О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
гр.София, 03.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1655/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 23 от 06.01.2016 г. по гр.д.№ 2686/ 2015 г. С него е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 953/ 2014 г. и по този начин жалбоподателката е осъдена да заплати на Ц. И. Ц. на основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 ЗЗД 26 000 лв – главница по договор за заем от 05.03.2013 г., със законната лихва върху тази сума от 23.01.2014 г. до окончателното й изплащане, а на основание чл.86 ал.1 ЗЗД – 1 398,13 лв обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва върху главницата за период 01.01.2013 г. – 23.01.2014 г., като е отхвърлен предявения от А. Б. К. против Ц. И. Ц. иск, квалифициран по чл.59 ал.1 ЗЗД, за сумата 53 999 лв.
Жалбоподателката поддържа в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че обжалваното решение в частта, в която уважава първоначално предявените срещу нея искове, е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по следните въпроси: какви са подлежащите на доказване факти при предявен иск за връщане на дадена в заем сума и за разпределението на доказателствената тежест за установяването им; за значението при тълкуване на договора на обстоятелствата, при които договорът е сключен и поведението на страните; за допустимостта на свидетелските показания за изясняване на обстоятелствата, при които договорът е сключен; за значението на признаването от страна по делото на неизгоден за нея факт и задължението на съда да вземе предвид това признание; за елементите на фактическия състав на измамата по чл.29 ЗЗД; за служебното задължение на въззивния съд да назначи експертиза и да събере доказателства, които първата инстанция е отказала да допусне в нарушение на правилата на ГПК. Във връзка с отхвърлянето на насрещния иск повдига въпроси за подлежащите на доказване факти при предявен иск за изравняване на неоснователно обогатяване и за задължението на съда да извърши цялостен анализ на събраните по делото доказателства, включително като съобрази признанията на страните.
Ответната по касация страна Ц. И. Ц. оспорва жалбата с доводи, че практиката на ВКС, на която жалбоподателката се позовава, не е относима (създадена е при разглеждане на дела с различна от наличната в настоящия случай фактическа обстановка), а въпросите свързани с тълкуването на договора и признанието на страната счита за ирелевантни, тъй като по тях съдът не се е произнесъл.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да уважи първоначално предявените искове и да отхвърли насрещния, въззивният съд е приел за установено, че на 24.09.2012 г. страните по делото са сключили писмен договор, по силата на който Ц. Ц. предоставил на А. К. в заем 26 000 лв, а последната поела задължение да върне тази сума до 31.12.2012 г. Възраженията на К., че не е доказано предаване на сумата, съдът отхвърлил, като посочил, че в съставения документ е удостоверено както изявление на заемодателя, че предава напълно заетата сума, така и изявление на заемателя, че е получил тази сума при подписване на договора. При липса на съгласие от страна на Ц., съдът посочил, че не е допустимо със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на подписания от К. документ. По възражението й за унищожаемост на договора като сключен чрез измама, въззивната инстанция посочила, че не се доказват твърденията й, че е въведена в заблуждение какъв документ подписва. Въз основа на свидетелските показания на Х. Г. е прието, че договорът е сключен на 24.09.2012 г. (както е посочено в самия него) в нотариална кантора, където страните са участвали при изповядване на сделка да продажба на недвижим имот. Текстът на документа е бил коментиран и К. била наясно какво точно задължение поема. Противоречащите показания на свидетелката П. (и преразказващите ги показания на свидетелката П.) съдът не кредитирал като нелогични. Приел, че съобщеното от тях за датата на подписване на договора за заем (в деня преди изповядване на сделката за имота) не се потвърждава от други доказателства и се опровергава освен от самия документ, още и от свидетеля Г.. Показанията на П. не са кредитирани и във връзка с доказването на насрещния иск, като инстанцията по същество ги намерила не само неподкрепени от други доказателства, но и несъответни на твърденията на самата страна. А. К. е поддържала, че максималната продажна цена на имота, претендирана от Ц. Ц., е 75 000 лв, а според свидетелката веднъж са броени като капаро 26 000 лв, после са дадени още 62 000 лв като окончателно плащане (т.е. предадени са от купувача на продавача – и то без документ – 88 000 лв, при максимална претенция на продавача 75 000 лв), а всъщност сделката е сключена при цена 8 601 лв. Поради това и доколкото освен дискредитираните свидетелски показания други доказателства за твърденията на ищцата за плащането на 62 000 лв не е имало, съдът намерил претенцията за връщане на част от нея за недоказана.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция не обуславят въззивното решение формулираните от жалбоподателката процесуалноправни въпроси за допустимостта на свидетелските показания за изясняване на обстоятелствата, при които договорът е сключен и за значението на признаването от страна по делото на неизгоден за нея факт. По въпроса за значението на признанието на неблагоприятни факти от страна по делото съдът не се е произнесъл, тъй като той не е стоял пред него. Ц. Ц. не е правил такова признание, нито в исковата молба, нито с отговора срещу насрещния иск, нито в проведените съдебни заседания. Поради това питането, ако евентуално такова признание би било налице, какво би било неговото значение, няма отношение към конкретния правен спор. Същото важи и по въпроса за допустимостта на свидетелските показания. Съдът не е приел, че те са негодно доказателствено средство за изясняване на обстоятелствата, при което договорът е сключен, нито е отказал да обсъди съобщеното от свидетелите за тези обстоятелства. Нещо повече, въззивната инстанция изрично е постановила, че първоинстанционният съд е отказал незаконосъобразно да допусне свидетелите и сама е провела разпита им, конкретно във връзка с твърденията във въззивната жалба. С оглед на това необуславящ е и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да събере доказателства, които първата инстанция е отказала да допусне в нарушение на правилата на ГПК. В случая апелативният съд не постановил, че за него не съществува задължение за пълно и всестранно обсъждане на доказателствата, а напротив, сам е събрал отказаните от първоинстанционния съд в нарушение на правилата на ГПК доказателства.
По аналогични съображения не е обуславящ и процесуалноправния въпрос за задължението на съда да извърши цялостен анализ на събраните по делото доказателства, включително като съобрази признанията на страните. По конкретния спор признание на неблагоприятни факти Ц. Ц. не е правил, доказателствения материал съдът е обсъдил както поотделно, така и в съвкупност, като е посочил кои свидетели кредитира и на кои не дава вяра. Правилността на доказателствения анализ в производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявана, но съдът нито е постановил, че за него не съществува такова задължение, нито фактически се е отклонил от изпълнението му.
Останалите въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Апелативният съд не е приел, че договорът за заем се счита за сключен от момента на постигане на съгласието, напротив, посочил е, че предаването на заетите пари е елемент от фактическия състав на договора. Правното разрешение е в унисон, а не в противоречие със соченото от жалбоподателката решение по гр.д.№ 584/ 2010 г. на ВКС, според което фактическият състав на сделката не е осъществен до момента на предаването. Въпросът за значението при тълкуване на договора на обстоятелствата, при които е сключен и поведението на страните, също е разрешен в съответствие с установената практика. Съдът по същество е съобразил указанията в решение по гр.д.№ 856/ 2009 г., ІV г.о., като е взел предвид тези обстоятелства във връзка с твърдението на жалбоподателката, че документът не е ясен в частта за предаването на сумата. Това, че установените обстоятелства съдът не намерил да подкрепят доводите на жалбоподателката, не е равнозначно на правен извод, че те нямат значение при тълкуването на договора. Не противоречи на решения на ВКС по гр.д.№ 243/ 2012 г., ІІІ г.о., по т.д.№ 63/ 2011 т., І т.о. и по гр.д.№ 277/ 2010 г., ІV г.о. и постановеното в обжалваното решение по въпроса за елементите на фактическия състав на измамата по чл.29 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че фактите, на които жалбоподателката основава твърденията си за наличие на измама, не са доказани, но не е отрекъл значението на заблуждението относно настъпването на правните последици от договора за фактическия й състав. Не налице и твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. по въпроса за служебното задължение на въззивния съд да назначи експертиза. Според даденото обвързващо тълкуване, такова задължение съдът има във връзка с фактите, които са релевантни по спора. Не съдът обаче, а страните, чрез своите фактически твърдения, предопределят обсега на доказване. Съдът не е длъжен, нито има право да събира доказателства за факти, които не са предмет на спора и чието въвеждане като такъв е преклудирано. Експертиза за факт, който никоя от страните не е посочила като пораждащ или погасяващ права и който съдът не може да вземе предвид служебно, не може да назначена по негова инициатива. По въпроса за подлежащите на доказване факти при предявен иск за изравняване на неоснователно обогатяване въззивното решение не противоречи на приетото в решение по гр.д.№ 1387/ 2011 г., ІІІ г.о., ВКС, както поддържа жалбоподателката. Според последното, ответникът носи тежестта да докаже основанието на което е получил сумата, но не и това, че има неоснователно разместване на блага. Фактът на разместването е в доказателствена тежест на ищеца, както е прието и в обжалваното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 23 от 06.01.2016 г. по гр.д.№ 2686/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: