О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
София, 24.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Бонка Йонкова
Членове: Евгений Стайков
Галина Иванова
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 502/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК , образувано по частната касационна жалба на [фирма] – [населено място], против Определение №3665 от 16.12.2015г., постановено по ч.гр.д.№5328/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ти с-в, с което е потвърдено определение от 30.10.2015г. за спиране на производството по гр.д.№584/2014г. на Видински окръжен съд.
В частната касационна жалба на [фирма] се поддържа, че обжалваното въззивно определение е постановено при неправилно приложение на закона и в нарушение на задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК. Твърди се, че съдът не може да спре производството по чл.135 ЗЗД на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, за да изчака решението по предявения иск за вземането. Иска се отмяна на определението на Софийски апелативен съд и на потвърденото с него определение на Видински окръжен съд и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване производството по гр.д.№584/2014г. на В..
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване на определението по чл.280 ал.1 т.1 ГПК като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са решаващи за резултата от съдебния акт, а именно: „Може ли съдът по П. иск да спре производството по делото, за да изчака решението по предявения иск за вземането?” и „Кое лице е кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД и необходимо ли е вземането му да бъде установено с влязло в сила решение?”. Касаторът твърди, че посочените въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №131/16.06.2014г. по гр.д.№ 4696/2013г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №639/6.10.2010г. по гр.д.№ 754/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение №362/16.11.2014г. по гр.д.№ 2574/2014г. на ВКС, ІV г.о.; определение №57/14.01.2015г. по гр.д.№ 4476/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.; решения по гр.д.№ 1863/2010г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д.№ 879/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., по гр.д.№ 171/2009г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д №754/2009г. на ВКС, ІV г.о., и Постановление №1/29.03.1965г. на Пленума на ВС.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество по частната касационна жалба [фирма] / в несъстоятелност/. Синдикът на дружеството излага съображения, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поддържа също, че решението относно висящия спор за вземането в размер на 936 654 лв. е от значение за правилното решаване на спора по чл.135 ЗЗД.
В., ТК, ІІ-ро т.о., след като обсъди оплакванията в частната жалба и твърденията в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
С определение от 30.10.2015г., постановено по гр.д.№584/2014г. на Видински окръжен съд е спряно производството по делото на основание чл.229ал.1т.4 ГПК до приключване с влязло в сила решение на спора по т.д.№542/2014г. по описа на Видински ОС.
С обжалваното пред настоящата инстанция определение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил определението на Видински ОС за спиране на производството. Въззивният съд е посочил, че предмет на т.д. 542/2014г. по описа на Видински ОС са вземанията на [фирма] срещу [фирма] за извършени СМР по фактури, които са описани в исковата молба, въз основа на която е образувано производството по гр.д.№584/2014г. на Видински ОС. Съдът е отразил, че същите вземания / по 12 бр. фактури/ общо в размер на 936 654 лв. с лихви/ са включени в предмета на спора по чл.135 ЗЗД като основание за установяване на качеството му на кредитор на М.” Е.. Въззивният състав е изложил съображения, че в случая решението по т.д. 542/2014г. на Видински ОС относно твърдените вземания ще има значение за правилното решаване на спряното гр.д.№584/2014г. на Видински ОС по предявения от [фирма] срещу [фирма] и А. С.-С. отменителен иск по чл.135 ЗЗД и е приел, че са налице основанията по чл.229 ал.1 т.4 ГПК за спиране на производството.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Формулираният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос:„Може ли съдът по П. иск да спре производството по делото, за да изчака решението по предявения иск за вземането?” е значим за спора въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като същият е обусловил решаващия извод на въззивния състав. В случая обаче не е налице посочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на определението до касация – въпросът да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Безспорно е, че в своята константната практика, включително и тази обективирана в посочените от касатора решения по чл.290 ГПК и в ППВС №1/1965г., ВКС приема, че за правото на кредитора по чл.135 ЗЗД да иска обявяване за недействителни по отношение на него действията, с които длъжникът го уврежда, не е необходимо вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо, както и че възникването на потестативното право по чл.135 ЗЗД не е обусловено от предварително установяване на вземанията с влязло в сила съдебно решение. В тази връзка ВКС приема, че съдът не може да задължава кредиторът да предяви отделен осъдителен или установителен иск за вземанията си. Същевременно в своята практика ВКС приема, че в производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти освен, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
В посочената от касатора практика на ВКС не се дава отговор на поставения от касатора въпрос, който е обусловил извода на въззивния състав за приложението на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, а именно, че в случая е налице преюидциална връзка между делата, независимо че възникването на материалното право по чл.135 ЗЗД не е обусловено от установяване с влязло в сила решение на вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор. Това е така, тъй като в цитираните от касатора решения и определения на ВКС няма поставен идентичен правен въпрос, на който да е даден отговор, представляващ задължителна практика по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и съгласно разясненията дадени в т.1 и т.2 от ТР №1/19.02.20010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
Възможността, респ. невъзможността да се спре производството по чл.135 ЗЗД до приключване на производството по предявения иск за вземанията, е коментирана в решение №131/16.06.2014г. по гр.д.№ 4696/2013г. на ВКС, ІІІ г.о. и в решение №552/15.07.2009г. по гр.д.№ 171/2009г. на ВКС, ІV г.о. Въпросът, по който е допуснато касационно обжалване по гр.д.№ 4696/2013г. на ВКС, ІІІ г.о. е: „Притежава ли ищцата правото на иск по чл.135 ЗЗД, ако няма качеството на кредитор и какъв е този иск – недопустим или неоснователен”. Приемайки, че в конкретния случай е налице преюдициалност между делата /при констатираната идентичност на правоотношенията, въз основа на които ищецът основава вземанията си по т.д.№542/2014г. на В. и въз основа на които обосновава качеството си на кредитор по гр.д.№584/2014г. на В./, така изразената позиция на въззивният състав не противоречи на дадения от ВКС отговор, че искът, по който ищецът няма качество на кредитор е неоснователен, а не недопустим. Аналогично е положението с практиката на ВКС, обективирана в решението по гр.д.№ 171/2009г. на ВКС, ІV г.о.,,в което е даден отговор на въпроса „Предмет на делото по предявен П. иск ли е договорът, от който произтича вземането на кредитора-ищец.?”. В тази връзка съображенията, че съдът не може да спре производството по чл.135 ЗЗД до приключване на спора относно вземането, не представляват задължителна съдебна практика по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК . Следва да се отбележи, че и в двете цитирани по-горе решения се приема, че в производството по чл.135 ЗЗД при преценката на качеството на кредитор съдът се съобразява ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо, т.е не се изключва евентуална преюдициалност на решението относно вземанията. В заключение, независимо от значимостта на поставения от касатора въпрос, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне, тъй като не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение и с оглед поставения втори въпрос: „Кое лице е кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД и необходимо ли е вземането му да бъде установено с влязло в сила решение?”. Този въпрос не е от значение за конкретното дело по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В обжалваното определение въззивният съд е застъпил становище за наличие на преюдициалност на конкретния висящия спор за вземанията, произтичащи от същото правоотношение, въз основа на което ищецът обосновава качеството си на кредитор в производството по чл.135 ЗЗД, без въззивният състав да твърди, че искът за вземанията е необходимо условие за допустимостта на претенцията по чл.135 ЗЗД. В тази връзка не следва да бъдат обсъждани доводите на касатора, че поставеният въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Мотивиран от горното ВКС-Търговска колегия, състав на ІІ-ро т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение №3665 от 16.12.2015г., постановено по ч.гр.д.№5328/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: