1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
гр.София, 29.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1051/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. д. „П. б. и з. на н.” (ГД ПБЗН) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 467 от 26.11.2015 г. по гр.д.№ 1552/ 2015 г. С него, след като е отменено изцяло решение на Старозагорски районен съд по гр.д.№ 4909/ 2014 г., жалбоподателят е осъден да заплати на В. И. Д. 9 035,60 лв – неизплатени седем месечни възнаграждения при прекратяване на служебното правоотношение като държавен служител в М. на в. р. и 2 766 лв неизплатено обезщетение, равняващо се на 50 % от шест месечни възнаграждения, със законната лихва върху тези суми от 19.11.2014 г. до окончателното им изплащане.
Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроси: Има ли право на допълнителни обезщетения по КТ или по ЗДСл държавен служител в М. на в. р. (МВР) при прекратяване на правоотношението му поради придобито право на пенсия, когато полученото обезщетение по ЗМВР е по-голямо от това, което би получил по трудово или служебно правоотношение; Дължи ли се обезщетение на такъв служител по чл.106 ал.3 ЗДСл, ако той е придобил право на такова при условията на ЗМВР от 2006 г. (отм.). Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна В. Д. оспорва жалбата и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване, тъй като посочената от касатора практика на Върховния касационен съд е постановена при различни от установените в настоящето производство факти и не може да обоснове приложението на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е прослужил като офицер в армията 11 години, 7 месеца и 3 дни, 7 години 6 месеца и 11 дни е работил като държавен служител в М. на извънредните ситуации, а след закриването на това министерство – 4 години и 3 месеца като държавен служител в МВР. След като е придобил право на пенсия за изслужено време, правоотношението между него и МВР – ГД ПБЗН е прекратено и са му изплатени 4 брутни възнаграждения като обезщетение по чл.252 ал.1 ЗМВР от 2006 г. (отм.). Също толкова брутни възнаграждения ищецът е получил при освобождаването му от служба в армията. От правна страна съдът приел, че по силата на чл.253 ал.1 ЗМВР от 2006 г. (отм.), реално прослужените години на военна служба се зачитат при определяне на стажа на ищеца по смисъла на чл.252 ал.1 ЗМВР от 2006 г. (отм.)., поради което на него се дължи обезщетение от 15 месечни възнаграждения. Платено му е такова в размер 8 брутни възнаграждения, остава да му се дължи обезщетение в размер, равен на още 7 месечни брутни възнаграждения. За времето, когато е бил държавен служител в Министерството на извънредните ситуации, ищецът има право на обезщетение по ЗДСл в размер 50 % от месечното брутно възнаграждение за шест години, поради което предявените искове за изпълнение на това задължение от ответника, са основателни.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, релевираните от касатора материалноправни въпроси не са обуславящи. По тях съдът не се е произнесъл, тъй като ГД ПБЗН не е подала отговор срещу въззивната жалба, нито е изпратила представител в проведеното пред въззивния съд съдебно заседание. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно само по валидността и по допустимостта (в обжалваната част) на оспореното пред него първоинстанционно решение. По правилността на това решение съдът се произнася само по доводите на страните. В случая ответникът по делото (касаторът в настоящето производство ГД ПБЗН) не е навел пред въззивния съд твърдения, че полученото обезщетение по ЗМВР от ищеца е по-голямо от това, което би получил, ако е придобил право на пенсия по трудово или служебно правоотношение, нито че ищецът няма право на обезщетение за стажа, придобит при условията на ЗДСл, ако е обезщетен по реда на ЗМВР от 2006 г. (отм.). Поради това въззивният съд не се е произнесъл в решението си по тези въпроси и те не се явяват обуславящи акта му, съответно не могат да дадат основание този акт да бъде допуснат до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 467 от 26.11.2015 г. по гр.д.№ 1552/ 2015 г.
ОСЪЖДА Г. д. „П. б. и з. на н.” при М. на в. р., [населено място], [улица], Е. [ЕГН], да заплати на В. И. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 300 лв (триста лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: