ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 324
София, 31.03.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5478 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К. К. лично и като процесуален представител на В. С.Д. със съдебен адрес в [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд П. от 25.VІ.2015г. по гр.д. № 169/2015г.
Ответницата по касационната жалба Д. С. Х. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С обжалваното въззивно решение П. по въззивна жалба само на ответниците е потвърдил решението на Шуменския ОС от 23.Х.2014г. по гр.д № 98/2014г., с което В. С.Д. и К. Н.К. са осъдени да заплатят на С. Х. солидарно 8000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди вследствие на разпространено в писмен вид и публично невярно твърдение, съдържащо се в молба вх. № 22388/17.VІІ.2013г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане.
Въззивният съд е оценил като неоснователно оплакването на ответниците за недопустимост на първоинстанционното решение – те са бланкетни и не намират опора в материалите по делото; в дискрецията на ищеца е изборът на вида и обема на търсената защита, вкл. в случай, че разполага с възможност да упражни правата си по гражданскоправен или наказателноправен ред. Претенциите за присъждане на обезщетение в размер на 30000лв. неимуществени вреди от разпространение на клеветнически твърдения и на 10000лв. – за нанесена публична обида са съединени при условията на евентуалност, доколкото се твърди наличие на едно и също противоправно поведение, довело до накърнени чест, достойнство и добро име, причинени от изявление на ответниците в посочената молба и поддържано в съдебно заседание от следваща дата, то не може да осъществява едновременно два деликта.
Въз основа на събраните по делото доказателства е прието за установено, че на 17.VІІ.2013г. отв.Д. чрез процесуалния си представител отв.К. депозирал в канцеларията на В..ОС молба по дело, по което Д. е страна, водено от ищцата /като съдия/, в която изложил, че тя е във фактическо съжителство с процесуалния представител на другата страна по спора /адвокат Бр.Б./, както и че тази молба е поддържана от отв.К. в открито съдебно заседание на 18.08.2013г. Установено е, че този факт не отговаря на действителността. Изявлението на ответниците е невярно и накърнява изключително тежко доброто име на ищцата в качеството й на съдия и професионалния й авторитет, тъй като й е приписано тежко нарушение на професионалните задължения – при наличие на основание по чл.22 ал.1 ГПК тя е длъжна сама да се отведе от разглеждане на спора; приписана й е връзка с адвокат, семеен мъж, причинявайки коментари и двусмислени забележки от колеги и служители относно личния й живот, тежък срам, чувство на безпомощност за защита и за отблъскване на съмненията относно себе си. Каса е се за типичен случай на злоупотреба с процесуални права на двамата ответници, осъществена от тях с пълно съзнание, че ще последват негативи за ищцата с оглед заеманата от нея длъжност, спрямо която наложените в обществото морални изисквания са по-високи. Изложеното я злепоставя в още по-голяма степен с оглед недвусмисленият му контекст – че разглежда дела, по които страна е лице, с което съжителства. Изявленията са направени публично и са станали достояние на неограничен брой лица, в резултат на което ищзцата изпитала психологически шок. Осъществен по този начин от ответниците е съставът на непозволеното увреждане – противоправно поведение, изразяващо се в публично разпространени неистини, в пряка причинна връзка с последвали негативни психически и емоционални преживявания за ищцата, изразяващи се в уронено добро име, чест, вкл. професионална, авторитет. Не е опровергана презумираната вина на ответниците.
Като неоснователни са оценени възраженията, че с изявленията ответниците са упражнили правото си на защита – Д. като страна, К. – като негов процесуален представител. Нарушена е границата за упражняване на правото – да не се вреди никому, тъй като правото не съдържа възможността да се разпространяват неистини, уронващи престижа на друго лице Това в още по-голяма степен се отнася до поведението на отв.К., който като правоспособен адвокат познава законите и добрата адвокатска практика. В нарушение на тези задължения както по закон, така и съобразно изискванията на етичните правила, К. е огласил публично невярното твърдение, приписвайки на ищцата тежко нарушение на професионални задължения, осъществявайки по този начин съставът на чл.45 ЗЗД. С оглед на това увреждането е причинено от двамата ответници и отговорността им е солидарна.
