Определение №254 от 11.3.2016 по гр. дело №3738/3738 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

– 10 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 254
гр. София 11.03.2016 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.10.2015 (седми октомври две хиляди и петнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3738 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадената от [фирма] [населено място], срещу решение № 2050/11.11.2014 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, втори състав, постановено по гр. д. № 1462/2014 година, касационна жалба с вх. № 250/09.01.2015 година.
С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от [фирма] [населено място] срещу В. а. с. иск за заплащане на сумата от 64 671.20 лева, представляваща обезщетение за претърпени от дружеството имуществени вреди, вследствие на нарушаване на правото на ЕС от ответната страна при осъществяване на правораздавателна дейност по адм. д. № 4871/2010 година по описа на съда, изразяващи се в неприспаднат данъчен кредит и начислените от това неприспадане лихви, както и за законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 06.02.2013 година до окончателното заплащане. В касационната си жалба [фирма] [населено място] излага твърдения, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен това е направено искане за отправяне на преюдициално запитване до С. по реда на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС и чл. 628 и следващите от ГПК, по конкретно формулирани в касационната жалба въпроси.
Ответникът по касационната жалба Върховен административен съд е подал отговор на същата с вх. № 1838/11.02.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице твърдените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, а ако такова бъде допуснато е посочено, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. По отношение на искането за отправяне на преюдициално запитване е изразено становище, че не са налице основанията за сезиране на С. с поставените от касатора въпроси, поради което същото трябвало да се остави без уважение.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 09.12.2014 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 250/09.01.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че между страните е безспорно, че на [фирма] [населено място] не е признато правото на данъчен кредит, така както е предвидено с разпоредбите на чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО. Това е било потвърдено с решение № 143/05.01.2011 година, постановено по адм. д. № 4871/2010 година по описа на ВАС, Първо отделение. Въззивният съд е приел, че причината за този отказ е липса на облагаема доставка, доколкото е установено, че става въпрос за престиране на труд, а изпълнителят не е имал кадрова обезпеченост. Освен това за една от представените от касатора данъчни фактури е прието, че не удостоверява облагаема доставка. Изложени са съображения за това, че правото на приспадане по чл. 167 от Директивата възниквало тогава, когато са налице материално правните предпоставки за това, като националният съд е свободен да извърши преценка дали те са налице съобразно критериите и начините на доказване, установени с националното законодателство. В случая липсата на кадрова обезпеченост на изпълнителя е била аргумент в подкрепа на направения извод за липса на реална доставка, а не самостоятелно основание за отказ да бъде признато правото на данъчен кредит. Съдът е анализирал цитираните от касатора решения на С. и е достигнал до извода, че при тях въпросът дали е била извършена доставка не е бил спорен, докато в настоящето производство е налице спор именно за това, тъй като това е причината за отказ да бъде признато правото на данъчен кредит. С оглед на това въззивният съд е приел, че въпреки че е прието разрешение в насока обратна на тази, в която са решенията на С., няма явно и съществено нарушение на практиката на С., тъй като произнасянето на ВАС не е било по въпроса, по който са постановени представените решения, а именно наличието на данъчна измама и решение № 143/05.01.2011 година, постановено по адм. д. № 4871/2010 година по описа на ВАС, Първо отделение не е в очевидно противоречие с практиката на С.. Съдът е приел, че не е налице и нарушение на разпоредбите на чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО, тъй като не е било установено съществуването на една от предпоставките за упражняване на правото на данъчен кредит. Изложени са мотиви за това, че ВАС не е допуснал и второто твърдяно с исковата молба нарушение на правото на ЕС, а именно неотправяне на преюдициално запитване до С., тъй като въпросът дали е налице данъчна измама не е бил основен в административното производство. По отношение на другия въпрос, а именно този за преценката дали има реално извършена доставка е прието, че отправянето на запитване не е било необходимо, тъй като отговорът му следвал по очевиден начин от практиката на С.. Съдът е преценил като неоснователни направените с въззивната жалба оплаквания, че първоинстанционният съд се е позовал на решения на С., които са постановени след решение № 143/05.01.2011 година, постановено по адм. д. № 4871/2010 година по описа на ВАС, Първо отделение, тъй като това действие на съда не се е отразило на направените изводи, тъй като на въззивният съд е била известна и друга цитирана в мотивите практика, която предхожда тази, на която се е позовала първата инстанция. За неоснователно е прието и оплакването на касатора, че неправилно в първоинстанционното решение е посочено, че решението на ВАС е законосъобразен акт и не може да причини вреди Посочено е, че първоинстанционният съд е обсъдил съответствието на решението на ВАС с нормите на общностното право, което означава, че е преценена материалната му законосъобразност, отнесена спрямо тези норми и са направени изводи във връзка с предпоставките за реализиране на отговорността на държавата, като въззивният съд също е изложил мотиви в тази насока. С оглед на всичко това съставът на Софийския апелативен съд е стигнал до окончателния извод, че не е налице явно и съществено нарушение на правото на ЕС, което е основната предпоставка за уважаване на иска и тъй като тя не е установена искът трябва да се отхвърли като не следва да се обсъждат останалите предпоставки за уважаването му.
Във връзка с тези мотиви на Софийския апелативен съд в изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК касаторът формулира следните правни въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решението на съда по съществото на спора, а именно:
1) Следва ли държавата да носи отговорност за вреди причинени от съд като последна инстанция, когато този съд е постановил окончателно решение, което противоречи на правото на ЕС?
2) Следва ли държавата да носи отговорност за вреди, причинени от съд от последна инстанция, когато този съд не е изпълнил задължението си да отправи преюдициално запитване до С.?
3) Какъв е размерът на държавната такса по иск за обезщетение на вреди, причинени от съд в резултат на нарушение на правото на ЕС-пропорционален на цената на иска съгласно чл. 2 от Тарифата за таксите, които се събират от съдилищата по ГПК или простата такса по чл. 2а от Тарифата?
4) Липсата на кадрова обезпеченост на доставчиците на данъчно задълженото лице има ли отношение (независимо дали е първостепенен или второстепенен въпрос) към установяването на данъчна измама-единственото основание за отказ от приспадане на данъчен кредит, съобразно практиката на ЕС?
5) Съществува ли разлика и къде е границата между понятията „липса на реална доставка” и „данъчна измама” по смисъла на Директива 2006/112/ЕО, ЗДДС и съдебните актове по тяхното прилагане?
6) По искове относно отказано право на данъчен кредит трябва ли съдът, който разглежда делото при преценката дали е налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС да изследва и други въпроси, освен този за наличието на данъчна измама и информираността на задълженото лице относно измамата?
Касаторът счита, че за да се произнасянето на касационния съд по така формулираните от него въпроси налага тълкуването на разпоредби от правото на ЕС, като и на актове на неговите органи, включително и на постановени от С. решения. Затова с касационната жалба е поискано настоящия състав на ВКС, на основание чл. 267, ал. 3 от ДФЕС да отправи преюдициално запитване до С., който да даде тълкуване на правото на ЕС и на постановените от него решения, свързани със следните въпроси,а именно:
1) Следва ли чл. 47 от Х. на основните права на ЕС и принципите на равностойност и ефективност, установени в практиката на С., да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, според която държавната такса, събрана по иск за обезщетение за вреди, причинени от държавата членка в резултат на нарушение на правото на ЕС, извършено от съд от последна инстанция е в пропорционален размер от цената на претендираното обезщетение, докато за исковете за обезщетяване на вреди с вътрешноправен характер, причинени от правораздавателен орган, националното законодателство, в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека, предвижда плащането на проста държавна такса?
2) Следва ли чл. 4, пар. 3 от Д. да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба може да се използва за правна квалификация на иск за обезщетяване на вреди, причинени от национален съд, който разглежда спора като последна инстанция или искът трябва да се с.квалифицира въз основа на практиката на С. относно извъндоговорната отговорност на държавите членки?
3) Неотправянето на преюдициално запитване до С. от националната юрисдикция, която разглежда дела като последна инстанция и по отношение на която не се прилагат изключенията, предвидени в практиката на Съда и по специално в решение от 06.10.1982 година, C., дело 283/81, представлява ли достатъчно съществено нарушение, което да обоснове ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавата членка?
4) Когато националният съд, който разглежда делото като последна инстанция не е изпълнил задължението си да отправи преюдициално запитване чл. 267, ал. 3 от ДФЕС ли е нарушената правна норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти?
5) Ако националната юрисдикция не е отправила преюдициално запитване до С. в нарушение на своето задължение по чл. 267, ал. 3 от ДФЕС, тълкувала е сама правото на ЕС и е постановила окончателно решение, а впоследствие Съдът е дал различно тълкуване на правото на ЕС, в светлината на което окончателното национално съдебно решение се явява неправилно, това обстоятелство достатъчно ли е да обоснове наличието на пряка причинно-следствена връзка между нарушението (неотправянето на преюдициално запитване) и причинените вреди?
6) Отказът за предоставяне на данъчен кредит, извършен в нарушение на правото на ЕС, представлява ли достатъчно съществено нарушение по смисъла на т. 51 от мотивите на решението по делото K., С-224/01 и ако е така размерът на данъчния кредит има ли значение относно съществения характер на нарушението?
7) Следва ли чл. 167 и чл. 168, буква а) от Директива 2006/112/ЕО да се тълкуват в смисъл че предоставят права на частноправни субекти?
8) По смисъла на разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО понятието „липса на реална доставка” покрива ли се с понятието „данъчна измама” и къде е границата между двете?
9) Постановяването от ВАС на окончателно съдебно решение като това по главния спор, при явно несъобразяване с постоянната практика на С. по тълкуването на правото на ЕС, свързано с режима на ДДС, представлява ли достатъчно съществено нарушение, което да обоснове ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавата членка?
10) Разполага ли С. с достатъчно информация в съдържанието на акта за преюдициално запитване, за да може да се произнесе дали ВАС, при обстоятелствата по главния спор е извършил явно и тежко нарушение?
В случая предявеният от [фирма] [населено място] срещу ВАС иск е за обезщетение за претърпени имуществени вреди, които са причинени от неправилно приложение на правото на ЕС от страна на ВАС при осъществяване на правораздавателната му дейност. Касаторът се е позовал на това, че при постановяването на решение № 143/05.01.2011 година, постановено по адм. д. № 4871/2010 година по описа на ВАС, Първо отделение е било допуснато неправилно приложение на разпоредбите на чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО, което е вследствие и на това, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 267, ал. 3 от ДФЕС и не е отправил преюдициално запитване до С. въпреки че е бил длъжен да направи това. Съставът на Софийския апелативен съд е бил длъжен, при постановяване на обжалваното решение, да обсъди твърденията на [фирма] [населено място] и да даде отговор дали същите са основателни или не. При това е трябвало да бъде установено релевантното за спора право на ЕС и да се прецени дали при тълкуването и прилагането му ВАС е допуснал нарушения, които да могат да обосноват отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС. С оглед на посочения предмет на спора, в производството по чл. 288 от ГПК, касационният съд ще трябва да извършва проверка дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване като преценява поставените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси и отговорите на същите, дадени в обжалваното решение, не само с оглед на националното право, но и с оглед на правото на ЕС и даденото в решенията на С. тълкуване на същото. Поради това касационният съд ще трябва да извършва тълкуване на правото на ЕС и цитираните от страните решения на С. по неговото прилагане. Тази дейност попада в обхвата на чл. 267, ал. 1, б. „а” от ДФЕС, поради което компетентен да се произнася по нея е С.. Затова разпоредбата на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС предвижда, че когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, както е в случая, тази юрисдикция е длъжна да сезира С.. Касае се до задължение на съда, което трябва да бъде изпълнено дори и да няма искане от някоя от страните по делото. Това правило допуска изключения, установени с решение от 06.10.12982 година на С., постановено по дело 283/1981 година (S. C. c-. M. d. S.; L. di G. S., c. M. d. S.). Съгласно тях преюдициално запитване може да не бъде отправяно, ако повдигнатия въпрос е ирелевантен за спора, ако е идентичен по същество с въпрос, който е бил вече предмет на преюдициално решение по подобно дело или отговорът му произтича категорично от установената практика на С. или ако надлежното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение; наличието на такава възможност трябва да се преценява в светлината на специфичните характеристики на общностното право, на особените трудности, свързани с неговото тълкуване и на риска от отклонения в съдебната практика в рамките на Общността.
С оглед на горното трябва да бъдат взети предвид спорните въпроси, които са от значение за разрешаването на спора в сегашното производство. От становищата на двете страни следва, че това са въпросите за правилното прилагане на чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО от страна на ВАС, за това дали е било налице задължение на ответната страна по чл. 267, ал. 3 от ДФЕС и за това дали допуснатите от административния съд нарушение (ако такива са налице) могат да обусловят отговорността на Държавата за вреди причинени от органи на съдебната власт, поради нарушение на правото на ЕС. При това трябва да се има предвид и това, че с решението си по преюдициалното запитване С. може да даде само тълкуване на относимите към конкретния спор норми от правото на ЕС, като съдът по съществото на спора трябва да се съобрази с това тълкуване и съпоставяйки го с установените по делото факти да прецени дали е налице нарушение на правото на ЕС или не. Освен това трябва да се прецени дали с оглед на евентуалното нарушение ищецът е претърпял твърдените от него вреди, т. е. дали са налице вреди и причинна връзка между тях и допуснатото от ВАС евентуално нарушение на правото на ЕС. В конкретния случай не се спори, че ако е допуснато евентуалното нарушение [фирма] [населено място] ще е претърпял имуществени вреди, изразяващи се размера на непризнатия данъчен кредит и лихвите върху него, както и че ще е налице причинна връзка между нарушението и вредите. Затова направеното в сегашното производство искане по чл. 267, ал. 3 от ДФЕС трябва да се преценява с оглед на това дали се налага сезирането на С. по отношение на трите спорни въпроса, така както са посочени по-горе. Предвид на това не трябва да се отправя преюдициално запитване до С. по деветия въпрос, тъй като така както е формулиран отговорът му е еднозначен, доколкото изброените в него предпоставки, за ангажиране на отговорността на ВАС изцяло се покриват с общите такива, при които Държавата носи отговорност за вреди причинени от съдебните органи при нарушаване правото на ЕС, така както същите са определени в решение от 30.09.2003 година на С., постановено по дело С-224/2001 година (G. K. v R. ?.) и решение от 13.06.2006 година на Голям състав на С., постановено по дело С-173/2003 година (T. d. M. S. v R. i.). В същите е коментирана и отговорността на Държавата за вреди причинени от органите на съдебната власт поради неизпълнението на задължението по чл. 267, ал. 3 от ДФЕС. Това налага извода, че не трябва да се отправя преюдициално запитване не само по този въпрос, но и по третия такъв, тъй като на същия вече е даден отговор в практиката на С., както с посочените две решения, така и с цитираното по-горе решение от 06.10.12982 година на С., постановено по дело 283/1981 година (S. C. c. M. d. S.; L. di G. S., contro M. d. S.). Що се отнася до петия въпрос то той е свързан с това дали дадените от С., по преюдицциалните запитвания, тълкувания на правото на ЕС се ползват с обратна сила или имат действие само за в бъдеще време. Този въпрос също е намерил отговор в практиката на С., като по отношение на него са постановени решение от 27.03.1980 година на С., постановено по дело С-61/1971 година (A. d. f. d. S. срещу D. i. S.) и решение от 27.03.1980 година на С., постановено по съединени дела 66, 127 и 128/1979 година (A. d. F. срещу S. M. I. S., F. V. и F. U.), поради което не се налага да бъде отправяно преюдициално запитване за него. Това не е необходимо и за четвъртия и седмия въпрос, тъй като отговорите на същите не са от значение за правилното разрешаване на спора по делото. Така поставените въпроси имат по-скоро теоретичен характер, а по делото не съществува спор, че целта на разпоредбата на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС има за цел осигуряването на съответствие на националното съдебно решение с правото на ЕС като по този начин обезпечава интересите и на двете страни в съдебното производство. Разпоредбите на чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО уреждат права на частно правни субекти, който факт не е подлага на съмнение от двете страни в производството. Поради това не се налага изясняването на тези два въпроса по реда на преюдициалното запитване. Това се отнася и до шестия въпрос, тъй като по отношение на него е налице многобройна практика на С., като в случая не се оспорва обстоятелството, че в посочения във въпроса случай е налице нарушение на правото на ЕС и въз основа на него може да бъде ангажирана отговорността на Държавата за вреди причинени от органите на съдебната власт поради нарушение на правото на ЕС, ако са налице и другите предпоставки за това. В случая спорен е въпросът дали ВАС е допуснал такова нарушение, който трябва да се изясни с оглед на събраните по делото доказателства. Що се отнася до размера на отказа за данъчен кредит той има отношение към размера на претендираните вреди, а оттам и към размера на претендираното нарушение, а не към това дали нарушението на правото на ЕС е съществено или не. Осмият въпрос също не е основание за отправяне на преюдициално запитване до С., тъй като разграничението между „данъчна измама” и „липса на реална доставка” винаги е свързано с индивидуалния случай и установените по делото конкретни факти. Затова той е фактически и не може да му бъде даден еднозначен отговор. Тази разлика трябва да се преценява от националния съд след оценката на всички установени по делото факти и събраните за тях доказателства. При това националният съд ще трябва да се ръководи от вече установената с постановените по преюдицциалните запитвания тълкувателна практика на С. за правото на приспадане на данъчен кредит от страна на частноправните субекти, в която са очертани насоките за извършването на тази преценка. Освен това в случая конкретният спор не е, затова дали е налице реална доставка въобще, тъй като се касае до предоставяне на труд за извършване на строително монтажни работи, които са налични, а до това дали тази доставка е облагаема по реда на ДДС или не, като последното се преценява от националния съд, който е трябвало да прецени и обстоятелството дали касаторът е бил добросъвестен при получаването на престацията. В този смисъл не трябва да се преценяват само представените от страните доказателства, удостоверяващи извършването на облагаемата сделка, а и всички останали свързани с нея факти, които са установени по делото, независимо коя от страните е представила доказателства за тях.
С оглед на горното настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси, въз основа на които се иска да бъде отправено преюдициално запитване по реда на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС са получили своите отговори в практиката на С., поради което не се налага отправянето на такова запитване. Предвид на това искането трябва да бъде оставено без уважение. Що се отнася до вторият от въпросите по искането за преюдициално запитване то правната квалификация на иска е от правомощията на националния съд разглеждащ спора по вътрешното му право. При тази си преценка той трябва да има предвид и обстоятелството, че в т. 36 от решение от 19.11.1991 година на С., постановено по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 година (A. F., D. B. и др. срещу Италианската република) е посочено, че задължението на държавите-членки да поправят тези вреди намира своето правно основание в член 5 от Договора, съгласно, който държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си по силата на общностното право, като сред тях е и задължението да отстранят неправомерните последици от нарушение на общностното право. Посоченият в решението тест е съответства на чл. 4, ал. 3 от ДФЕС. Предвид на това не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване по този въпрос, а също така и по първия въпрос свързан с дължимите се по делото държавни такси. В производството по касационното обжалване се извършва проверка на постановеното по въззивното производство съдебно решение. Внесената от страните в производството до този момент държавна такса не се отразява на правилността на решението, тъй като не е част от предмета на спора. Същата може да се отрази само на неговата допустимост (ако е внесена такса в по-малък размер от действително дължимия се), но в случая такива твърдения липсват. Въпросът за определянето на вида и размера на дължимата се за разглеждането на иска такса може да се повдига и да се преценява само във връзка с първоинстанционното производство. За всички следващи инстанции намира приложение правилото на чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като се дължи половината от събраната в първоинстанционното производство такса. Обстоятелството, че спорът за размера на държавната такса не се отразява на правилността на съдебното решение, а евентуално само на неговата допустимост, сочи и на това, че поставеният от касатора трети въпрос от тези, въз основа на които се иска допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не е обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. При постановяването на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е произнасял по въпроса за държавната такса и той не е обусловил решението му. Затова дори и да бъде даден отговор на този въпрос касационният съд не може да преценява правилността на въззивното решение с оглед на отговора. Първият и вторият от въпросите, въз основа на които се иска допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд също не са обуславящи. Това е така тъй като въззивният съд не е приел, че Държавата не трябва да носи отговорност за вреди причинени от съд като последна инстанция, когато този съд е постановил окончателно решение, което противоречи на правото на ЕС, въпреки че такова нарушение е било установено по делото. Обратното въззивният съд е приел, че отговорността на Държавата за вреди в тези случаи може да бъде ангажирана, но при установените за това предпоставки, които в случая не са били доказани. Това се отнася и до втория от въпросите, въз основа на които е поискано допускането до касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е освободил ВАС от отговорност, въпреки че е установено неизпълнение на задължението по чл. 267, ал. 3 от ДФЕС, а е приел, че са налице предпоставките освобождаващи го от това задължение, поради което не е налице нарушение на правото на ЕС. В решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че не е налице облагаема доставка, но не е извършвал разграничение и не се е произнасял за това дали съществува разлика между понятията „липса на реална доставка” и „данъчна измама”, както и къде е границата между тях. Поради това петият от поставените от касатора въпроси от тези, въз основа на които се иска допускането на въззивното решение до касационно обжалване също не е обуславящ изводите на съда и въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението. Отговор на поставения от касатора четвърти въпрос от тези, въз основа на които се иска допускането на касационно обжалване се съдържа в решение от 13.02.2014 година на С., постановено по дело С-18/2013 година („M. П.“ E. срещу Директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“, София), от което е видно, че липсата на кадрова обезпеченост на изпълнителя на доставката е от значение за възможността да се упражни правото на данъчен кредит, като трябва да бъде преценявана, не самостоятелно, а във връзка с всички други установени по делото факти. Така е постъпил и съставът на Софийския апелативен съд при постановяване на обжалваното решение, поради което в тази му част същото не противоречи на установената практика. Затова не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос, а също така и по шестия от въпросите, въз основа на които се иска допускането на касационно обжалване. За да бъде ангажирана отговорността на Държавата за вреди причинени от съдебни органи поради нарушаване на правото на ЕС трябва да се извърши проверка на всички обуславящи тази отговорност предпоставки като това дали е налице такова нарушение, дали са настъпили вреди за ищеца и дали те са в причинна връзка с допуснатото нарушение, а също така и дали последното е очевидно, а не само да се установява факта на нарушението. Софийският апелативен съд е съобразил решението си с тези изисквания, поради което в тази му част същото не е в противоречие с установената с решение от 30.09.2003 година на С., постановено по дело С-224/2001 година (G. K. v R. ?.) и решение от 13.06.2006 година на Голям състав на С., постановено по дело С-173/2003 година (T. d. M. S. v R. i.) практика на С. и не трябва да се допуска касационното му обжалване. За да установи дали ВАС е допуснал нарушение на правото на ЕС съставът на Софийския апелативен съд е трябвало да извърши проверка на правилността на извода на ВАС, че не е налице облагаема доставка. При това тази проверка е трябвало да се преценяват всички предпоставки за това дали е била налице възможността [фирма] [населено място] да упражни правото си на данъчен кредит, въз основа на събраните по административното производство (ако е приложено) доказателства и въз основа на събраните такива в производството по обезщетението, а също така и с оглед мотивите на съдебния акт. При това е могло да се извършва преценка освен на посочените от касатора в исковата молба обстоятелства, така и на посочените в мотивите на решение № 143/05.01.2011 година, постановено по адм. д. № 4871/2010 година по описа на ВАС, Първо отделение такива, че [фирма] [населено място] и издалите фактурите дружества [фирма] и [фирма] към този момент са били представлявани от едно и също лице, както и че съобразно дадените от управителя на [фирма], който едновременно с това е бил такъв и на касатора, сключеният между дружеството и [фирма] [населено място] договор с предмет на доставката „проджект мениджмънт за обекти за периода 2007 година” е сключен с цел разпределение на разходите между двете дружества и няма доказателства за конкретното му изпълнение, въпреки издадената фактура.
Предвид на горното не са налице предвидените в закона предпоставки да допускане на касационно обжалване на решение № 2050/11.11.2014 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, втори състав, постановено по гр. д. № 1462/2014 година по подадената от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. 0 250/09.01.2015 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК [фирма] [населено място] ще трябва да заплати на ВАС сумата от 1307.36 лева юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] [населено място], [община], [улица] за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС по поставените в касационна жалба с вх. 0 250/09.01.2015 година въпроси.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2050/11.11.2014 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, втори състав, постановено по гр. д. № 1462/2014 година.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [община], [улица] заплати на В. а.с. на Р. Б., [населено място], [улица] сумата от 1307.36 лева юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.