О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
София, 24.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 989 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. С. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. М., против определение № 834 от 10 декември 2015 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1299/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново, с което е потвърдено определение № 299 от 27 август 2015 г., постановено по гр.д. № 593/2015 г. по описа на районния съд в гр. Свищов за прекратяване на производството по предявения от М. против [община] иск за установяване на недължимост към момента на образуване на изпълнително дело за сумата от 10075,37 лева, дължима за данък върху недвижим имот, такса битови отпадъци и лихви върху тях, въз основа на акт за установяване на задължение, издаден от [община], като недопустим.
В частната жалба се твърди допуснато от въззивния съд нарушение на материалния и на процесуалния закон. Оспорват се изводите се на въззивния съд, предвид заявеното в жалба пред административен съд, че жалбоподателят не е сам собственик на посочените идеални части от недвижимия имот и не следва целият данък и такса смет да се начисляват само на него, а и не е ползвал посочения имот, за което в срок е уведомил общината, като с определение на административния съд преписката е изпратена в общината за произнасяне по съществото на жалбата. Сочи се, че невярно е възприето, че общините могат да образуват изпълнителни дела без да са спазили процедурите по ДОПК и ЗМДТ за уведомяване на гражданите за начислените суми за данък сгради и такса битови отпадъци. Изрично се заявява, че влезлият в сила акт на административния съд е задължителен за гражданския съд относно приетото по отношение на административния акт. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди разрешаване на правен въпрос в нарушение на трайната практика на ВКС.
С обжалваното определение въззивният съд сочи, че правилно не е съобразена задължителна сила на определение на административен съд, тъй като с него жалбата на М. е оставена без разглеждане и така липсва произнасяне по административноправния спор. За основателни са счетени доводите, че първата инстанция се е произнесла по непредявен иск като такъв за установяване недължимост на сумите по акт за установяване на задължение по ДОПК, но независимо от това недопустимостта на предявения иск е приета предвид липсата на правен интерес от търсената защита. Този извод е основан на искането, с което не се оспорва валидността или законосъобразността на изпълнителното основание като предпоставка за възникването на правото на принудително изпълнение, а всъщност се сочи само неуведомяване за акта, поради което вземането на общината не е станало изискуемо, и така в полза на взискателя не е възникнало право на принудително изпълнение, но изискуемостта за публичните задължения не се предпоставя от уведомяване на данъчнозадълженото лице, а се определя по силата на закона. Сочи се още и че дори и да се установи липса на право на принудително изпълнение към момента на образуване на изпълнителното дело, последното няма да се прекрати докато не се отмени или обезсили изпълнителният титул, което може да стане само в административноправно производство.
К. съд приема, че поставеният от касатора въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като не е обусловил изхода на спора в процесния случай.
Пита се следва ли въззивният съд при направена от него констатация, че: „Доводите, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, настоящата инстанция намира за основателни. Въз основа на изложените твърдения в исковата молба и в частната жалба на М. М. първоинстанционният съд е бил сезиран с искане да се приеме за установено по отношение на [община], че не притежава право на принудително изпълнение по изпълнителното дело срещу ищеца към момента на образуването му. В този смисъл районният съд неправилно е приел, че е сезиран с иск за установяване недължимост на сумите, посочени в АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 7-1/14.05.2014 г.”, да се съобрази с нормата на чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК като обезсили решението и върне делото на друг състав в първоинстанционния съд за произнасяне по исковата молба, или е свободен въпреки констатацията си да се произнесе по съществото на спора. От една страна, въззивният съд в случая не се е произнесъл по съществото на спора, тъй като е споделил извода на първата инстанция за недопустимост на предявения иск, но по различна причина от възприетата от районния съд. От друга страна процесуалното разрешение на въззивния съд е различно от твърдяното от частния жалбоподател – при възприемането, че конкретният извод на съда за недопустимост на иска е неправилен, въззивният съд е намерил основание да счете иска за недопустим при липса на правен интерес от предявяването му. Правен въпрос за това възможно ли е въззивният съд, след констатация за произнасяне по непредявен иск, да възприеме извод за недопустимост на иска при други съображения, при което да не приложи правилото на чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК, не се поставя, поради което съобразно тълкуването на ВКС, дадено в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационното обжалване не може да се допусне по действителния правен проблем. След като разрешението на въззивния съд не е станало предмет на питане, то не следва да се преценява и конкретно поставеният въпрос спрямо иначе споделяната от настоящия съдебен състав константна съдебна практика (в рамките на която е соченото от частния жалбоподател решение № 249 по гр.д. № 92/2009 г., ІV г.о., но останалите два съдебни акта не могат да се преценяват в контекста на чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като единият е определение на ВКС, постановено в процедура по чл. 288 ГПК, а решението по т.д. № 913/2010 г., І т.о. не дава разрешение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) по приложението на чл. 270, ал. 3 ГПК. Отделно от това следва да се отбележи, че произнасяне по непредявен иск няма, доколкото липсва постановено решение на първата инстанция по същината на претенцията.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 834 от 10 декември 2015 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1299/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: