1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
гр.София, 08.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шести април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1322/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. и насрещна касационна жалба на М. Б. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2106 от 03.11.2015 г. по гр.д.№ 2566/ 2015 г. С него е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 13725/ 2013 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на М. Б. М. 10 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по прокурорска преписка № 724/ 2006 г. на Софийска окръжна прокуратура, със законната лихва върху тази сума от 04.12.2012 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 48 087 лв искът е отхвърлен, а изцяло е отхвърлен иска за обезщетяване на имуществени вреди, настъпили като последица от същото обвинение, в размер 21 913 лв.
Касаторът П. на Р. Б. обжалва решението в осъдителната му част. Претендира то да бъде допуснато до касационен контрол в тази част по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС). Повдига и материалноправен въпрос за приложението обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, по който счита, че има противоречива съдебна практика.
В отговор срещу жалбата на П. на Р. Б. ищецът М. Б. М. поддържа, че няма основания по нея да бъде допуснато касационно обжалване. Счита, че по поставените от П. въпроси обжалваното решение съответства, а не противоречи на практиката на Върховния касационен съд.
М. Б. М. е подал насрещна касационна жалба срещу тази част от въззивното решение, с която предявените от него искове са отхвърлени. В изложението към нея по чл.284 ал.3 т.1 ГПК той е повдигнал материалноправните въпроси как се отразява върху размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно наказателно преследване обстоятелството, че то е предприето в областта на професионалната реализация на обвиняемия, както и за релевантните обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на този размер. Счита, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената от Върховния касационен съд практика.
Съдът намира жалбите за допустими, но искането на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи частично предявения иск за неимуществени вреди, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 18.05.2006 г. срещу М. Б. М. е повдигнато обвинение за извършено в съучастие престъпление по чл.219 ал.4 НК, взета му мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство срещу него и срещу други лица е продължило с внасяне на обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 430/ 2006 г. по описа на Софийски окръжен съд. На 16.11.2012 г. съдът постановил оправдателна присъда по повдигнатото обвинение, която не била протестирана и влязла в сила на 04.12.2012 г. От незаконното обвинение, до момента на оправдаването му, ищецът е търпял неимуществени вреди – негативни психични изживявания. Инстанцията по същество приела, че при тези факти отговорността на държавата да обезщети причинените вреди от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца, е ангажирана. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочила, че отчита продължителността на наказателното производство, тежестта на обвинението, обстоятелството, че е взета най-леката мярка за неотклонение, медийната разгласа на факта на започналото наказателно преследване и неговия ход. Съдът взел предвид също възрастта на ищеца и социалния му статус, данните за изживените от него емоционални страдания, липсата на трайни психични последици и увреждания и обществено – икономическите условия в страната. При съвкупното обсъждане на тези обстоятелства съдът стигнал до извод, че обезщетение от 10 000 лв е адекватно за търпените от ищеца неимуществени вреди и уважил иска в този размер. По претенцията за имуществени вреди съдът посочил, че липсват доказателства за причинна връзка между невъзможността ищецът да реализира доходи по трудово правоотношение и повдигнатото срещу него обвинение. Трудовият му договор е прекратен поради обективна невъзможност за изпълнение, а не поради предприетото срещу него наказателно преследване.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от П. на Р. Б. като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Размерът на обезщетението е определен при спазване на указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а въззивното решение е мотивирано според изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. При присъждане на обезщетението съдът е съобразил установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето му в справедлив размер и ги е подложил на преценка в мотивите си. Той не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито фактически е достигнал до такъв резултат. Изложил е съображения по доводите на П. на Р. Б. за наличие на съпричиняване и посочил, че те не са основателни, тъй като не се установява нито ищецът, нито някой от обвинените заедно с него лица или адвокатите им да са станали причина за забавяне на наказателното преследване. Съдът не е приел, че може да присъди обезщетение за вреди, които не се явяват пряка последица от повдигнатото и поддържано обвинение и е мотивирал извода си, поради което по процесуалноправните въпроси решението му е в съответствие (не в противоречие) с практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос, повдигнат от П. на Р. Б., също обуславя въззивното решение, но не се установяват твърденията й, че се разрешава противоречиво от съдилищата. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, извод за наличие на противоречива практика може да се направи само при различно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила решения, като касаторът е този, който следва да представи доказателства за това. П. се позовава на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 1650/ 2009 г., ІІІ г.о., по гр.д.№ 1065/ 2011 г., ІІІ г.о, по гр.д.№ 645/ 2010 г., ІІІ г.о. и по гр.д.№ 5379/ 2007 г., ІV г.о. Последното не е представено по делото, поради което няма как да бъдат обсъдени доводите, че противоречи на обжалваното решение. Останалите решения са представени, но те не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. Противоречие между влезли в сила съдебни актове относно приложението на критерия „справедливост” при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение може да бъде изведено, само ако при идентично обвинение и взети по него мерки, както и при идентични последици в емоционалната сфера на незаконно обвиненото лице, са присъдени съществено различаващи се по размер обезщетения. Случаят не е такъв, тъй като нито едно от представените решения на Върховния касационен съд не определя размер на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение в престъпление по чл.219 ал.4 НК, при взета мярка за неотклонение подписка, при същата продължителност на наказателното преследване и брой извършени с участието на ищеца процесуално-следствени действия. Различни са били и последиците, които преследването е предизвикало в емоционалната сфера на всяко от лицата, срещу които е предприето, поради което присъждането на различни по размер обезщетения във всяко от решенията е обективно обусловено. Поради това не може да се приеме, че тези решения, съпоставени с обжалваното, обективират наличие на противоречива съдебна практика.
Предвид изложеното, поставените от касатора П. на Р. Б. въпроси, макар обуславящи, нямат значението по т.1 или т.2 на ал.1 на чл.280 ГПК. По първоначалната касационна жалба обжалването не следва да бъде допуснато, а съгласно чл.287 ал.4 ГПК, в този случай съдът не пристъпва към разглеждане на насрещната касационна жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2106 от 03.11.2015 г. по гр.д.№ 2566/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: