4
определение по гр.д.№ 932 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 21.03.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 932 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. Г. и Н. Р. Г. против решение № 6290 от 03.09.2015 г., постановено по гр.д.№ 12027 от 2013 г. на Софийския градски съд, IV В състав, с което е потвърдено решение от 31.05.2013 г. по гр.д.№ 16953 от 2011 г. на Софийския районен съд, 32 състав за отхвърляне на предявения от В. Н. Г. и Н. Р. Г. срещу К. А. С. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване на собствеността и предаване владението върху 2/3 ид.ч. от апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес].
К. считат, че горепосоченото решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдят противоречие на обжалваното решение с посочената от тях в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 62 от 10.02.2009 г. по гр.д.№ 4499 от 2007 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 873 от 18.11.2009 г. по гр.д.№ 4469 от 2008 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 92 от 06.04.2012 г. по гр.д.№ 761 от 2011 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 295 от 27.11.2013 г. по гр.д.№ 2141 от 2013 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 408 от 10.09.2010 г. по гр.д.№ 82 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 461 от 23.04.2010 г. по гр.д.№ 526 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 23 от 06.04.2010 г. по гр.д.№ 58 от 2009 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 49 от 21.08.2015 г. по гр.д.№ 4904 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 55 от 18.03.2010 г. по гр.д.№ 214 от 2009 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3700 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о./ по следните правни въпроси:
1. Налице ли е „предварително съглашение“ по смисъла на чл.152 ЗЗД за продажба на имот, който служи за обезпечение на парично задължение по договор за заем, когато това съглашение е постигнато преди падежа на задължението по договора за заем, но след неговото сключване ?
2. Дали договор за покупко-продажба, по който между страните е била налице уговорка за обратно изкупуване, е нищожен поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.152 и чл.209 ЗЗД ?
3. Когато от установените вътрешни отношение на страните се установи наличието на уговорка, че сключеният договор за покупко-продажба има за цел обезпечаване на договор за заем, тоест действителната воля на страните е била чрез прехвърляне на собствеността да се гарантира връщането на заетата сума, този договор сключен ли е в нарушение на чл.152 ЗЗД и явява ли се същият нищожен ?
4. Когато страните са се договорили и целят да обезпечат договор за заем, но вместо да ипотекират недвижимия имот по реда на чл.149 и сл.ЗЗД, на заемодателя се прехвърля в собственост вещното обезпечение, договорът за покупко-продажба и съглашението нищожни ли са ?
5. Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл.12 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други- за неосъществили се, да изложи причините, поради които не кредитира дадени доказателства и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решаване на делото ?
Освен това, според касаторите, произнасянето на ВКС по горепосочените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 23.12.2015 г. ответникът К. А. С. оспорва касационната жалба. Моли същата да не бъде допускана до касационно разглеждане.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстационния съд за отхвърляне на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ответникът К. А. С. е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт 40 от 08.02.2010 г. от лица, които са били собственици на този имот към момента на продажбата- съпрузите С. И. Й. и Д. И. Й., които от своя страна са придобили този имот чрез договор за покупко-продажба от 25.09.2001 г., сключен с наследодателя на ищците Р. Н. Г.. Приел е за неоснователно твърдението на ищците, че договорът за покупко-продажба от 25.09.2001 г. е нищожен поради липса на съгласие, тъй като от приетите по делото експертизи безспорно било установено, че подписът под нотариалния акт, обективизиращ този договор /нотариален акт № 165, том III, рег.№ 8997 по нот.д.№ 661 от 25.09.2001 г./ е положен лично от продавача Р. Н. Г..
В обжалваното решение за неоснователно е прието и твърдението на ищците за нищожност на този договор поради противоречието му със закона на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.152 ЗЗД и чл.209 ЗЗД, тъй като ищците, които са се позовали на нарушение на чл.152 ЗЗД и чиято е била доказателствената тежест, не били доказали, че е съществувал договор за заем между техния наследодател и лицето, на което той е продал спорния имот, за каква сума е този договор и че с продажбата на спорния имот се е целяло обезпечаването на договора за заем. От показанията на доведената от ищците свидетелка Р. Ф. не се установявало, че с оспорения договор за продажба не се изчерпват отношенията между страните по него и че договорът за продажба предхожда или съвпада по време със сключването на договор за заем. Изявленията на лицето, пълномощник на продавача по втория договор, които свидетелката възпроизвеждала, не доказвали факти като посочените по-горе, относими към хипотезата на нормата на чл.152 ЗЗД.
С оглед тези мотиви на обжалваното решение няма основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд поради следното:
1. Първите четири от поставените от касаторите правни въпроси не са такива по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Всеки един от тези въпроси предпоставя, че по делото е доказано, че наследодателят на ищците е бил заемодател по договор за заем, като обезпечение на който е продал собствения си имот и че между наследодателя на ищците и купувача по договора за продажба от 25.09.2001 г. е била постигната договорка за обратно изкупуване на имота-предмет на този договор. В конкретния случай, обаче, както е приел и съда в решението си, по делото не е доказано да е бил сключван договор за заем между наследодателя на ищците и лицето, на което той е продал процесния имот и между тези лица да е имало уговорка за обратно изкупуване на имота. Касае се не за неправилно приложение на правна норма от страна на съда, а за недоказаност на твърденията на ищците, което не е основание за допускане на касационното обжалване.
2. По петия поставен въпрос няма противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС. В съответствие с тази практика, първоинстанционният съд правилно е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, преценил е всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъдил е всички доводи на страните и доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други- за неосъществили се. От своя страна въззивният съд се е произнесъл по всички доводи на страните във въззивната жалба и в отговора на жалбата и подробно се е мотивирал защо приема определени доводи за основателни, а други за неоснователни и определени правнорелевантни факти- за осъществили се, а други- за неосъществили се. Поради това не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по този въпрос, тъй като по него има постановена задължителна практика на ВКС /включително и посочената от касаторите в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК практика/, обжалваното решение съответства на тази практика и не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната на тази практика.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Ответникът по жалбата К. А. С. не е представил доказателства за направени от него разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да му бъдат присъждани.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6290 от 03.09.2015 г., постановено по гр.д.№ 12027 от 2013 г. на Софийския градски съд, IV В състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.