дейността на субектите по т. 7 от ППВС № 7/1959 година е регламентирана и общоизвестна, поради което е вредите винаги биха могли да бъдат свързани с извършвани във връзка с тази дейност действия или допуснати във връзка с нея бездействия. Същевременно обаче за ищеца съществуват затруднения да установи кое точно е лицето, което е извършило действията или е допуснало бездействията, довели до настъпване на увреждането, тъй като не е запознато с начина, по който посочените субекти са организирали дейността си. Установяването на това лице обаче не представлява затруднение за субектите по т. 7 от ППВС № 7/1959 година, тъй като те разполагат с необходимите данни и средства да установят конкретното лице, чиито действия или бездействия са довели до увреждането. Поради това в такива случаи е достатъчно ищецът да установи, че е извършено определено действие, попадащо в предмета на дейност на субекта по т. 7 от ППВС № 7/1959 година и в резултат на него са били причинени вреди, за да може да ангажира отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД. Последната може да бъде ангажирана и в случаите, когато се установи, че е налице събитие, от което са произлезли вреди, което нямаше да настъпи, ако при изпълнение на дейността се спазваха задълженията, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата.
В случая е налице именно такова събитие, доколкото ответникът по делото е бил задължен да съхранява взривните вещества и боеприпасите по начин, че да не допусне взривяването на същите. Това не е направено, а предвид конкретните обстоятелства ответниците по касационната жалба са в невъзможност да установят както конкретните причини за настъпване на събитието, така и това дали същото се дължи на виновни действия или бездействия на лице, на което касаторът е възложил извършването на работата и кое е това лице. Затова в този случай е приложимо тълкуването на т. 7 от ППВС № 7/1959 година и увредените лица е трябвало да установят само, че е налице събитие в резултат, на което са причинени вреди, че това събитие е настъпило при осъществяване на възложена от касатора дейност и че не би настъпило, ако са били спазвани задълженията, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. Установяването на тези факти е достатъчно, за да се ангажира отговорността на касатора по чл. 49 от ЗЗД и доказателствената тежест за тях се нови от увредените лица. С това не се нарушава правото на защита на възложителя на работата, който може да релевира всички свои възражения срещу иска по чл. 49 от ЗЗД, включително и тези, че не са налице виновни действия на трето лице или ако са налице такива, то те не са извършени при или по повод изпълнението на възложената работа, а също така и че вредите са причинени от трето лице, на което е извън кръга на тези, на които е възложено изпълнението на работата. При това доказателствената тежест за установяването на тези възражения ще се носи от възложителя на работата и той ще понесе неблагоприятните последици от това, че те не са установени. В този смисъл е и изр. 2 от т. 3 от ППВС № 9/25.12.1961 година, съгласно което когато в наказателното производство се установи, че деянието е извършено от лице, за което гражданският ответник отговаря, и ако не може да се установи кое е това лице, гражданският иск по чл. 49 от ЗЗД следва да се уважи. При това тълкуването не противоречи на първото изречение от т. 3, съгласно, което гражданският иск се отхвърля, когато се установи, че деянието не е извършено от подсъдимия, а от друго определено лице, за което гражданският ответник отговаря.
Това тълкуване е в съответствие с посоченото в т. 1 от цитираното ППВС съгласно, което основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението. При оправдателна присъда поради това, че деянието не е престъпно, не е виновно или не се наказва съдът уважава гражданския иск, ако с деянието са причинени вреди и са налице условията за гражданска отговорност. Затова ако бъде установено само деянието, но не и конкретното лице, което го е извършило не са налице пречки за уважаване на гражданския иск по чл. 49 от ЗЗД, тъй като няма да бъдат установявани други обстоятелства, извън изложените в обвинителния акт. Когато обаче е установено конкретното трето лице то гражданският иск по чл. 49 от ЗЗД не може да бъде уважен, тъй като в този случай ще се излезе извън основанието на иска по т. 1 от ППВС № 9/25.12.1961 година, доколкото действията на това трето лице не са предмет на обвинението и не подлежат на изследване в наказателното производство. В случая решението на Софийски градски съд е съобразено с така посочената задължителна практика и затова не трябва да бъде допускано до касационно обжалване.
Още повече, че въззивният съд не е ангажирал отговорността за негови лични действия, а за такива на трето лице, поради което не е допуснал противоречие с ППВС № 7/29.12.1958 година, както се твърди в изложението. При това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Затова негово задължение е да изложи мотиви за това, че тези предпоставки са налице. В случая касаторът се е задоволил само да посочи, че цитираните по-горе ППВС са приети в друг правен контекст, когато не са били налице принципите на равенство на държавната и частната собственост, както и на забраната за дискриминационно третиране, което налага осъвременяване на дадените с тях разрешения на правните въпроси, с оглед на новите обстоятелства. Не са изложени твърдения, защо дадените с тях разрешения не съответстват и в коя своя част на новите обстоятелства, от което да бъде направен извод дали се налага осъвременяване на утвърдената съдебна практика. Предвид на това не може да бъде направен извод за това, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не са установени обстоятелства налагащи изоставяне или осъвременяване на посочената по-горе съдебна практика.
С оглед на всичко изложено по-горе обжалваното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване в частта му, с която М. на о. [населено място] е осъдено, по предявените срещу него искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, да заплати на П. И. П.-Т. сумата от 12 500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея вследствие на осъществено на 03.07.2008 година взривяването на необезвредени боеприпаси и взривни вещества, съхранявани в складовете за боеприпаси, намиращи се в [населено място],[жк], неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.07.2008 година до окончателното изплащане. В частта й, касаеща останала част от решението, касационната жалба ще трябва да бъде оставане без разглеждане, тъй като предявените от И. П. П. и от М. П. П. срещу М. на о. [населено място] искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД са с цена от по 2500.00 лева за всеки един от двамата. Затова същите са с цена под установената в чл. 280, ал. 2 от ГПК (в редакцията му преди измененията с ДВ бр. 50/30.07.2015 година) и не подлежат на касационно обжалване. По отношение на тези искове решението на Софийски градски съд е влязло в сила от датата на постановяването си, което следва от разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК. Затова и по силата на чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК то е задължително за съда и страните като разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по реда на касационното обжалване. Обстоятелството, че в решението на Софийски градски съд е посочено, че то подлежи на обжалване в цялост не може да доведе до обратния извод, тъй като правото на обжалване е уредено в закона и ако по силата на същия то не може да бъде упражнено посочената в решението на въззивния съд възможност за обжалване не може да преодолее забраната за това.
С оглед изхода на спора М. на о. [населено място] трябва да бъде осъдено да заплати на П. И. П.-Т., И. П. П. и М. П. П. сумата от 1050.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3216/14.05.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав постановено по гр. д. № 8392/2014 година в частта му, с която М. НА О. [населено място], [улица] осъдено, по предявения срещу него иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, да заплати на П. И. П.-Т. от [населено място],[жк], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 12 500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея вследствие на осъществено на 03.07.2008 година взривяването на необезвредени боеприпаси и взривни вещества, съхранявани в складовете за боеприпаси, намиращи се в [населено място],[жк], неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.07.2008 година до окончателното изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от М. НА О. [населено място], [улица] касационна жалба с вх. № 75 153/10.06.2015 година срещу решение № 3216/14.05.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав постановено по гр. д. № 8392/2014 година в частта му, с която М. НА О. [населено място], [улица] осъдено, по предявените срещу него искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, да заплати на И. П. П. с Е. [ЕГН] и на М. П. П. с Е. [ЕГН], двамата от [населено място],[жк], [улица] сумата от по 791.22 лева на всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени от тях имуществени вреди, изразяващи се в повреди на жилищната им сграда, намираща се в [населено място],[жк], [улица], вследствие на осъществено на 03.07.2008 година взривяването на необезвредени боеприпаси и взривни вещества, съхранявани в складовете за боеприпаси, намиращи се в [населено място],[жк], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.07.2008 година до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА М. НА О. [населено място], [улица] заплати на П. И. П.-Т. с Е. [ЕГН], И. П. П. с Е. [ЕГН] и на М. П. П. с Е. [ЕГН], всичките от [населено място],[жк], [улица] сумата от 1050.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на М. НА О. [населено място], [улица], а именно [фирма] [населено място], район „О.”, [улица].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, в частта му за оставяне на касационната жалба без разглеждане в едноседмичен срок от връчването му на страните, а в останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.