О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
гр. София, 13.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1939/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] – [населено място], и С. Г. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 68 от 23.02.2015 г., постановено по в. т. д. № 5/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
С касационната жалба на [фирма] е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 117 от 16.12.2013 г. по т. д. № 68/2013 г. на Хасковски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск против С. Г. И. за съществуване на парично вземане по договор за лизинг № 005324-001/11.04.2008 г., обезпечен със запис на заповед от 07.06.2010 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2547/2012 г. на Хасковски районен съд, за разликата над 15 673.56 евро до 18 490.96 евро. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че записът на заповед обезпечава само поетите от лизингополучателя задължения за изплащане на сумата по лизинговия договор, съобразно погасителния план, и не служи като обезпечение на други задължения по договора, в частност – на задълженията за разноски за транспорт на актива, които формират разликата над сумата 15 673.56 евро до 18 490.96 евро. Навежда оплакване, че въззивният съд не е отчел самостоятелния характер на записа на заповед като правна сделка и въпреки доказаната формална редовност на същия, е отхвърлил иска за част от обективираната в съдържанието му парична сума. Позовава се и на нарушение на материалния закон – чл.485, ал.2 ТЗ, при произнасяне по иска срещу ответника С. И. – авалист по записа на заповед, като поддържа, че доколкото не е страна по договора за лизинг, ответникът – авалист не може да черпи възражения от неговото съдържание и да ограничава отговорността си по записа на заповед съобразно уговорките в договора между лизингодателя и лизингополучателя.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се поддържа с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката в други влезли в сила решения – решение № 2067 по гр. д. № 2309/2014 г. на Пловдивски окръжен съд и решение № 181/22.04.2014 г. по гр. д. № 148/2014 г. на Пазарджишки окръжен съд, по следния въпрос от значение за изхода на делото : „Когато за обезпечение на вземанията по каузална сделка страните са уговорили издаване на запис на заповед и в хода на съдебен спор между тях безспорно се доказва съществуването и редовността на абстрактната сделка, следва ли дългът по нея да бъде ограничаван на основанията и съобразно размера на дълга по каузалната сделка /и в хипотеза на частично претендиране на дълга по записа на заповед/ или условията по обезпечената сделка не са относими спрямо размера и начина на формиране на претенцията по обезпечаващата сделка”. Относно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се сочи, че въззивното решение съдържа произнасяне по въпрос от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно : „Ползва ли се авалист по запис на заповед от ограничения на имуществена отговорност, уговорени между страни по каузална сделка, чието действие е обезпечено от ценната книга”. Във връзка с втория въпрос се излагат и съображения, че спрямо него е приложима по аналогия задължителната практика в решение № 120/30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., според която принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен в чл.147 ЗЗД и чл.148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство /авал/, уредено в чл.483 – чл.485 ТЗ като самостоятелно, неакцесорно спрямо главното, задължение.
Касационната жалба на ответника С. Г. И. е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по т. д. № 68/2013 г. на Хасковски окръжен съд в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] по договора за лизинг, обезпечен със записа на заповед от 07.06.2010 г., до размер на сумата 15 673.56 лв. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на направени от касатора възражения за неотносимост на представените с исковата молба доказателства към процесния договор за лизинг, приемане за доказан размера на спорното вземане само въз основа на съставени от насрещната страна фактури и ограничаване на възможността за възражения срещу иска чрез поправяне на диспозитива на решението. Изложен е и бланкетен довод за неправилност на извода на въззивния съд, че записът на заповед е предявен за плащане в срок. В изпълнение на дадени от въззивния съд указания касаторът – ответник е представил изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е обосновал приложното поле на касационното обжалване с посочване на основания за неправилност на въззивното решение.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са депозирани отговори на касационните жалби.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Хасковски окръжен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на парично вземане на [фирма] към С. Г. И. за сумата 15 673.56 евро, за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК, и е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК за разликата над 15 673.56 евро до 18 490.96 евро, Пловдивски апелативен съд е приел, че в качеството на авалист по запис на заповед от 07.06.2010 г. ответникът дължи на ищеца, солидарно с издателя на записа на заповед [фирма], сумата 15 673.56 евро, представляваща част от обещаната със записа на заповед парична сума от 65 492.64 евро и част от сумата 18 490.96 евро, за която е издадена заповедта за изпълнение.
Въззивният съд е съобразил безспорния между страните факт, че записът на заповед е издаден по повод и във връзка с договор за лизинг № 005324/11.04.2008 г., сключен между [фирма] като лизингодател и [фирма] като лизингополучател, с цел да обезпечи вземанията на лизингодателя по договора. След преценка на писмените доказателства по делото и на заключението на съдебносчетоводната експертиза съдът е направил извод, че със записа на заповед са обезпечени само задълженията на лизингополучателя за заплащане на лизингови вноски, съобразно погасителен план към анекс № 1/07.06.2010 г., респ. че записът на заповед не изпълнява обезпечителна функция по отношение на други произтичащи от договора задължения и конкретно – задължения за разходи по транспортирането на лизинговата вещ, за които ищецът – лизингодател е издал фактура. В съответствие с така направения извод и предвид констатациите в заключението на счетоводната експертиза за спиране на плащанията на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя към м. януари 2011 г., последвано от прекратяване на договора и връщане на лизинговата вещ след м. август 2011 г., въззивният съд е приел, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е основателен за сумата 13 760.81 евро, представляваща сбор от неплатени лизингови вноски с настъпил падеж за периода от м. януари 2011 г. до м. август 2011 г., и неоснователен за разликата до пълния размер по заповедта за изпълнение – 18 490.96 евро, включваща начислени от ищеца – лизингодател транспортни разходи и други задължения по договора за лизинг. С мотив, че „констатираното присъждане на по-голяма сума от дължимата не може да бъде коригирано по повод жалбата на ищеца”, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за 15 673.56 евро, вместо за приетите като действително дължими 13 760.81 евро.
Като неоснователни са преценени оплакванията във въззивната жалба на ответника С. И. за недължимост на сумата по записа на заповед поради недоказаност на размера на неизпълненото задължение по договора за лизинг, обезпечено със записа на заповед, и други обстоятелства, свързани с лизинговата вещ. Въззивният съд е изложил съображения, че в качеството на авалист по записа на заповед ответникът не може да противопоставя на приносителя възражения, основани на възникналото от договора за лизинг каузално правоотношение между лизингодателя и лизингополучателя, по което той не е страна. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че записът на заповед не му е предявен в посочения от издателя срок – най-късно до 10.05.2013 г., след като е установено, че предявяването е извършено на 21.04.2012 г. с връчена по реда на чл.47 ГПК нотариална покана.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в обжалваната с касационната жалба на ответника С. Г. И. част поради отсъствие на надлежно обосновани и доказани основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. В изложението са възпроизведени и доразвити въведените с касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК. Основанията по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение не са идентични с основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решението не може да се допусне до касационен контрол по съображения, че е неправилно, тъй като правилността му се проверява само в производството по чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване. Съдържанието на изложението не позволява правният въпрос от значение за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК да бъде уточнен от касационната инстанция в рамките на правомощията й в производството по чл.288 ГПК, изяснени с посоченото тълкувателно решение, а предполага служебно извеждане и формулиране на въпроса, което е недопустимо. Непосочването на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване е и отсъствието на посочени в изложението, а съответно и обосновани, допълнителни предпоставки за достъп до касация по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по отношение на частта от въззивното решение, предмет на обжалване с касационната жалба на ищеца [фирма].
Първият въпрос, с който касаторът – ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване, е относим към решаващите изводи на въззивния съд, обусловили частичното отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК, но по отношение на него не са осъществени общата и поддържаната допълнителна предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. За да отхвърли частично иска за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение, въззивният съд е изходил от възраженията на ответника – издател на записа на заповед, отнасящи се до обезпечителната функция на записа на заповед и размера на обезпечените с него каузални задължения. След анализ на доказателствата по делото съдът е приел, че записът на заповед е издаден като обезпечение на сключен с издателя договор за лизинг с цел да обезпечи поетите от него, в качеството му на лизингополучател, задължения за плащане на лизингови вноски по договора. Ограничаването на обезпечителната функция на записа на заповед до лизинговите вноски по договора е последица от разкритата в хода на делото връзка между записа на заповед и договора за лизинг, а според задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в този случай каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, подлежи на изследване. Каузалното правоотношение – договорът за лизинг, е въведено от самия ищец с исковата молба и от ответниците – с отговорите на молбата, като неговото изследване от въззивния съд предполага и преценка дали записът на заповед е издаден за обезпечаване на всички задължения на лизингополучателя по договора за лизинг или само на част от задълженията – тези за заплащане на лизингови вноски. Правилността на направения в решението извод, че записът на заповед обезпечава само задълженията за лизингови вноски, не е предмет на производството по чл.288 ГПК и не може да бъде обсъждана. Позоваването от касатора на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неуместно, тъй като с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е уеднаквена противоречивата съдебна практика по въпроса за връзката между записа на заповед и свързаното с него каузално правоотношение, до който се свежда поставеният в изложението правен въпрос. Поради това основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неприложимо, а доколкото въззивното решение не противоречи на формираната с тълкувателното решение задължителна съдебна практика, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Относно основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК следва да се отбележи, че различното произнасяне в обжалваното решение и в представените с изложението решения на Пловдивски окръжен съд и Пазарджишки окръжен съд е обусловено от различните факти и доказателства по всяко от делата, а не от противоречиво разрешаване на релевантния за конкретното дело правен въпрос за връзката между записа на заповед и обезпеченото с него каузално правоотношение, респ. за възможността дългът по запис на заповед да бъде ограничаван съобразно условията на каузалната сделка, за обезпечаването на която е издаден записът на заповед.
Вторият въпрос в изложението – дали авалистът по запис на заповед се ползва от ограничения на имуществената отговорност, уговорени между страни по каузалната сделка, чието действие е обезпечено от ценната книга, е разрешен от въззивния съд по начин, ползващ касатора – ищец, и в този смисъл не е обуславящ за частичното отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК. В съобразителната част на обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, че поради самостоятелния, неакцесорен характер, на менителничното поръчителство /авал/ авалистът не може да противопоставя на приносителя на записа на заповед възражения, основани на каузалното правоотношение между него и издателя, за обезпечаването на което е издаден записът на заповед, след като не е страна по това правоотношение. Произнасяйки се по този начин, съдът е отрекъл възможността авалистът да се освободи от отговорност към издателя заради уговорки по каузалната сделка, в която той не участва. Частичното отхвърляне на иска срещу авалиста не е обусловено от разглеждане на възражения на авалиста, основани на уговорки в договора за лизинг между издателя и приносителя на записа на заповед, а от изградената върху доказателствата по делото преценка, че записът на заповед обезпечава само определени задължения на издателя, поети с договора за лизинг, върху които се разпростира и менителничната отговорност на авалиста. Даденото разрешение не противоречи на задължителната практика в посоченото от касатора решение № 120/30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., по въпросите за правната същност на авала и за възраженията, които авалистът е легитимиран да противопоставя на приносителя на записа на заповед. Наличието на задължителна практика по посочения въпрос прави неоснователно искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение по в. т. д. № 5/2015 г.
Разноски не са претендирани от страните и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 68 от 23.02.2015 г., постановено по в. т. д. № 5/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :