1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
гр.София, 30.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1180/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 40 от 08.01.2016 г. по гр.д.№ 2369/ 2015 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Асеновградски районен съд по гр.д.№ 313/ 2015 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на И. Д. С. 3 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по дознание № 608/ 2012 г., по описа на РУП – Асеновград, като за разликата до пълния предявен размер от 5 500 лв искът е отхвърлен.
И. С. не е обжалвал решението в отхвърлящата иска му част и в тази част то е влязло в сила.
Касаторът П. на Р. Б. претендира допускане на касационен контрол по правния въпрос „правилно ли е приложена разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение с оглед събраните по делото доказателства и преценката на конкретните обективно съществуващи обстоятелства”. Счита, че този въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на други съдилища.
Ответната по касация страна И. С. оспорва жалбата като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че оплакванията на П. на Р. Б. касаят само размера на дължимото обезщетение и са свързани с правилността на изводите на въззивния съд, а не с правните му разрешения.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 28.11.2012 г. срещу И. Сандански повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.206 ал.1 НК, взета му мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство срещу него е продължило с внасяне на обвинителен акт от 19.12.2012 г., по който е образувано НОХД № 752/ 2012 г. по описа на районен съд Асеновград. На 09.04.2013 г. била произнесена осъдителна присъда по повдигнатото обвинение, но по жалба на И. Сандански, с присъда от 25.06.2013 г. по НОХД № 746/ 2013 г. на Пловдивски окръжен съд, ищецът бил признат за невиновен. Въззивната присъда влязла в сила на 13.02.2014 г., когато е потвърдена от Върховния касационен съд с решение по НОХД № 1830/ 2013 г. Инстанцията по същество приела, че при тези факти отговорността на държавата да обезщети причинените вреди от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца, е ангажирана. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочила, че според мотивите на наказателния съд, постановил оправдателната присъда, упражнената срещу ищеца наказателна репресия е била изцяло неоправдана, тъй като прокуратурата се е намесила в гражданскоправен спор и незаконосъобразно го е разрешила със средствата на наказателния процес. Ищецът понесъл тежко наказателното преследване, особено унизен се чувствал от извършеното в дома му претърсване и изземване, което го компрометирало сериозно сред съкварталците му. Имал намерения за самоубийство, психологическото му равновесие било нарушено и се затворил в себе си. Като отчел всички тези обективно съществуващи обстоятелства, наред с продължителността на наказателното производство и тежестта на обвинението, съдът приел, че обезщетение от 3 000 лв е справедливо за търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Съдебната практика по въпроса за релевантните при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства е уеднаквена още с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г. Конкретно във връзка с обезщетяване на неимуществени вреди при условията на чл.2 ЗОДОВ, Върховният касационен съд е доразвил и уеднаквил практиката по същия въпрос по реда на чл.290 ГПК (срв. решение № 55/ 11.03.2013 г. по гр.д.№ 1107/ 2012 г., ІV г.о.). Критерият „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от неоснователно обвинение предполага обсъждане на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на наказателното производство, интензивността на упражнената репресия, съпътстващи мерки за принуда, степента на засягане на емоционалния живот на увредения, данните за личността му и др. Съдилищата са длъжни да съобрази тези обстоятелства при определяне на размера на обезщетението и да мотивират извода си. Наличието на установена обвързваща практика по поставения от касатора въпрос (с която обжалваното въззивно решение е съобразено) изключва възможността той да има и значението по т.1 или т.2 на ал.1 на чл.280 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 40 от 08.01.2016 г. по гр.д.№ 2369/ 2015 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: