Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
1056_16_opr_288_108zs_33zzd
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
София, 05.04.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1056 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. Д. срещу въззивно решение от 04.10.2015 г. по гр.д. № 2334 /2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Варненския районен съд, с което е уважен предявеният от А. Ж. К. и Й. К. К. срещу жалбоподателя иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владение на дворно място и построените в него жилищна сграда и навес, находящи се в [населено място], [община], на основание придобиване в съпружеска имуществена общност по силата на договор за покупко-продажба, сключен с жалбоподателя, съставен във формата на нотариален акт.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради неправилния извод на въззивния съд, че е неоснователно възражението на жалбоподателя по чл.33 ЗЗД, че договорът е унищожаем, тъй като е сключен при крайна нужда Иска обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни не са подали отговор на касационната жалба, не изразяват становище.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
Ищците са предявили иска с твърдения, че са придобили процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен в нотариална форма с ответника, на която позволили да ползва имота за определен период от време, след изтичането на който тя не ги допуска в имота и се представя пред трети лица за негов собственик. В. съд е приел, че жалбата на А. Д. срещу първоинстанционно решение е неоснователна, включително възражението по чл.33 ЗЗД – че договорът е унищожаем поради сключването му при крайна нужда. Съдът е приел въз основа на заключение на съдебно-техническа експертиза, че договорът е сключен при явно неизгодни условия, поради явна и очевидна нееквивалентност на насрещните престации поради съществената разлика между действителната стойност на продаваната вещ – 19 000 лева и продажната и цена по договора – 3897.20 лева при липсата на установени тежести върху имота, както и други уговорки.
Но съдът е намерил за недоказано наличието на крайна нужда, както и причинна връзка между това състояние и извършената сделка, тъй като доказателства за материалното състояние на А. Д. към датата на сключването на договора за продажба – 9.12.2010 г. не са представени, нито доказателства за крайно утежненото материално състояние на продавача за продължителен период от време преди и до сключването на сделката. Единственото относимо доказателство е за пенсията и в периода от м. януари до м. декември 2007 г. – в размер на 121.21 лева месечно.
Жалбоподателят извежда материалноправните въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК:
1. Представлява ли доказателство представеното удостоверение от НОИ за размера на пенсията на продавача за постоянния и продължителен характер на състоянието на крайна нужда, предвид възрастта (визира се възраст 68 г. – жалбоподателката е родена през 1942 г.), социалния статус (визира се това, че е пенсионер) и размера на социалната пенсия, който е под социалния минимум.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд не са налице две от предпоставките за основателност на възражението по чл.33 ЗЗД – не е доказано състоянието на крайна нужда към датата на сключването на договора, нито причината за сключването на сделката при явно неизгодни условия.
Въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като е сведен до преценка на едно отделно доказателство, макар и за релевантен за спора факт, и тъй като от преценката на отделно доказателство в конкретен спор не може да се прави извод за значението на подобно доказателство по всички спорове, в които има позоваване на унищожаемост на договор поради крайна нужда, тъй като това доказателство е за факт, който не е единствен релевантен за състоянието на крайна нужда по смисъла на чл.33 ЗЗД. А позоваването на това състояние в хипотезата на чл.33 ЗЗД при оспорването му подлежи на главно и пълно доказване (чл..154,ал.1 вр. чл.153 ГПК).
За извода за наличието или липсата на състояние на крайна нужда по смисъла на чл.33 ЗЗД е от значение установяването на недостиг на парични средства за конкретна належаща нужда, която да бъде преценена като крайна, за което не е достатъчно да се установи само дохода на един човек от отделен източник за определен период от време, а е необходимо да се установи цялостното му материално, а когато нуждата е за лечение – и здравословно състояние и то към определен момент (на сключването на сделката). Съдът преценява доказателствата за релевантните за спора факти не само поотделно, а и в съвкупност.
Въпросът всъщност се свежда до твърдение за процесуално нарушение – неправилна преценка на доказателство по делото, довело до необоснованост и неправилност на обжалваното решение. Доводите за неправилност на въззивното решение по чл.281 ГПК обаче не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, което се изчерпва с преценка за наличието на основанията, предвидени в чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
2. Следвало ли е на база на явно неизгодните условия и състоянието на крайна нужда съдът да направи правилен и логичен изводи за причинна връзка между недостига на материални средства и сключването на сделката при условията на крайна нужда
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е установил състояние на крайна нужда. Въпросът е основан на защитната теза на жалбоподателя, която не е възприета от въззивния съд (приета е за недоказана).
Жалбоподателят е извела и процесуалноправен въпрос: след като е допуснал само експертизата, но не и свидетелите, допуснал ли е съдът процесуално нарушение.
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд е отказал да допусне свидетелите, не поради това, че свидетелските показания не са относими или необходими, а тъй като искането за това е направено несвоевременно – едва с въззивната жалба (266,ал.1 ГПК).
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по изведените правни въпроси.
Поради изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещните страни не претендират разноски, нито представят доказателства, че са направили такива, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 04.10.2015 г. по гр.д. № 2334 /2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о. по касационна жалба на А. Х. Д..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.