О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.323
гр. София,25.04.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1539 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №20 от 27.01.2015 г. по т.д.№701/2014 г. на АС Варна. С обжалваното решение е отменено решение №146 от 26.09.2014 г. по т.д.№258/2011 г. на ОС Добрич в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 189 682.13 лв., разходи за извършени допълнителни и скрити СМР по фактура №557/05.11.2010 г., с която сума общината неоснователно се е обогатила, ведно със законната лихва от 25.07.2011 г. и сумата от 12 939.32 лв., законна лихва за периода 21.11.2010 г. – 21.07.2011 г., вместо което предявените от [фирма] срещу [община] искове по чл.59, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД са отхвърлени.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържат доводите за недопустимост на обжалваното решение, предвид постановяването от въззивния съд на диспозитив, различен от този на решението, чиято отмяна е постановена, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Ако представените писмени доказателства от страна са били надлежно приобщени към доказателствения материал по делото, следва ли въззивният съд да ги обсъди и вземе предвид при постановяване на мотивите си. 2. Длъжен ли е въззивният съд да укаже на въззиваемата страна, ако счита, че събраните доказателства са недостатъчни. 3. При наличие на опорочено действие според въззивния съд, следва ли той да повтори опороченото действие като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства. 4. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и лични доводи на страната. 5. Следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства чрез назначаване на повторна СТЕ, след като ищецът е направил искане за назначаване на повторна експертиза пред първоинстанционния съд, което е оставено без уважение или следва служебно да възложи допълнителна задача или да допусне повторна такава. 6. Следва ли да се приложи института на неоснователно обогатяване в случаи, при които между същите страни, между които е налице разместване на имуществени блага без правно основание, съществува и друга облигационно връзка за същия обект, в който са вложени тези блага. 7. Следва ли съдът да се произнесе по точно предявения иск.
Поддържа се, че първите пет от формулираните от касатора въпроси са решени в противоречие с разясненията, дадени в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а произнасянето по шести и седми въпрос – в противоречие с разрешението, дадено в решение №224/30.12.2013 г. по т.д.№981/2012 г. на ВКС, ТК.
Ответникът по касация [община] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предмет на въззивна проверка е решението на първоинстанционния съд по предявените от [фирма] срещу [община] евентуални искове по чл.59, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с оглед влизане в сила на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.266, ал.1 от ЗЗД за заплащане на същата сума. Посочил е, че претендираните като извършени извън договора между страните, СМР, са описани в съставени от ищеца и подписани само от него частни документи /вкл. протоколи обр.19, обр.12 и фактури/, които обаче нямат обвързващ ответната страна и съда характер. Навел е доводи, че с оглед естеството на работите, наличието им по видове, количества и стойност, може да бъде установено посредством заключение на вещо лице, но в случая вещото лице е отговорило, че не може да даде заключение, какви точно по количества и стойност са допълнително извършените работи, включително дали съответстват на тези, описани в протоколите обр.19. В този смисъл и тъй като ищецът не е направил оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с отказа на последния да назначи повторна СТЕ, а в приложените по делото протоколи обр.12, подписани и от двете страни, не са описани претендираните допълнително извършени работи, въззивният съд е достигнал до извод, че ищецът не е установил по безспорен начин елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59, ал.1 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Решението на въззивния съд е допустимо, тъй като е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения и отправеното до съда искане, допустим предмет на делото, като спорното право по евентуално съединения иск /който единствено е бил предмет на въззивна проверка/, е квалифицирано и в съответствие с материалния закон. Именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти е релевантно при преценката за допустимостта, а не конкретният избран от съда способ за формулиране на диспозитива на съдебния акт, поради което в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, а по свързаните с твърденията в тази насока, шести и седми въпрос, касационно обжалване също не може да бъде допуснато.
На следващо място формулираните от касатора първи и четвърти въпрос, по същество се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, който въпрос обаче не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
От друга страна, приемайки, че допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, могат да се отстранят пред въззивната инстанция, но само при наведени от страната твърдения в тази насока, каквито обаче в случая ищецът не е въвел, въззивният съд се е съобразил изцяло с разясненията, дадени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и тъй като в случая не е налице хипотезата на приложение на императивна материалноправна норма, а правилно възприетата от въззивния съд правна квалификация на спорното право, съвпада с тази, дадена от първоинстанционния съд, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите поставени в изложението въпроси – при така установеното въззивният съд не е бил длъжен нито да дава указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства /ако такива изобщо не са били ангажирани, но не и указания дали са достатъчни или не, каквато преценка се дължи едва с акта по същество/, нито служебно да събира доказателства, вкл. и да назначи СТЕ.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №20 от 27.01.2015 г. по т.д.№701/2014 г. на АС Варна.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.