О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 322
София,22.04.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2267/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на Й. К. П. срещу решение №2415 от 9.04.2015г., постановено по в.гр.д. №2355/2014г. по описа на Софийски градски съд, г.о., ІV-а състав.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че касаторът не е бил уведомен за извършената цесия от цедента [фирма], поради което цесията не е породила действие спрямо него. Сочи се, че въззивният съд в нарушение на процесуалната преклузия по чл.266 ал.1 ГПК, е приел представеното от [фирма] пред въззивната писмено потвърждение от цедента на действията на цесионера по съобщаването на цесията, което доказателство е създадено с оглед висящото производство. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на предявените установителни искове и присъждане на направените разноски по делото.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, без да се поставя конкретен въпрос. Касаторът излага съображения, че становището на въззивния съд, че е допустимо цедентът да упълномощи трето лице, включително цесионера да извърши съобщаването от името на цедента, не съответства на съдебната практика, обективирана в решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ВКС, ІІ т.о, и на Т..решение №142-7/11.11.1954г. на ОСГК на ВС, според която цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато предишния кредитор му съобщи станалото прехвърляне на вземането.
В писмен отговор по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради липсата на основанията за това, предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. В отговора се поддържа, че обжалваното решение е съобразено с практиката на ВКС, включително с определение №274/26.05.2015г. по т.д.№2784/2014г. на ВКС, ІІ т.о, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Третото лице-помагач на ответника М. М. Д. не е депозирала писмен отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение Софийски градски съд, ІV-а състав, е отменил решението от 1.11.2013г., постановено по гр.д.№7471/2012г. по описа на СРС, 59 с-в. и е признал за установено по предявените по реда на чл.415 ал.1 ГПК искове, че ответникът Й. К. П. дължи на ищеца [фирма] сумата 13 159.26лв. – предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит от 19.09.2006г., сключен между [фирма] и Е. В. Г., както и сумата 1 703.67 лв. – лихва за периода 23.09.2010г. – 2.02.2011г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 15.03.2011г. по ч.гр.д.№4557/2011г. на СРС, 59 с-в.
В обжалваното решение въззивният състав е приел за установено, че срещу ответника Й. П. е издадена заповед за изпълнение от 15.03.2011г. по ч.гр.д.№4557/2011г. на СРС, 59 с-в., с която е разпоредено Е. Г. качеството й на длъжник по договор за кредит от 19.10.2006г., Й. П. и М. Д. като поръчители по договора, да заплатят солидарно на [фирма] сумата 13 159.26лв. – предсрочно изискуема главница по договора за кредит и сумата 1 703.67 лв. – лихва за периода 23.09.2010г. – 2.02.2011г. Съдът е посочил, че по силата на извършена цесия на 23.12.2011г. [фирма] е прехвърлила на ищеца [фирма] свои вземания си по договори за кредит, включително процесното вземане срещу ответника Й. П..
Съдът е отразил в решението, че в договора за цесия от 23.12.2011г. е постигнато съгласие цедентът да упълномощи цесионера да изпраща от името на първия писмени уведомления до длъжниците за прехвърлените вземания като за целта в тридневен срок от прехвърляне на вземанията ще го снабди с изрично пълномощно. Посочено е, че вземанията са прехвърлени на 11.01.2012г., както и че на същата дата ищецът [фирма] е изпратил писмо до ответника Й. П., с което му е съобщил за цесията на основание чл.99 ал.3 ЗЗД „по силата на изрично пълномощно от 11.01.2012г.”, предоставено от банката.
Въззивният състав е посочил, че на 15.02.2012г. ответникът Й. П. е получил лично уведомлението по чл.99 ал.3 ГПК. Съдът е приел, че представеното пред първата инстанция пълномощно /без дата/, с което [фирма] е упълномощила цесионера да уведомява длъжниците за вземанията цедирани с договора от 23.12.2011г., е именно изричното пълномощно, което цедентът се е задължил за изготви съгласно т.5.4 от договора за цесия.
На базата на така установената фактическа обстановка , въззивния съд е приел, че ответникът е бил уведомен за цесията от цедента преди подаването на исковата молба чрез изричното упълномощаване на цесионера от цедента. Съдът е изложил становището, че в чл.99 ал.4 ЗЗД е въведено изискването именно старият кредитор да уведоми длъжника, че е прехвърлил на трето лице вземането си срещу него. Законът обаче не поставя специални изисквания за начина на уведомяване, поради което следва да се счита за допустимо цедентът да упълномощи трето лице, включително цесионера, да извърши уведомяването от негово име. Имайки предвид, че в уведомлението получено от Й. П., ясно е посочено, че същото се прави от цесионера по силата на изрично упълномощаване от банката, въззивният съд е приел, че уведомлението има характер на съобщаване на прехвърлянето на вземането по чл.99 ал.4 ЗЗД и че цесията е придобила действие спрямо длъжника, което от своя страна обуславя основателността на исковата претенция.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният състав се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос без обаче да формулира конкретен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Твърдението в изложението, че в противоречие с практиката на ВКС въззивния съд е приел, че е допустимо цедентът да упълномощи трето лице, вкл. цесионера, за извърши съобщението по чл.99 ал.3 ЗЗД, не представлява въпрос, а становище на касатора. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Дори да се приеме, че в становището на касатора има косвено зададен въпрос за начина на уведомяване на длъжника по чл.99 ал.3 ЗЗД, следва да се има предвид, че въпросът не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният състав е възприел виждането, обективирано в решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ВКС, ІІ т.о, че съобщаването за цесията следва да бъде направено от цедента, както и че не са предвидени в закона специални изисквания за начина на уведомяване на длъжника. В тази връзка възможността съобщаването да бъде направено чрез упълномощаване на трето лице, не е в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, в определение №274/26.05.2015г. по т.д.№2784/2014г. на ВКС, ІІ т.о, е прието, че е налице надлежно съобщаване на длъжника, когато въз основа на изрично възлагане от цедента, при уведомяването на длъжника, цесионерът е действал като представител на цедента.
В изложението липсва поставен процесуалноправен въпрос, въпреки твърдението в касационната жалба за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение по чл.266 ал.1 ГПК. Независимо от това за пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд е постановил решението си без да взима предвид приетото по реда на чл.266 ал.2 ГПК писмено потвърждение от 21.11.2013г. на действията на цесионера от цедента.
По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решение №2415 от 9.04.2015г., постановено по в.гр.д. №2355/2014г. по описа на Софийски градски съд, г.о., ІV-а състав.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2415 от 9.04.2015г., постановено по в.гр.д. №2355/2014г. по описа на Софийски градски съд, г.о., ІV-а състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :