О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
гр. София, 13.05. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1842/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] – [населено място], и [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 48 от 09.01.2015 г., постановено по гр. д. № 3485/2013 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав.
Касационната жалба на [фирма] е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 90 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 1486/2009 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявените от дружеството против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 61 000 евро и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 3 072.49 евро. В жалбата се излагат доводи срещу извода на възззивния съд, че процесната вещ – декорно съоръжение, не би могла да носи доходи на собственика, тъй като са изтекли срокът за наемане на земята, върху която е монтирано съоръжението, и срокът на административното разрешение за монтиране на съоръжението в имота. Навежда се оплакване, че като е отрекъл наличието на разместване на блага в правните сфери на собственика и на ползувателя на съоръжението, въпреки доказания по делото факт, че ответникът ползва декорното съоръжение, съдът е приложил неправилно материалния закон – чл.59 ЗЗД, и е постановил неправилно решение. По изложените в жалбата съображения касаторът – ищец моли решението да бъде отменено в частта за отхвърляне на исковете и ответникът да бъде осъден да му заплати претендираните суми, ведно с разноските по делото.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по жалбата [фирма], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради ненадлежно обосноваване и отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. С отговора е поискано присъждане на разноски.
Предмет на обжалване с касационната жалба на Ню Б. филм” АД е частта от въззивното решение, с която след отмяна на решението по гр. д. № 3485/2013 г. на Софийски градски съд дружеството е осъдено на основание чл.108 ЗС да предаде на [фирма] владението върху преместваемо декорно съоръжение с площ от 867 кв. м., идентификатор 68134.1945.94.1, находящо се в поземлен имот с идентификатор 68134.1945.94 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно – без да се сочат конкретни основания за нищожност, и недопустимо поради произнасяне по иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване на обект, различен от претендирания с исковата молба. Излагат се доводи за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, че декорното съоръжение представлява движима вещ и притежава белезите на преместваем обект от категорията на тези по чл.56, ал.1 ЗУТ. Развиват се и съображения за неправилна преценка на заключенията на назначените по делото съдебнотехнически експертизи и за обсъждане на неотносим към спорния предмет на делото факт – принадлежност на правото на собственост върху имота, в който е изградено декорното съоръжение.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.108 ЗС се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в противоречие с посочена задължителна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : „1. Дали движима вещ, която е трайно прикрепена към земята, става недвижима вещ; Има ли значение начина на закрепване на временен обект към земята относно статута на обекта като движима или недвижима вещ с оглед правните последици на чл.92 ЗС; 2. Представлява ли приращение по смисъла на чл.92 ЗС трайно прикрепена към земята временна постройка; Какво представлява „постройка” по смисъла на чл.92 ЗС; Кое е меродавно обстоятелство при преценката за вещта – строителната документация или обективните белези на изградената постройка и свръзката със земята”.
Ответникът по жалбата [фирма] не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 61 000 евро – част от вземане с общ размер 324 000 евро за обезщетение за ползване на декорно съоръжение за времето от 01.04.2009 г. до 09.09.2009 г., и 3 072.49 евро – обезщетение за забава върху обезщетението за ползване за периода 31.03.2009 г. 09.09.2009 г., Софийски апелативен съд е приел, че исковете са неоснователни, тъй като макар да е собственик на декорното съоръжение, ищецът е имал правото да го ползва само до датата 31.05.2007 г., когато е изтекъл прекратителният срок по чл.10 от договор, сключен на 04.07.2006 г. със собствениците на имот № 94 в [населено място], м. „Национален киноцентър”, с който на ищеца е предоставено облигационното право за ползване на имота с цел поставяне на временно декорно съоръжение за нуждите на телевизионната продукция „Б. Б. 3”. Въззивният съд е направил извод, че при липса на последващи споразумения със собствениците за продължаване действието на договора или за възникване на ново правоотношение, пораждащо право за ищеца да ползва съоръжението, претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на декорното съоръжение за времето след изтичане на прекратителния срок по договора е неоснователна. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на иска по чл.59 ЗЗД е посочено и това, че на ищеца е издадено разрешение за ползване на декорното съоръжение само за срок от 6 месеца – от 27.07.2006 г. до 27.01.2007 г., който не е продължаван за исковия период от 05.06.2008 г. до 09.09.2009 г.
С обжалваното решение Софийски апелативен съд е отменил решението на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС за предаване на владението върху декорното съоръжение, изградено в имот № 94, и е осъдил ответника [фирма] да предаде владението върху съоръжението на ищеца [фирма]. Въззивният съд се е позовал на заключението на разширената съдебнотехническа експертиза по делото и въз основа на него е приел за установено, че декорното съоръжение, изградено от ищеца в имот № 94 съобразно издаденото строително разрешение, представлява преместваем обект, тъй като надземната му част може да се демонтира и съответно монтира на друг терен. Предвид възможността за преместване и монтиране на друго място, съдът е преценил, че съоръжението не е трайно свързано със земята и не притежава белезите на недвижим имот. Обстоятелството, че съоръжението е монтирано върху изграден фундамент от бетон, е счетено за ирелевантно относно характеристиката на съоръжението като преместваем обект с мотив, че изпълнението на подземната част е задължително и теренът може да се рекултивира. Като аргумент за извода, че съоръжението не е непреместваем обект, е изтъкнат и факта, че неговата основна носеща конструкция е свързана с фундамента чрез монтажни болтове, които подлежат на демонтаж, и е възможно чрез рязане да се отделят свързаните със заваръчен шев елементи от страничната укрепваща конструкция. След като е преценил, че ищецът се легитимира като собственик на съоръжението с договор за строителство от 11.07.2006 г. и е съобразил липсата на доказателства за съществуващо в полза на ответника право да владее или държи съоръжението, въззивният съд е уважил иска по чл.108 ЗС и е осъдил ответника да предаде на ищеца владението върху декорното съоръжение. В диспозитива на въззивното решение декорното съоръжение е индивидуализирано с идентификатора, отразен в кадастралната карта и в кадастралните регистри, одобрени със заповед на изпълнителния директор на АГКК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
По касационната жалба на [фирма] :
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ищец се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Съдържанието на изложението се изчерпва с цитати от съдебната практика, с която е обоснована допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС, решение № 204/05.09.2013 г. по т. д. № 1158/2010 г. на ВКС и решение № 179/18.05.2011 г. по т. д. № 13/2010 г. на ВКС, решение № 719/27.12.2010 г. по гр. д. № 532/2010 на ВКС и решение № 55/28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., без да се сочи кой е правният въпрос от значение за изхода на делото, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тази практика. Предвид задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не разполага с правомощие да изведе и формулира значимият за изхода на делото правен въпрос въз основа на цитираната в изложението съдебна практика, а непосочването на въпроса от касатора е достатъчно основание за недопускане на решението до касационен контрол в частта за отхвърляне на исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Неоснователно е искането на касатора – ищец за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението, че „липсва съдебна практика по въпроса ако едно съоръжение е разрешено от техническата администрация за определен срок, но след изтичане на срока не е премахнато от собственика, това променя ли неговата правна характеристика”, не обосновава наличието на общата и на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предпоставки. Въззивният съд не се е произнасял в решението си по така поставения въпрос и не е мотивирал отхвърлянето на иска по чл.59 ЗЗД с извод, че непремахването на декорното съоръжение от собственика след изтичане на срока на разрешението за ползването му променя неговото предназначение. Решаващият извод за отхвърляне на иска е, че правото на ищеца да ползва съоръжението е обвързано с прекратителен срок, изтекъл преди началото на периода, за който се претендира обезщетение по чл.59 ЗЗД, поради което след изтичане на срока ищецът не би могъл да реализира ползи от съоръжението и да се обедни от невъзможността да го използва. При така направения извод поставеният въпрос не може да се определи като значим за изхода на делото, а бланкетното позоваване на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не създава задължение за касационната инстанция да се произнася дали въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По касационната жалба на [фирма] :
В жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ответник е навел оплаквания за нищожност и за недопустимост на въззивното решение. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, същото следва да се допусне до касационен контрол, за да се провери неговата допустимост по реда на чл.290 ГПК. В конкретния случай от данните по делото не може да се направи предположение за нищожност и/или за недопустимост на въззивното решение, предпоставящи допускане на решението до касационен контрол. Решението е постановено от надлежен съдебен състав в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в предвидената от процесуалния закон писмена форма за валидност, подписано е от постановилия го съдебен състав и не се констатират пороци, които да насочват към вероятността то да е нищожно. С диспозитива на решението въззивният съд е осъдил ответника – сега касатор, да предаде на ищеца владението върху декорното съоръжение, предмет на иска по чл.108 ЗС, индивидуализирано съобразно отразяването му в кадастралната карта и кадастралните регистри. Осъждането да се предаде само надземната част на съоръжението е резултат от преценката на въззивния съд, че съоръжението е със статут на преместваем обект, който не е трайно прикрепен към земята, и по никакъв начин няма за последица произнасяне по непредявен иск, в каквато насока са доводите за недопустимост на решението. По изложените съображения не се налага въззивното решение да бъде допускано до касационен контрол за проверка по реда на чл.290 ГПК на неговата валидност и процесуална допустимост.
Касационно обжалване не може да се допусне и по въпросите, с които касаторът – ответник е обосновал приложното поле на касационното обжалване. Въпросите са формулирани с оглед защитната теза на касатора, че процесното декорно съоръжение е трайно прикрепено към земята, поради което не притежава правните белези на движима вещ и няма статут на преместваем обект, годен да бъде ревандикиран по реда на чл.108 ЗС. За да уважи обаче иска по чл.108 ЗС, въззивният съд е достигнал до друг извод, изграден върху заключението на съдебнотехническата експертиза – че декорното съоръжение не е трайно прикрепено към земята, тъй като техническата му конструкция и начин на изграждане позволяват да бъде демонтирано и преместено на друго място, без да се засяга неговата цялост и терена под него. С оглед на този извод въпросите дали движима вещ, която е трайно прикрепена към земята, става недвижима вещ и дали трайно закрепената към земята временна постройка представлява приращение по смисъла на чл.92 ЗС нямат обуславящо значение за произнасянето по иска с правно основание чл.108 ЗС и не покриват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Останалите два въпроса – дали начинът на закрепване на временен обект към земята има значение за статута на обекта като движима вещ или недвижим имот и дали строителната документация или обективните белези на изградената постройка и свъзката със земята са меродавни при преценката дави вещта е движима или представлява недвижим имот, също не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Въззивният съд е определил правния статут на процесното декорно съоръжение, след като е взел предвид констатациите в заключението на съдебнотехническата експертиза относно начина на закрепването му към земята и техническите характеристики на конструкцията му. Изводът, че съоръжението е преместваем, а не трайно прикрепен към земята обект, е обусловен от възприемането на експертното заключение и предвид указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС поставените във връзка с него въпроси са от значение за правилността на решението, която не може да се преценява в производството по чл.288 ГПК.
За изчерпателност следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за статута на декорното съоръжение не противоречи на цитираната в изложението съдебна практика, с която са аргументирани основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В решение № 232/23.02.2006 г. по гр. д. № 2792/2004 г. на ВКС, І. г. о., постановено по реда на ГПК /отм./, е застъпено становище, че трайното прикрепване към земята е признак, с помощта на който се разграничават недвижимите от движимите вещи. В решение № 179/15.03.2002 г. по гр. д. № 578/2001 г. на ВКС, І г. о., е прието, че от момента на трайното им прикрепване към земята движимите вещи губят самостоятелния си статут, тъй като стават приращение към земята. В същата насока е и решение № 152/07.04.2010 г. по гр. д. № 831/2009 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в което – по повод на въпроса има ли значение начина на закрепване на временен обект по чл.120, ал.4 ППЗТСУ към земята за статута на обекта като движима или недвижима вещ с оглед регламентацията по § 17 ЗР на ЗУТ, е възприето разрешението, че преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл.110 ЗС; ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без същественото увреждане, тя има статут на движима вещ. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че декорното съоръжение, обект на иска по чл.108 ЗС, е движима вещ, тъй като не е трайно прикрепено към земята и може да бъде демонтирано и преместено върху друг терен, без да бъде разрушено и при възможност за рекултивиране на терена, върху който е изградено. Даденото разрешение не противоречи на цитираната съдебна практика и поради това не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Съдебната практика в решение № 180/18.10.2013 г. по гр. д. № 2317/2013 г. на ВКС и решение № 701/03.12.2008 г. по т. д. № 327/2008 г. на ВКС е неотносима към разрешения с въззивното решение правен спор и не следва да се обсъжда.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 3485/2013 г.
Разноски не следва да се присъждат, тъй като страните не са представили доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 48 от 09.01.2015 г., постановено по гр. д. № 3485/2013 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :