О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
гр. София, 18.05.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2038 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Х. М. против решение № V-2/05.02.2016 г., постановено по гр.д.№ 1944/2015 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Съдът е приел, че обвинението, по което ищецът е оправдан, е било по чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3 и 4, предл.1 и 2, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.29, ал.1, б.“а“ и б. „б“ НК – престъпление, което е тежко умишлено по см. на чл.93, т.7 НК. Наказателното производство в досъдебна и съдебна фаза е продължило по-малко от година – седем месеца: ищецът е привлечен като обвиняем на 05.10.2011г., а оправдателната присъда е постановена на 14.05.2012г. През време на досъдебното и съдебното производство, спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, като задържането е продължило за период от 06.10.11г. до постановяване на присъдата – 14.05.2012г. – шест месеца. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелски показания, като е приел, че същите са вътрешно противоречиви и неконкретни, поради което не може да се приеме, свидетелските показания установяват претърпени от ищеца болки и страдания, в следствие на обвинението и задържането му по процесното за настоящото дело обвинение, доколкото свидетелството му за съдимост сочи многократно задържане, осъждане и изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Въпреки това, съдът е приел, че сами по себе си факта на обвинението за престъпление, за което ищецът е признат за невиновен и задържането му под стража за срок от шест месеца, в причинно – следствена връзка са довели до претърпяване на болки и страдания – в следствие на тях ищецът е претърпял негативни емоции. Според въззивната инстанция, така установените претърпени от ищеца вреди, следва да бъдат компенсирани с обезщетение, в размер на 1000 лева.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Соченият от касатора правен въпрос е във връзка с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и прилагането на критерия за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-2/05.02.2016 г., постановено по гр.д.№ 1944/2015 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.