О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
гр. София, 11.04.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1587/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 2229/03.12.2014 г., постановено по т. д. № 2333/2014 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е обезсилено решение от 26.03.2014 г. по т. д. № 36/2014 г. на Окръжен съд – Враца в частта, с която съдът се е произнесъл по иск по чл.694 ТЗ за установяване несъществуването на обезпечение чрез особен залог върху акции на вземане на [фирма] към [фирма] /н./, обявено в несъстоятелност по т. д. № 48/2011 г. на Окръжен съд – Враца, и е прекратено производството по делото в тази част; потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] /н./ иск за признаване установено, че в полза на [фирма] не съществува вземане в размер на 244 136.36 лв. към [фирма] /н./; осъден е ищецът [фирма] да заплати разноски по делото в размер на 6 832 лв. на [фирма] и държавна такса по сметката на Окръжен съд – Враца в размер на 9 765.45 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и по съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за уважаване на иска по чл.694 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК са депозирани писмени отговори от ответниците по касация [фирма] /н./ със седалище в [населено място] и [фирма] със седалище в [населено място], които изразяват становища за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговорите е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обезсили решението на Окръжен съд – Враца по т. д. № 36/2013 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] /сега ЕАД/ против [фирма] /н./ и [фирма] отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на обезпечение чрез особен залог на акции върху вземане в размер на 244 136.36 лв. в полза на [фирма] към длъжника [фирма] /н./, обявен в несъстоятелност с решение по т. д. № 48/2011 г. на Окръжен съд – Враца, и да прекрати производството по делото в тази част, Софийски апелативен съд е приел, че искът е недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от установяване по реда на чл.694, ал.1 ТЗ на несъществуването на обезпечение върху вземанията на ответника [фирма], включени в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на [фирма]. Изводът за липса на правен интерес е обоснован с постановеното от съда по несъстоятелност определение по чл.692 ТЗ, обявено в Търговския регистър на 05.04.2013 г., с което съдът е уважил възражението на дружеството – ищец, че вземанията не са обезпечени с договор за особен залог от 01.04.2011 г., и е изменил списъка в частта относно обезпечението, като вземанията в общ размер на 244 136.36 лв. са приети необезпечени.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.694 ТЗ за несъществуване на вземанията на [фирма] към [фирма] /н./, включени в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на [фирма] /н./ с общ размер 244 136.36 лв., след като е приел, че от доказателствата по делото е установено сключването на договор за заем от 01.04.2011 г. и анекс от 19.07.2011 г., в изпълнение на който [фирма] е предоставило на [фирма] паричен заем в размер на сумата 209 896.40 лв. с уговорка за заплащане на неустойка за забава, която сума не е върната на падежа от заемателя /длъжник в производството по несъстоятелност/. След преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е достигнал до извод, че договорът за заем не е привиден, както е поддържал ищецът, тъй като фактическите и правни действия на страните по време и след сключването му сочат на воля за пораждане на присъщите на заемната сделка правни последици. Като действия, разкриващи воля за пораждане на заемното правоотношение, са посочени превеждането на уговорената в заем сума от заемодателя на заемателя и изпълнението от заемателя на поетото с договора задължение да сключи договор за особен залог за обезпечаване на вземания на заемодателя към трето лице.
В исковата молба ищецът е поддържал твърдения, че вземанията на ответника [фирма] не съществуват поради това, че договорът за заем е нищожен като сключен в подозрителния едногодишен период по чл.646, ал.2 ТЗ; че договорът за заем е сключен между свързани лица и попада в хипотезата на чл.647, ал.1, т.7 ТЗ; че договорът за залог е нищожен на основание чл.646, ал.2, т.3 ТЗ. Въззивният съд е преценил, че твърденията за нищожност на договора за заем се свързват с хипотезата на обявяване на относителна недействителност на основание чл.647, ал.1, т.6 /предишна т.7/ ТЗ, което предполага предявяване на самостоятелен конститутивен иск по чл.647, ал.1, т.7 ТЗ, какъвто не е предявен в рамките на едногодишния преклузивен срок, изтекъл към датата на предявяване на иска по чл.694, ал.1 ТЗ. Твърдението за нищожност на договора за особен залог е счетено за ирелевантно относно действителността на договора за заем и съществуването на произтичащите от него вземания, предмет на оспорване с иска по чл.694, ал.1 ТЗ. В тази насока съдът е изложил съображения, че срокът за предявяване на отменителен иск по чл.646, ал.2, т.3 ТЗ по отношение на договора за особен залог е изтекъл, но дори да бъде уважен такъв иск, с постъпилите от реализирането на особения залог по реда на ЗОЗ суми няма да се погасят вземанията на кредитора [фирма] по договора за заем, доколкото особеният залог не обезпечава тези вземания, а обезпечава вземания на кредитора към трето лице. Предвид преценката, че със залога са обезпечени задължения на трето лице, а не на длъжника, е направен извод, че продажбата на заложеното имущество не рефлектира върху съществуването на необезпечените вземания на ответника – кредитор.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК; Правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Посочването на правния въпрос от значение за всяко конкретно дело е задължение на касатора, който следва да го формулира ясно и точно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът [фирма] е формулирал две групи въпроси, по отношение на които поддържа всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за достъп до касационно обжалване.
В първата група са включени следните процесуалноправни въпроси : 1. Допустимо ли е съединяването на установителния иск по чл.694, ал.1 от ТЗ с отменителните искове по чл.646 и чл.647 от ТЗ; 2. В случаите на съединяване на установителния иск по чл.694, ал.1 от ТЗ с отменителните искове по чл.646 и чл.647 от ТЗ следва ли да се конституира като страна синдикът; 3. Кога изтича срокът по чл.649, ал.1, изр.1 от ТЗ в случаите на спиране на производството по несъстоятелност по реда на чл.632 от ТЗ. За първия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в определение № 640/11.07.2014 г. по т. д. № 3712/2013 г. на ВКС, І т. о., определение № 706/23.07.2012 г. по ч. т. д. № 453/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 622/02.11.2005 г. по т. д. № 110/2005 г. на ВКС, І т. о., определение № 604/02.09.2013 г. по т. д. № 525/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. За втория и третия въпрос се сочат бланкетно основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Втората група въпроси, определени като материалноправни: са : 1. Ако се установи погасяването на вече предявеното вземане чрез плащането му по реда на Закона за особените залози след датата на предявяване, следва ли да се приеме това вземане за несъществуващо и да се заличи то от списъка на приетите вземания; 2. Как се разпределят сумите от продажба на имущество на несъстоятелния длъжник по реда на ЗОЗ, когато с един и същи договор за особен залог той е обезпечил както свои, така и чужди задължения; 3. Трябва ли да постъпят сумите от продажба на имущество на несъстоятелния длъжник по реда на ЗОЗ в масата на несъстоятелността, ако се установи в производството по несъстоятелност, че договорът за залог е нищожен. Допускането до касационно обжалване по първия въпрос е аргументирано с твърдение, че той е разрешен неправилно и от двете съдебни инстанции, тъй като по делото са събрани достатъчно писмени доказателства за погасяване на оспореното с иска по чл.694 ТЗ вземане чрез продажба на заложеното от длъжника имущество по реда на ЗОЗ, по който въпрос има съдебна практика – решение № 1084/25.07.2002 г. по гр. д. № 701/2002 г. на ВКС, V г. о., и решение № 187/03.11.2009 г. по т. д. № 135/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. Относно втория въпрос се поддържа, че е важен за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото е налице колизия между реда за продажба на заложено имущество по ЗОЗ и универсалното принудително изпълнение в производството по несъстоятелност. За третия въпрос се твърди противоречие със задължителната практика в решение № 187/03.11.2009 г. по т. д. № 135/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първата група въпроси, които са зададени хипотетично и не са от значение за изхода на конкретното дело. С исковата молба, по която е образувано т. д. № 36/2013 г. на Окръжен съд – Враца, касаторът – ищец е предявил само един иск – отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за установяване несъществуването на вземания на [фирма] към [фирма] /н./, включени в списъка на приетите вземания в производство по несъстоятелност на длъжника [фирма]. В съответствие с принципа на диспозитивното начало инстанциите по същество са се произнесли по предмета на спора, очертан с основанието и петитума на исковата молба, т. е. по предявения с исковата молба иск по чл.694, ал.1 ТЗ. Действително, в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения за нищожност на договора за заем, от който произтичат оспорените по реда на чл.694, ал.1 ТЗ вземания, и за неговата относителна недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността на основанията по чл.646, ал.2, т.3 ТЗ и чл.647, ал.1, т.7 ТЗ, както и твърдения за относителна недействителност спрямо кредиторите на договора за особен залог. В петитума на исковата молба обаче няма искане за произнасяне с решение по искове за признаване на договора за нищожен и за обявяването му за относително недействителен на посочените основания, с оглед на което първоинстанционният съд и въззивният съд не са разглеждали и не са се произнасяли по искове, основани на фактически състави от кръга на тези по чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ. Основанията по чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ са специфични и както е посочил въззивният съд в мотивите си, те могат да бъдат релевирани само със специалните отменителни искове, за чието предявяване законът – чл.649, ал.1 ТЗ, е предвидил преклузивен срок и специфична активна процесуалноправна легитимация. При отсъствие на предявени по конкретното дело искове по чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ въззивният съд не е обсъждал дали е допустимо такива искове да се съединяват с иска по чл.694, ал.1 ТЗ и дали синдикът следва да бъде конституиран като страна в производството, което сочи на неотносимост на поставените в този смисъл въпроси. По същите съображения не е от значение за изхода на делото и въпросът кога започва да тече срокът по чл.649, ал.1, изр.1 ТЗ в случаите на спиране на производството по несъстоятелност по чл.632 ТЗ, отговорът на който се съдържа в самата разпоредба на чл.649, ал.1 ТЗ.
Несъответствието на посочените от касатора процесуалноправни въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, което освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В случая обсъждането на допълнителните предпоставки за достъп до касация е и безпредметно, доколкото с иска по чл.694, ал.1 ТЗ не са съединявани искове по чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ, а въпросите на касатора касаят предпоставките за допустимост на такива искове и участието на синдика в образуваните по тях производства.
Въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване и по втората група въпроси в изложението, които също не са от значение за отхвърлянето на иска по чл.694, ал.1 ТЗ. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, въззивният съд е съобразил доказателствата по делото и въз основа на тях е приел, че оспорените по реда на чл.694, ал.1 ТЗ вземания на ответника – кредитор са възникнали валидно от сключения с длъжника договор за заем и че не са погасени. В мотивите към решението въззивният съд е направил и извод, че произтичащите от договора за заем вземания са необзепечени, тъй като сключеният от длъжника договор за особен залог е предназначен да обезпечи вземания на същия кредитор към трето лице. С оглед на тези изводи въпросите дали съдът следва да приеме вземането за несъществуващо и да го заличи от списъка на приетите вземания, ако се установи неговото погасяване чрез плащане по реда на Закона за особените залози след датата на предявяването му, и как се разпределят сумите от продажба на имущество на несъстоятелния длъжник по реда на ЗОЗ, когато с един и същи договор за особен залог длъжникът е обезпечил както свои, така и чужди задължения, не са обуславящи за постановения с въззивното решение правен резултат и не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Предвид извода на въззивния съд, че сключеният от длъжника договор за особен залог обезпечава само вземания на кредитора към трето лице, не и оспорените с иска по чл.694, ал.1 ТЗ вземания към длъжника по договора за заем, ирелевантен за изхода на делото е и въпросът дали сумите от продажба на имущество на несъстоятелния длъжник по реда на ЗОЗ трябва да постъпят в масата на несъстоятелността, ако се установи, че сключеният от длъжника договор за особен залог е нищожен.
Самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване по посочените три въпроса е и отсъствието на допълнителните предпоставки по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на които се позовава касаторът. С решение № 1084/25.07.2002 г. по гр. д. № 701/2002 г., постановено по реда на ГПК от 1952 г. /отм./, състав на ВКС, V г. о., се е произнесъл, че откриването на производство по несъстоятелност на залогодателя по договор за особен залог не спира започналото изпълнение върху заложеното имущество. С решение № 187/03.11.2009 г. по т. д. № 135/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., е формирана задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК по следните въпроси : „Може ли договор за особен залог да бъде предмет на отменителни искове по чл. 646 и чл. 647 ТЗ, предявени от синдика; Могат ли разпоредителните сделки, извършени от заложния кредитор в процедура по реда на ЗОЗ, да бъдат предмет на отменителни искове по чл. 646 и чл. 647 ТЗ; Чие право упражнява заложният кредитор при продажба на заложеното имущество; Активно легитимиран ли е синдикът на дружеството в несъстоятелност да предяви искове по чл. 646 и чл. 647 ТЗ за прогласяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделките, сключени между заложния кредитор и третите лица, иска по чл. 648 ТЗ, респективно иска за връщане в масата на несъстоятелността на имуществото – предмет на четирите разпоредителни сделки; Пасивно легитимирани ли са по исковете с правно основание чл. 646 и чл.647 ТЗ заложният кредитор и третото лице, с което той е договарял; Трето лице ли е по смисъла на чл. 648 ТЗ купувачът по договор, сключен със заложния кредитор по реда на ЗОЗ”. Обжалваното въззивно решение не съдържа произнасяне по нито един от въпросите, обхванати от казуалната практика в решението по гр. д. № 701/2002 г. на ВКС, V г. о., и от задължителната практика в решението по т. д. № 135/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., което прави неприложими основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поддържани по отношение на въпросите по п.1 и п.3. Бланкетното твърдение на касатора, че третият въпрос, свързан с начина на разпределяне на суми от продажба на имущество на несъстоятелния длъжник по реда на ЗОЗ, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото не обвързва Върховния касационен съд със задължение за произнасяне и не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 2333/2014 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.694, ал.2 ТЗ и чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметката на ВКС държавна такса по чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 30 лв. и разноски на ответниците [фирма] и [фирма] /н./ в размер на по 5 890 лв. – адвокатски възнаграждения за изготвяне на отговор на касационна жалба. Уговарянето на адвокатските възнаграждения и заплащането им в брой е удостоверено в приложените към отговорите по чл.287, ал.2 ГПК пълномощни, обективиращи и договори за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2229 от 03.12.2014 г., постановено по т. д. № 2333/2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], и на [фирма] /н./ с ЕИК[ЕИК] – [населено място], суми в размер на по 5 890 лв. /пет хиляди осемстотин и деветдесет лв./ – разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], да заплати по сметката на Върховен касационен съд сумата 30 лв. /тридесет лв./ – държавна такса по чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :