О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 28.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.02.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1648 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба Р. Г. С. от [населено място], чрез адв. С.П., против въззивното решение на Варненския окръжен съд № 29 от 10.02.2015 год., по в.т.д.№ 667/2014 г., с което е потвърдено решение на Варненския окръжен съд № 1189 от 17.12.2013 г., по т.д.№ 432/2012 г. за отхвърляне на предявения от касатора, като ответник, иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК приемане на установено по отношение на Н. Н. К. съществуването на вземане в полза на ищеца по запис на заповед от 04. 10. 2002 год., с падеж на предявяване 04.11.2009 год. за сумата 1 760 000 лв., за което вземане, на осн. чл.417, т.9 ГПК е издадена заповед за изпълнени на парично задължение № 11 964/ 05.12.2011 год., по ч.гр. д. № 19556/2011 год. на В., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Позовавайки се на дадените по реда на чл.176 ГПК обяснения ищецът основно оспорва обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд за недоказаност на твърдяното в допълнителната искова молба каузално правоотношение между страните и недействителност на менителничния ефект, като излага подробни съображения, че при редовен от външна страна менителничен ефект липсва основание да се отрече валидността му, вкл. поради бланковия му ефект, независимо от едностранно нанесените в него от трето лице промени. Допълнително в подкрепа на тезата си касаторът, позовавайки се на едностранния и абстрактен характер на записа на заповед, поддържа, че по отношение на същия следва да намери приложение законовото правило на чл.26, ал.3 ЗЗД, с оглед на онези реквизити, които го правят валиден. Алтернативно въведените доводи са, че дори и да не е налице хипотезата на бланкова менителница, то в разглеждания случай, така представеният запис на заповед сочи на неоснователно обогатяване на ответника- негов издател, поради което предявеният иск се явява доказан на това основание и следва да се уважи като основателен. По отношение на влязлото в сила решение по чл.78а НК, постановено по НОХД № 3104/2012 г. на В., с което е прието, че ищецът съзнателно се е ползвал от процесния запис на заповед – неистински документ, същият, като касатор, споделя за основани на закона изводите на Варненския апелативен съд з задължителния му, за гражданския съд, характер относно деянието и дееца, противоправността и виновността на последния, но отрича, съдебният акт на наказателния съд да е релевантен за поведението му в търговскоправните отношения с ответника, изразяващо се в попълване на непопълнени от издателя по менителничния ефект реквизити в хипотезата на бланкова менителница, за каквато следва да се възприеме процесната.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е налице позоваване на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.” Когато се установи, че запис на заповед страда от порок, който осуетява пораждането на менителничния ефект, следва ли да се приеме, че въпросният документ представлява доказателство за неоснователно обогатяване на неговия издател за сумата, посочена в документа, като дължима от последния?” и 2.”Задължителната сила на акт, постановен от съда в наказателно производство, разпростира ли се върху разпоредбата на чл.464, във вр. с чл.537 ТЗ?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2, ГПК въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК въззивният съд, след обсъждане на фактическите твърдения на ищеца, въведени с основната и допълнителна искови молби и основани на редовността на запис на заповед, издаден в негова полза на 04.10.2002 г. с падеж на предявяване 04.11.2009г., както и на каузално правоотношение между страните породено от договор за заем, който процесният менителничен ефект обезпечава и преценката на събраните по делото доказателства, е изградил краен правен извод, че ценната книга, макар да е редовен от външна страна документ, е със съдържание, несъответстващо на волята на подписалото го лице, поради което не може годно да докаже съществуването на правновалидно възникнал менителничен дълг.
Изложени са съображения, че по силата на императивната разпоредба на чл.300 ГПК с влязлото в сила решение по чл.78а НК на В. № 490/ 22. 02.2013 г., постановено по НАХД № 3104/2012 год., с което ищецът е признат за виновен за това, че на 30.11.2011 год. в [населено място], съзнателно се е ползвал от частен документ- ценна книга запис на заповед, съставена от неустановено лице, чрез попълване на лист, носещ подписа на настоящия ответник Н. Н. К., със съдържание, което не съответства на волята на подписалия, е преклудиран възникналия пред гражданския съд спор относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Следователно, доколкото в състава на престъплението по чл.315 НК се включва и обстоятелството, че деецът – настоящият ищец по делото, е използвал ценна книга със съдържание, несъответстващо на волята на подписалия същата, то гражданският съд е обвързан да приеме, че процесният менителничен ефект не съответства на волята на подписалия го за негов издател ответник и с оглед на безалтернативно установеното в наказателното производство, е неистински документ. Допълнително в тази вр. въззивният съд се е позовал и на неоспореното от страните и кредитирано от него заключение на изслушаната комплексна графическа и техническа експертиза, според което ръкописният текст „Н. Н. К.” срещу издател, в процесния запис на заповед, както и положения подпис в реквизита за „издател” принадлежат на ответника К., но останалите ръкописно и цифрово изписани текстове са изпълнени от друго неустановено в хода на делото лице, като текстът „един милион седемстотин и шестдесет хиляди лева и цифровият текст 1 760 000 лв., освен това не са изписани и едновременно в двете си части –„ един милион” и „седемстотин и шестдесет хиляди лева” и в цифровия си вид – „1” и „ 760 000”,а допълнително „вмъкнати”.
С оглед на правомощията си по чл.269 ГПК въззивната инстанция се е произнесла и по наведените във въззивната жалба на ищеца доводи за евентуална частична недействителност на записа на заповед и за бланковия му ефект, по отношение на който последен, според въззивника, е допустимо попълване на допълнителна клауза, по арг. от чл.537, във вр. с чл.464 ТЗ.
За разлика от изразеното в първоинстанционния съдебен акт разрешение, решаващият състав на Варненския апелативен съд е счел, че заявени в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд доводите на ищеца за бланковия ефект на менителница, като твърдения досежно правната квалификация на едностранната правна сделка, за която съдът следи служебно, подлежат на обсъждане и не се обхващат от преклузия с оглед на срока по чл.147, т.1 ГПК, но е отрекла те да могат да обосноват различен от постановения от В. правен резултат по делото. Съображенията са, че влязлото в сила решение на наказателния съд, обвърза гражданския съд да приеме, че процесният запис на заповед е попълнен несъобразено с волята на неговия издател и при наличие на знание на приносителя му по см. на чл. 464 ТЗ. Позовавайки се отново на влязлото в сила решение на наказателния съд по приложеното НАХД № 3104/2012 год на В., в което записът на заповед е посочен като неистински документ, чието съдържание на съответства на волята на подписалия го,без разделяемост на съдържанието му на отделните части – първоначално изписан текст и вмъкнат такъв, Варненския апелативен съд е преценил като лишени от основание в доказателствения материал по делото и възраженията на жалбоподателя С. за частична недействителност на ефекта.
За неоснователно, поради отсъствие на ангажирани съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, за неговото съществуване е прието и твърдяното от ищеца, като породено от договор за заем, каузално правоотношение между страните. Изложените в тази вр. съображения са, че предпоставките при които менителничният ефект би могъл да се конвертира в разписка за изпълнение отсъстват при редовна от външна страна ценна книга, каквато е процесната.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК е онзи правен въпрос, който се включва в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск и се явява обуславящ за решаващите правни изводи на съда, а не за правилността на решението, за преценката на доказателствата или за възприемане на фактическата обстановка по делото, които не са предмет на производството по чл.288 ГПК. Непосочване на значимия за конкретното дело правен въпрос, вменено от законодателя задължение на касатора, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. С оглед равенството на страните в гражданското съдопроизводство и принципа на диспозитивното начало Върховният касационен съд не може сам служебно да извежда и формулира този правен въпрос, въз основа на твърденията на касатора и на сочените в касационната жалба факти и обстоятелства, а е оправомощен единствено да го конкретизира и/ или да го доуточни, когато той е неясно или непълен,което и изключва основателността на искането за достъп до касация. .
В случая поставените от касатора правни въпроси, може да са важни, на са неотносими към решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт. Първият от тях е и хипотетично поставен, доколкото въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не се включва в предмета на производството по предявен иск с правно основание чл.422,ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК. В този см. какъвто и отговор да се даде на същия от касационната инстанция, той не би могъл да обуслови различен от постановения краен правен резултат по конкретния правен спор.
Вторият въпрос, освен, че е нетоносим е и в известна степен алогичен, предвид изричната императивна разпоредба на чл.300 ГПК и последиците, които поражда за гражданския съд влязлата в сила присъда на наказателния съд, респ. влязлото в сила решение по чл.78а НК, за които е ирелевантна конкретната приложима гражданскоправна разпоредба.
При отсъствие на основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за касационната инстанция, по изложените по- горе съображения, отсъства задължение да се произнесе по поддържаните от касатора селективни критерии.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая е недоказано и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст – арг. от т.4 на ТР № 1/ 19.022010 г. на ОСГТ на ВКС.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,ТК не се произнася по отговорността за същите.
Водим от изложените по- горе съображения, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд № 29 от 10.02.2015 год., по в.т.д.№ 667/2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: