О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
гр. София, 11.03.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
С. Ч.
като разгледа докладваното от съдия М. т.д.№1407 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №31 от 12.02.2015 г. по в.т.д.№563/2014 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №740 от 14.07.2014 г. по т.д.№329/2103 г. на ОС Варна в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове за заплащане на сумата от 22 668.63 лв., обезщетение за ползване без основание на митнически склад за процесния период, изчислена на база средна пазарна цена на наема на митнически склад и сумата от 40 026.32 лв., обезщетение, равняващо се на 2% комисионна от стойността на обезпечените държавни вземания за съхраняваната стока, съставляваща средна пазарна цена за подобна услуга в икономическия сектор.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроса: Правомерен ли е отказът на складодържателя за предаване на стоки под митнически контрол при липса на редовно оформено разрешение за вдигане на стоките и подлежи ли на преценка от съда отказът на складодържателя да освободи стоката, за която е поискано преминаване към режим транзит при условията на чл.251, ал.1 от ППЗМ и чл.115 от ЗМ. Твърди се, че така формулираният въпрос е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №68 от 18.07.2011 г. по т.д.№529/2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, като се поддържа наличие и на селективните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, поради решаването на въпроса в противоречие с разрешението, дадено с решение №348 от 12.12.2013 г. по в.т.д.№604/2013 г. на АС Варна и поради значението му за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че между страните по спора е сключен договор за митническо складиране на акцизни стоки – вид договор за влог в публичен склад, правоотношенията, по който се уреждат от ТЗ и специалния ЗМ, а при липса на уредба и от общите правила на ЗЗД, като този договор е бил прекратен с едномесечно предизвестие от складодържателя ищец [фирма], считано от 04.09.2010 г. Посочил е, че предметът на спора произтича от съхранението на поставените под режим „митническо складиране” стоки на влогодателя ответник [фирма], който режим приключва, когато стоките получат ново допустимо митническо направление по смисъла на §1, т.8 от ДР на ЗМ, вкл. и чрез поставянето им в режим „транзит”, като връщането на стоката от складодържателя изисква наличието на сложен фактически състав, включващ и административноправен елемент – надлежно митническо направление. Изразил е становище, че ответникът, в качеството на титуляр на режим „митническо складиране”, е предприел действия по приключването му, чрез електронно деклариране за даване на друго допустимо за стоките, митническо направление – режим „транзит”, разрешаващ превоза от едно място до друго на митническата територия на Република България на чуждестранни стоки /каквито са процесните/, без да бъдат облагани с вносни митни сборове и без да подлежат на мерките на търговската политика. Изложил е съображения, че въпреки наличието на изрядни документи, ищецът е осуетил действията на митническия инспектор по пломбирането на транспортното средство, като е отказал да предостави стоката за проверка и натоварване. Препращайки към мотивите на първоинстанционния, въззивният съд е възприел изводите: че преценката дали данните в митническата декларация ще бъдат предмет на документална и/или физическа проверка, е на митническите органи, които в хипотезата на поставянето на стоката в режим „транзит”, са длъжни да вземат мерки за идентифицирането на стоката и неотклоняването й от режима по време на транзитирането, като една от тези мерки е пломбирането на транспортното средство, с което се осъществява транзита; че соченото бездействие е препятствало осъществяването на контрол в отправното митническо учреждение и е причина за липсата на дадено разрешение за „вдигане на стоките”, което при режим „транзит” /различен от хипотезата на временно изваждане на стоките, посочена в разпоредбата на чл.115 от ЗМ/, е следващо проверката и пломбирането на превозното средство /в който смисъл е и разпоредбата на чл.251, ал.1 от ППЗМ/. В този смисъл въззивният съд е приел, че неизпълнението на задължението на ищеца /поето с договора/ да осигури възможност за представяне на стоките пред митническите органи, е довело и до изпадането му в забава досежно задължението за връщане на стоката /продължила и за срока на действие на митническата декларация, и за целия исков период/, а тъй като неизправната страна не може да претендира по правилата на чл.82 от ЗЗД, обезщетение, настъпило като резултат от собствените й виновни действия, на ищеца, като неизправна страна в правоотношението, не се следва обезщетение за вреди /следствие от неизпълнение на задължение на ответника за надлежно вдигане на стоките след прекратяване на договорната връзка/ и именно ищецът следва да понесе необходимите разноски във връзка с митническото складиране на стоката.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставеният от касатора въпрос, не е обусловил правната воля на съда. Както бе посочено, изводът на въззивната инстанция за неоснователност на исковите претенции, е направен във връзка с установената по делото неизправност на ищеца, осуетил осъществяването на контрол от митническите органи, с което е станал и причина за липсата на дадено разрешение за „вдигане на стоките”, като въззивният съд не само че не е приел, че връщането на стоката може да се осъществи и без наличие на надлежно разрешение за вдигането й, а изрично е посочил, че връщането изисква наличието на сложен фактически състав, включващ и административноправен елемент – надлежно митническо направление. В този смисъл въпросът не отговаря на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, поради и което не следва да се обсъжда наличието на твърдяните от касатора селективни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
От друга в изложението на основанията за допускане на касационнно обжалване не е формулиран друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби – правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №31 от 12.02.2015 г. по в.т.д.№563/2014 г. на АС Варна.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.