Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
487_16_opr_288_partage_79zs
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
София, 12.03.. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 487 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Д. А. и Дима Д. Атанасова срещу въззивно решение от 14.04.2015 г. по гр.д. № 15958 /2011 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., ІV „в” с-в., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е допусната делба на магазин в С., заедно с принадлежащото му избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от терена, индивидуализиран в решението.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни З. З. К. и Н. Б. С. в отделни писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Останалите насрещни страни не са подали писмен отговор.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено в първа фаза на съдебна делба, по което не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
В. съд е изложил мотиви за наличието на съсобственост между страните, произтичаща от придобиването на магазина от техни наследодатели по силата на вписана доброволна делба – спогодба от 1940 г., проследил е наследяването по закон и е определил делбените части, след което е обсъдил възражението за придобивна давност на Б. Д. А. и Дима Д. Атанасова и е изложил мотиви за неговата неоснователност. Те са следните : твърди се, че наследодателите на Б. А. и Дима Атанасова са владели процесния магазин от 1972 г.. Доколкото имотът е със стопанско предназначение – магазин, то за времето от 1973 г. до 1990 г. той е бил изключен от граждански оборот по силата на действащия Закон за собствеността на гражданите и ограничителния режим, въведен с постановление № 60 на МС от 14.05.1975 г., издадено въз основа на З., което е допускало изкупуването на магазини само от държавни и обществени организации, но не и от физически лица. Следователно до отмяната на глава І и ІІ на З. през 1990 г. и чл.29,т.4 З. (отм.), праводателите на тези ответници не са могли да придобият имота по давност. Следователно изводите на нотариуса в констативния нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка от 1991 г., с какъвто са се снабдили праводателите на тези ответници, са оборени. Съдът е приел на второ място, че презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение в отношенията между сънаследници. – те са владелци на собствените си идеални части и държатели на идеалните части на останалите сънаследници. За да придобие по давност частите на останалите сънаследници съсобственикът сънаследник следва да превърне с едностранни действия държането на останалите във владение и ако се позовава на придобивна давност, този сънаследник следва да докаже своите действия – че е превърнал държането във владение и е довел тези действия до знанието на останалите сънаследници Завладяването на частите на останалите и промяната на намерението за своене следва да се манифестира явно пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им. Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен случай и доказването е в тежест на сънаследника, който се позовава на придобивна давност. За изложеното въззивният съд се е позовал на приетото с ТР № 1 /2012 г. на ВКС. След това съдът е изложил мотиви, че в случая не се установява явно манифестирано от ответниците намерение пред останалите наследници за своене на процесния имот след 1990 г. Нито един от разпитаните свидетели не установява това. Такова действие не е и вписването на договор за доброволна делба , включително и в хипотезата на нищожност на делбата поради неучастието на всички съделители, тъй като разпоредбите на Закона за собствеността и правилника за вписванията нямат такова действие. В този смисъл е решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр.д. № 1163 /2013 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика.
Жалбоподателите твърдят, че решението е недопустимо в частта, с която е отхвърлено възражението за придобивна давност, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него.
Жалбоподателите твърдят също, че съдът е допуснал процесуално нарушение – не е обсъдил представеното по делото постановление на нотариуса от 15.04.1997 г. (всъщност от 1991 г.) въз основа на което е издаден констативният нотариален акт от 1991 г..
Възражението за придобивна давност е защитно средство и въззивният съд не дължи произнасяне по него в диспозитива на решението си, поради което няма вероятност за недопустимост на въззивното решение като основание за допускането му до касационно обжалване съгласно приетото с т.1 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Н. на възражение за придобивна давност за част от периода от време, за който е направено, също не се отразява на допустимостта на въззивното решение като основание за допускането му до касационно обжалване.
За пълнота следва да се отбележи, че възражението за придобивна давност е уточнено за периода от 1972 г. занапред в съдебно заседание на 28.05.2008 г. пред СРС (не може да бъде посочен номер на лист, тъй като делото не е номерирано) от процесуалния представител на праводателя на ответника Д. Г., която е заместена по реда на чл.120 ГПК от 1952 г. (отм.) от Б. Д. А. и Дима Д. Атанасова.
Във връзка с доводите си за неправилност на въззивния съд на изводите за липса на придобивна давност поради неправилно разпределение на доказателствената тежест и поради необсъждане на доказателства, жалбоподателите извеждат процесуалноправния въпрос:
оборени ли са изводите на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост в констативния нотариален акт от 1991 г., след като тежестта на доказване на противното се носи от ответниците по иска за делба, за който твърдят, че е разрешен в противоречие с ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС.
За да бъде правен (въпрос) по смисъла на приетото с т.1 ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът следва да бъде уточнен в смисъл: могат ли страните по делото, които оспорват изводите на нотариуса за правото на собственост, отразени в представен от насрещна страна нотариален акт, съставен по обстоятелствена проверка, да сочат и представят доказателства за противното. И ще бъде ли обвързан съдът от легитимиращия ефект на констативния нотариален акт, съставен по обстоятелствена проверка, ако бъдат събрани доказателства за противното – за несъществуването на признатото от нотариуса право.
Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд не е приел, че страната, представила констативния нотариален акт, при оспорването му от друга страна по делото, носи тежестта за доказване на съществуващото от нотариуса право.
Също така: извън мотивите за установената със З. и ПМС № 60 /1975 г. забрана за придобиване на магазини по давност от физически лица за периода от 1973 г. до 1990 г., въззивният съд е намерил възражението за придобивна давност за неоснователно, тъй като е приел в съответствие с приетото ТР № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал, че в хипотезата на придобиването на сънаследствен имот чрез давностно владение от един от сънаследниците, от събраните по делото доказателства не се установява релевантният факт, че позоваващите се на придобивна давност са превърнали държането на частите на останалите сънаследници във владение.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по изведените правни въпроси.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. от насрещните страни разноски претендира
Н. С. иска да му бъдат присъдени разноски за особен представител, На основание чл.78,ал.7 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на Националното бюро за правна помощ сумата 600 лева за предоставената правна помощ за процесуално представителство съгласно чл.7,ал.4 и чл.8 НМРАВ.
Останалите насрещни страни не претендират разноски, поради което разноски не следва да им се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 14.04.2015 г. по гр.д. № 15958 /2011 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., ІV „в” с-в., по касационна жалба на Б. Д. А. и Дима Д. Атанасова.
Осъжда Б. Д. А. и Дима Д. Атанасова да заплатят по сметка на Националното бюро за правна помощ сумата 600 (шестстотин) лева за възнаграждение за касационната инстанция на назначения на Н. Б. С. особен представител.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.