При определяне размера на обезщетението са съобразени тежестта на увреждането, общественото положение на ищцата – действащ съдия, осъществяване на увреждането във връзка с изпълнение на служебните й задължения, социалният й кръг, значителната гласност на отправените по отношения на нея неверни твърдения, увреждането е извършено по конкретно дело, периодът на емоционален и психически стрес не е продължил значителен период от време. За разликата до претендирания размер 30000лв. е прието, че искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като в тази насока ищцата не е доказала по несъмнен начин наличието на пряка причинна връзка между отправените по нейн адрес неверни твърдения от страна на ответниците и интензитета на негативни преживявания, описани в исковата молба.
Като несъстоятелен е оценен доводът за наличие на хипотезата по чл.300 ГПК. С влязло в сила решение по ВЧНХД № 707/2014г. по отношение на отв.Д. е прието, че не е осъществил съставът на престъплението по чл.148 ал.2 във вр. с чл.147 НК за това, че с посочената по-горе молба от 17.VІІ.2013г. публично в съдебно заседание чрез адв.К. е разгласил позорно обстоятелство за тъжителя Б. Б.. Наказателният съд се е произнесъл относно трето за настоящия процес лице, като не е бил сезиран относно ищцата. Чл.300 ГПК би намерила приложение единствено в случай, че наказателният съд се е произнесъл относно съставомерността на поведението на Д. спрямо ищцата. Освен това всеки деликт осъществява състав на престъпление по НК.
Като неоснователен е оценен и релевираният във въззивната жалба довод за налагани на ищцата дисциплинарни наказания и такива от етична комисия. Доказателства за това не са ангажирани от ответниците, чиято е била тежестта, въпреки дадената им възможност за това.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Първият поставен от касаторите в изложението им по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос „може ли гражданският съд по иск с правно основание чл.45 ЗЗД, без наличие на основанията по чл.124 ал.5 ГПК и при произнасяне на наказателен съд, че същите деяния не съставляват престъпление, да установи престъпното обстоятелство, от което се твърди, че е причинена вредата на ищеца” е неотносим, тъй като не е обусловил изходът на спора по делото. Въззивният съд не е установил престъпно обстоятелство по смисъла на чл.124 ал.5 ГПК, а е приел за установени в случая елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД.
По втория поставен от касаторите въпрос „при иск за непозволено увреждане срещу двама деликвенти – страна по гражданско дело и нейния адвокат, налице ли е съпричинителство по смисъла на чл.53 ЗЗД от адвоката, процесуален представител на страната, комуто е възложена от страната конкретна работа, позволена от закона, а от своя страна адвокатът е изпълнил стриктно възложената му работа в интерес на страната” се твърди произнасяне в противоречие с ППВС № 7/1958г. По този въпрос няма произнасяне от въззивния съд с оглед въведеното в него условие за възложена от страната конкретна работа, позволена от закона, на процесуалния представител и стриктното й изпълнение от последния в интерес на страната. Съдът е приел в тази насока установено по делото допуснато и от двамата ответници противоправно поведение чрез нарушаване на границата за упражняване на гарантираните от правовия ред права – да не се вреди никому, изразяващо се в изразено писмено и публично поддържано от Д. и лично от адвокат К. чрез огласяване в противоречие с добрата адвокатска практика /етичните норми/ на невярното твърдение по отношение на ищцата, приписвайки й по този начин тежко нарушение на професионалните й задължения. С оглед на това в случая не е налице и твърдяното произнасяне в противоречие със сочената задължителна практика на ВКС /ППВС № 7/1958г./, с която се разрешават въпроси по приложението на разпоредбата на чл.49 ЗЗД, т.е. относно отговорността на възложителя на позволена от закона работа.
Третият поставен в изложението въпрос „налице ли е съпричинителство по смисъла на чл.53 ЗЗД, когато спрямо един от двамата деликвенти по иск на пострадалия пред гражданския съд има произнасяне с решение на наказателен съд, че деянието, тъждествено на разглежданото от гражданския съд, не представлява престъпление” също е неотносим към изхода на спора, защото преценка и решаващи изводи за наличие на съпричинителство при посочените във въпроса условия в атакуваното решение не са извършвани и формирани. Освен това следва да се посочи, че със сочената във връзка с въпроса съдебна практика /решения по гр.д. №3820/1955г. ІІ ГО, по гр.д. № 1366/1979г. І ГО, решение № 237/07.Х.1988г. І ГО, по т.д. № 211/2009г. ІІ ТО и по т.д. № 368/2010г. І ТО/ не се обосновават и твърдяните основания за допускане на касационно обжалване /по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК/. Това е така, защото в тези решения е дадено разрешение по приложението на чл.300 ГПК /респ. чл.222 ГПК отм./ в случаите на постановени осъдителни присъди, както и на постановени поради неустановени елементи от фактическия състав на иначе съставомерните престъпни деяния, за които са обвинени подсъдимите, оправдателни присъди /при установяване, че деянието не е извършено, или че то не е извършено от подсъдимия, или че то не е извършено от него виновно/, сред които разглежданият случай не попада. Освен това с решението по гр.д. № 1366/1979г. І ГО е прието и че не се зачита оправдателна присъда поради несъставомерност на деянието, за което е повдигнато обвинение /в настоящия случай е прекратено наказателното производство поради несъставомерност на деянието/, защото макар и да не е престъпление, деянието може да бъде непозволено увреждане /въпросите дали деянието е извършено и дали то е противоправно и виновно може да се поставят само ако то е съставомерно, т.е. покрива фактическият състав на предвидено в НК престъпление/.
Въпросите под номера 4, 5 и 8 „задължен ли е въззивният съд, когато потвърди първоинстанционното решение съгласно чл.272 ГПК, да обсъди всички възражения и доводи, обективирани във въззивната жалба, или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, като ги преповтаря и добавя към тях свои мотиви, но не и такива по възраженията и доводите на страната”, „задължен ли е въззивният съд съобразно чл.269 ТПК да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси във въззивната жалба” и „задължен ли е съдът с оглед чл.236 ал.2 ГПК да изложи мотиви към решението си, в които да посочи всички доводи, искания и възражения на въззивника в жалбата му, като ги обсъди и даде отговори по тях” са свързани с твърдение за необсъждане в атакуваното решение на заявени с въззивната жалба оплаквания и възражения, а именно: по допустимостта на исковете по чл.45 ЗЗД, предявени като евентуални към главните искове по чл.124 ал.5 ГПК, без да е налице нито една от предпоставките за допустимост на исковете, визирани в чл.24 ал.1 т.2 – 5 НПК; при нодепостимост на главния иск по чл.124 ал.5 ГПК поради пропуснат срок по НПК допустим ли е иск по чл.45 ЗЗД, предявен като евентуален спрямо главния иск, ако след писмения отговор на ответника ищецът оттегли главния иск и поддържа само осъдителния иск, вече като главен; с оттеглянето на исковете по чл.124 ал.5 ГПК без произнасянето на съда по тяхната допустимост, въпреки трайната съдебна практика по този въпрос, допустимо ли е било процесът да продължи само по евентуалните искове; с оттеглянето на исковете по чл.124 ал.5 ГПК изменени ли е основанието по евентуалните искове, след като, видно от петитума, от съда се е искало осъждането на ответниците за клевета и обида, въпреки забраната такива да бъдат установявани от гражданския съд, освен в случаите, когато това не може да бъде сторено в наказателното производство; налице ли е изменение на основанието и петитума с допълнителната молба от 21.V.2014г., с която се оттеглят установителните искове като главни такива, изменя се първоначалното основание, като евентуалните искове стават главни, изменява се начинът на съединяване на исковете и се изменя първоначално заявения петитум на осъдителните искове, като вместо клевета и обида се твърди разпространяване на неверни твърдения; как са доказани твърденията на ищцата, че е несемейна дама, на която е приписана връзка със семеен мъж, след като нейн свидетел твърди, че тя е била омъжена и без по делото да са представени официални писмени актове на длъжностно лице по гражданското състояние, установяващи семейното положение на ищцата и семейното положение на мъжа, с който й е приписана връзката, към 17.VІІ.2014г.; как и в каква степен и размер са уронени моралът и авторитетът на ищцата; в каква степен и размер са унизителното положение, в което ищцата е поставена, аморалното и поведение и поведението и извън християнските норми. Процесуалноправният въпрос, касаещ непроизнасяне по оплакванията, основани на вида на съединяването на искове, не е от значение за изхода на спора по делото. Това е така, тъй като исковете по чл.124 ал.5 ГПК, които са оттеглени от ищцата в първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд и производството по тях е прекратено, не са били предявени в съотношение главни/евентуални с исковете по чл.45 ЗЗД, а са били кумулативно съединени, което обстоятелство се сочи изрично и в отговорите на касаторите, Не е от значение за изхода на спора и въпросът, касаещ начинът на доказване на семейното положение на ищцата и на лицето, с което й е приписана връзка. Това е така, от една страна, тъй като в първото съдебно заседание ответниците чрез адв.К. са заявили, че не оспорват, че ищцата е несемейна и че адв.Б. съжителства с трето лице, и от друга страна, тъй като отговорът се иска за установяване на тези обстоятелства към 17.VІІ.2014г., а не към релевантния момент в случая /VІІ.2013г./. И на последно място във връзка с четвъртия и петия въпроси няма непроизнасяне от въззивния съд по оплакването във въззивната жалба относно начинът на причиняването на неимуществените вреди, както и относно тяхната степен, преценена съобразно изискванията на чл.52 ЗЗД.
По шестия въпрос „оборена ли е презумпцията по чл.45 ал.2 ЗЗД за вината на деликвента, спрямо когото ищецът претендира репарация на неимуществени вреди, ако е налице произнасяне на наказателен съд, че деянието не съставлява престъпление, при обективна тъждественост между деянието, предмет на решението на наказателния съд, и деянието, предмет на доказване в гражданското производство и при субективна тъждественост на дееца, подсъдим в наказателното и деликвент в гражданското производство” със сочената практика на ВКС /решения по гр.д. № 1366/1979г. І ГО, № 237/07.Х.1988г. І ГО и по т.д. № 211/2009г. ІІ ТО/ не се обосновава произнасяне в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, тъй като в нея такъв въпрос не е предмет на разрешаване /тук за пълнота препращаме и към изложеното във връзка с третия въпрос/.
По седмия въпрос „задължителна ли е обвързващата сила на решението на наказателния съд за ищеца по гражданския иск за непозволено увреждане, ако същият не е участвал в наказателното производство, но деянията, за които претендира обезвреда от деликвента, са идентични на деянията по наказателното дело, при субективна тъждественост на подсъдимия и деликвента” въззивният съд не се е произнесъл с оглед приетото от него, че разпоредбата на чл.300 ГПК би намерила приложение единствено в случай, че наказателния съд се е произнесъл по отношение съставомерността на поведението на ответника Д. спрямо ищцата, а такъв не е разглеждания случай. Освен това със сочената практика /същата като по въпросите трети и шести/ също не се обосновават основанията по чл.280 ал.1 т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. И по този въпрос препращаме към съображенията по трети въпрос.
Деветият въпрос „установеният по делото деликт осъществява ли състав на престъпление по НК, след като за същото деяние спрямо същият извършител има произнасяне от наказателен съд, при обективна и субективна тъждественост по двете дела по отношение на деянието и дееца, като наказателният съд се е произнесъл с решение, че не е извършено престъпление” е неотносим към спора, тъй като въззивният съд не е формирал извод осъществяват ли състав на престъпление по НК увреждащите действия на ответниците. Решаващият извод в атакуваното решение е, че са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди, предвидена в чл.45 ЗЗД. Не е сам по себе си такъв извод приетото, че „всеки деликт осъществява престъпление по НК”, с оглед на което дори да бъде допуснато касационно обжалване по него поради противоречие с решение по гр.д. № 6245/2007г. /според което всяко престъпление е деликт, но не всеки деликт е престъпление, и от факта, че няма основания за образуване на наказателно производство, не следва, че не са налице предпоставките на деликтната отговорност по ЗЗД/, то не би обусловило различен изход на спора.
Десетият въпрос „изпълнен ли е критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД и нарушен ли е принципът за справедливост при обезщетяване на увреденото лице по иск за непозволено увреждане, ако в решението си съдът е приел за недоказана причинната връзка между деянието и деликвента и интензитета на увреждането на пострадалия и ако в решението липсват мотиви по смисъла на чл.236 ал.2 ГПК по искания и възражения на деликвента относно степента и размера на конкретното увреждане” също не е основание за допускане на касационно обжалване. Първата част от същия е неотносим към изхода на спора. Това е така, защото приетото от въззивния съд за недоказано по несъмнен начин наличие на пряка причинна връзка между неверните твърдения на ответниците и интензитета на негативни преживявания на ищцата касае само разликата над приетия за отговарящ на принципа за справедливост размер на обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер 30000лв. Следва да се отбележи още, че в тази част поради липса на въззивна жалба, подадена от ищцата, съдът не е следвало да излага каквито и да било мотиви. При влязло в сила първоинстанционно решение в отхвърлителната му част е недопустимо произнасяне и на ВКС. Няма произнасяне от въззивния съд и по втората част на въпроса, тъй като в атакуваното решение са изложени мотиви относно степента и размера на увреждането /виж в тази връзка и изложеното по въпросите четири, пет и осем/.
По единадесетия въпрос „задължително ли е по смисъла на чл.300 ГПК влязлото в сила решение на наказателния съд за гражданския съд по иска за присъждане на обезщетение, предявен от един от двамата пострадали от деликта, към деликвент, спрямо когото в качеството му на обвиняем по тъжба на втория пострадал наказателният съд се е произнесъл с решение, че деянието не съставлява престъпление, при абсолютно тъждество на деянието по наказателното и гражданското дело” със сочената практика /същата като по въпроса под номер три/ не се обосновава наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по съображенията, изложени по третия въпрос, към които препращаме.
И последният поставен в изложението на касаторите процесуалноправен въпрос „задължен ли е съдът да съобщи на страните, че твърдяните от тях факти не са общо известни и подлежат на доказване по общия ред, и могат ли да се приемат като общо известни фактите, достъпни за неограничен брой хора в публичното електронно пространство” /във връзка с извода в атакуваното решение, че ответниците, чиято е била тежестта, не са ангажирали доказателства за налагани на ищцата дисциплинарни наказания/ е неотносим, защото въззивният съд не се е произнасял дали е задължен да съобщи на страните, че твърдяните от тях факти не са общоизвестни и подлежат на доказване по общия ред, нито дали може да се приемат като общоизвестни фактите, достъпни за неограничен брой лица в електронното пространство. По силата на чл.269 ГПК въззивният съд не бил и длъжен да се произнася в тази насока, тъй като такива оплаквания касаторите не са релевирали пред него с въззивната си жалба.
Следва да се посочи, че не е налице и твърдяното /бланкетно/ основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторите не твърдят и не са обосновали наличието на нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи състав, № 117/25.VІ.2015г. по гр.д № 169/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: