О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.325
гр. София,25.04.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2264 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Я. В. срещу решение №111 от 06.04.2015 г. по гр.д.№10/2015 г. на ОС Перник. С обжалваното решение е потвърдено решение №918 от 07.11.2014 г. по гр.д.№1572/2014 г. на РС Перник, с което е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че Н. Я. В. дължи на „Р. /България/” Е. сумата от 10 438.40 лв., просрочена главница по договор за банков кредит от 25.07.2006 г. и Анекс №1 от 10.11.2010 г. към договора, сумата от 2 603.05 лв., просрочена редовна лихва за периода 15.01.2011 г. – 21.07.2013 г., сумата от 617.77 лв., наказателна лихва за периода 15.11.2011 г. – 21.08.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.08.2013 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№5756/2013 г. на РС Перник срещу солидарните длъжници М. Б., Н. В. и Б. Б..
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За задължението на съда при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди всички доказателства и всички доводи на страните. 2. Уговарянето на променлива лихва в потребителски договор може ли съгласно З. да бъде уговорено с неравноправна, следователно нищожна и забранена уговорка в договора.
Поддържа се, че първият от въпросите е решен в противоречие с решение №832 от 26.10.2009 г. по гр.д.№3790/08 г. на ВКС, ГК и с определение №231 от 15.12.1998 г. по гр.д.№3790/2008 г. на ВКС, а произнасянето по втория от формулираните въпроси е в противоречие с разрешението, дадено в решение №1222 от 29.11.2013 г. по в.гр.д.№1734/2013 г. на ОС Бургас.
Ответникът по касация „Р. /България/” Е. не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с договор за встъпване в дълг от 10.11.2010 г. и Анекс №1 от 10.11.2010 г. към договор за банков кредит от 25.07.2006 г., наред с кредитополучателя по договора за кредит, сключен с ищцовата банка, са привлечени двама солидарни длъжници, вкл. и ответника Н. В., която е поела солидарно задължение да изплаща всички задължения на кредитополучателя при условията, размера и сроковете, определени в договора. Посочил е, че в чл.4 от анекса е уговорена възнаградителна лихва в размер на стойността на банковия ресурс /променлива величина/ плюс 4 пункта надбавка годишно, като е приел за безспорно, че поради неплащане на уговорените анюитетни вноски в уговорените срокове, кредитът е обявен за предсрочно изискуем, преди образуване на заповедното производство, по което е издадена процесната заповед за изпълнение на парично задължение. Анализирайки заключението на ССЕ, установяващо размера на дълга, включително и на уговорената възнаградителна лихва и препращайки към решаващите мотиви на първата инстанция, въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявените искове, както поради невъзприемане на наведените от ответника доводи за нищожност на клаузите, предвиждащи възможност банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихвата в частта стойност на банковия ресурс /предвид липса на противоречие с разпоредбите на чл.143, т.3, т.9, т.10 и т.12 от З./, така и поради установеното от вещото лице обстоятелство, че след сключване на анекса и договора за встъпване в дълг, възнаградителната лихва е била изменяна от банката, но в посока намаление.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираният от касатора първи въпрос, по същество се свежда до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, който въпрос обаче не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
На следващо място с оглед мотивите в обжалваното решение, вторият от поставените в изложението въпроси не е формирал решаващата воля на въззивния съд. Както бе посочено съдът е приел, че клаузите, чиято нищожност се претендира от ответника, са валидни, респективно, че уговорката за възможността банката да променя размера на възнаградителната лихва не противоречи на разпоредбите на чл.143 от З.. От друга страна изводът за съществуването на претендираното вземане за възнаградителна лихва е направен и поради обстоятелството, че след сключване на анекса и договора за встъпване в дълг, възнаградителната лихва е била изменяна от банката, но само в посока намаление. В този смисъл искът по чл.422 от ГПК по отношение на размера на дължимата възнаградителна лихва би бил уважен и само на това основание, от което следва извод, че въпросът посочен от касатора, не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото, а предвид липсата на общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК, наличието на селективните основания за допускане на касационното обжалване, не следва да бъде обсъждано.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №111 от 06.04.2015 г. по гр.д.№10/2015 г. на ОС Перник.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.