О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
София, 25.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1234 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на З. А. Т. и М. С. Т. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. И. И., срещу въззивно решение № 112 от 27 октомври 2015 г., постановено по в.гр.д. № 220/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Бургас, с което е отменено решение № 246 от 19 юни 2015 г., постановено по гр.д. № 2264/2013 г. по описа на окръжния съд в гр. Бургас за отхвърляне искането на К. по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./, като вместо него е постановено отнемане в полза на държавата от С. С. Т., З. А. Т. и М. С. Т. на имущество, придобито от престъпна дейност – недвижими имоти и леки автомобили.
В жалбата се сочи, че при постановяване на решението си въззивният съд е извършил тенденциозен, избирателен и неправилен анализ на доходите на ответниците, обичайните им и извънредни разходи и всички релевантни за изясняване на произхода на средствата и за придобиване на имуществото обстоятелства. Неправилно, според касаторите, съдът е приложил критерия „значителна стойност“ по смисъла на чл. 3 ЗОПДИППД /отм./; неправилно е приравнено понятието „домакинство“ на понятието за „семейство“ с оглед използваните данни от Националния статистически институт за определянето на необходимия за издръжка доход. С оглед тези оплаквания се изтъква противоречие с практика на ВКС, според която при оценка на обичайните за домакинството на проверявания разходи, трябва да се анализира действителният начин на живот и личният стандарт на проверявания, а не направо да се прилага средният разход по данни на НСИ. Настоява се, че още с отговора на искането на К., ответниците са заявили, че не съставляват отделно домакинство и в тази връзка данните от НСИ са неприложими без отчитане на конкретиката в живота им. Сочи се, че неправилно въззивният съд е допуснал и разгледал въззивна жалба, в която К. е обосновала за първи път претенцията си с конкретни твърдения за наличие на основателни предположения по смисъла на закона и в противоречие с процесуалните правила съдът е основал решението си тъкмо на тези нови твърдения. Подробно се развиват оплаквания относно позоваването от съда на налична продължаваща престъпна дейност, без да е влязла в сила осъдителна присъда, както и за това, че съдът не е обсъдил подробно всички събрани доказателства и твърдения. Развиват се и съображения, че даренията, извършени между роднини, по силата на обичая и традициите не се съставят в писмена форма, което съдът е пренебрегнал при преценката на доходите на проверяваните лица. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба се заявява наличието на допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането на касационното обжалване.
Ответникът К., чрез процесуалния му представител Р. И., в отговор на касационната жалба излага своето становище за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
Срещу постановеното въззивно решение е подадена и касационна жалба от С. С. Т. от [населено място], чрез адв. С. И..
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с нормата на чл. 10 ЗОПДИППД /отм./, според която подлежи на отнемане в полза на държавата също и имущество, което е в режим на съпружеска имуществена общност, когато се установи липса на принос на другия съпруг за придобиването му, като в тежест на ищеца е да установи липсата на принос на другия съпруг и да обори тази законова презумпция. Поддържа се, че нито в мотивираното искане на К., нито в хода на разглеждане на делото от първоинстанционния и въззивния съд се съдържат твърдения или доказателства, с които ищецът се домогва да докаже липсата на принос на ответницата З. Т.. Сочи се, че съдът е игнорирал законните източници на доходи на двамата ответници – полагане на труд по трудови правоотношения, спестявания от сватбени тържества и тържества на сина им. Твърдят се нарушения на съда при определянето на разхода на едно домакинство на база данните от НСИ, като е игнорирано обстоятелството, че семейството на ответниците живее при родителите на Т., с които поради това споделят общо домакинство. В подкрепа на изложеното се привеждат аргументи от съдебна практика, според която законът не изисква установяване на причинно-следствена връзка между конкретно престъпно деяние, за което е осъдено лицето, и придобиването на имущество на значителна стойност. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в нарушение на практиката на ВКС и в противоречие с други решения на съдилищата.
В писмен отговор ответната К., действаща чрез процесуалния си представител Р. И., заявява становище за недопускане на касационното обжалване и по тази касационна жалба.
За да отмени първоинстанционното решение за отхвърляне искането на К. и да постанови отнемането на съответното имущество, въззивният съд е съобразил, че по силата на одобрено от съда и влязло в сила споразумение по нохд № 1212/2012 г. на окръжния съд в [населено място] ответникът С. Т. е признат за виновен за извършени престъпления по чл. 345а, ал. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК, които попадат в приложното поле на чл. 3, ал. 1, т. 23 и т. 25 от ЗОПДИППД /отм./. Прието е за установено, че през определения от К. период на проверка – 1993 г.-2013 г., ответниците са придобили описаното в искането движимо и недвижимо имущество. Обсъдено е от съда изискването стойността на придобитото имущество да е значителна и са изложени съображения, че съгласно безпротиворечивото становище на практиката, стойността на това имущество следва да се определя по пазарна оценка, а не според отразените стойности в съответните придобивни сделки, с които е придобито имуществото. От заключението на допусната и назначена пред първа инстанция оценителна експертиза е установено, че стойността на процесното имущество надхвърля 60000 лв. Същевременно, доходи проверяваните лица са получили от трудова дейност (176,86 М.), от пенсии, социални добавки и детски надбавки (36,38 М.) и от дарения (352,00 М.), които възлизат общо на сумата от 52806,56 лева, равняващи се на 568,49 М.. Изчислени са и разходите на ответниците на база стойностно необходимата за едно семейство сума по данни на Националния статистически институт, като в резултат на това е установена отрицателна разлика между извършените от ответниците разходи и техните доходи в размер на 1291,39 М.. За неоснователно и недоказано е прието твърдението на ответниците за наличие на законен източник за придобиване на процесното имущество и сочените от тях за такъв източник дарения от техни близки и роднини. Прието е, че дори тези твърдения да са основателни, с оглед изслушаното от вещото лице заключение, разходите на ответниците отново надхвърлят приходите им.
Касационно обжалване на въззивното решение по изрично поставените от касаторите въпроси не следва да бъде допуснато.
По жалбата на З.и М. Т.:
На първо място се поставя въпросът приложим ли е на самостоятелно основание критерият „значителна стойност“ по смисъла на чл. 3 ЗОПДИППД /отм./ за стойността на придобитото през проверявания период имущество от лицата по чл. 9 от същия, при положение, че в посочения текст са въведени допълнителни и самостоятелни изисквания, за разлика от текстовете на чл. 4-8 и чл. 10 от закона. Въпросът е поставен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По този въпрос, макар питането да е направено изрично в отговора на въззивната жалба, отделно произнасяне на въззивния съд не е направено. Въззивният съд само е цитирал принципното разбиране по съдържанието на критерия „значителна стойност” по смисъла на чл. 3 от закона като стойност на цялото придобито през проверявания период имущество, а не на всяко имущество поотделно и не съобразно дяла на всеки от съсобствениците. Отделно произнасяне какво законът има предвид под значителна стойност в контекста на чл. 9 от закона, няма. Правен въпрос по допуснатото от съда по този начин нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване.
Вторият въпрос е правилно ли е при разглеждане и решаване на иск по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./, да се ползват данни от НСИ за разход на „домакинствата“, които съдът да приравнява на разход на „семейството“, при положение, че термините са различни и за всеки от тях има легални дефиниции. По този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 481 по гр.д. № 99/2012 г., IV г.о., според което при оценка на обичайните за домакинството на проверявания разходи, трябва да се анализира действителният начин на живот и личният стандарт на проверявания, а не направо да се прилага средният разход по данни на НСИ. В решението е застъпено становището, че унифицираният подход прави невъзможно установяването на конкретния размер на разходите на всяко лице; че данните на статистиката са базови и служат като ориентир за персоналната преценка с оглед времето и личността на проверяваните. По този въпрос касаторите поддържат едновременно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът не е обусловил изхода на спора. В отговора на мотивираното искане от З. и М. Т., както и в писмените бележки пред въззивния съд се заявяват доводи за неприложимостта в процесния случай на данните на Националния статистически институт, предвид конкретния начин на живот на ответниците по искането. Въззивният съд е възприел твърдението за неоснователно, защото данните на НСИ давали стойността на най-необходимото за едно домакинство, а дори и при съвместно живеене с други близки хора те като семейство имали свои разходи за дрехи, обувки, отдих и др. Следователно съдът не е счел, че домакинство и семейство са названия за една и съща единица, а е посочил защо в конкретния случай не може да сподели виждането на касаторите, че при живеене в едно домакинство с други лица, не следва да се прилагат съответните данни. Въпросът за конкретното доказване на действителните разходи на ответниците по мотивираното искане, не е станал предмет на питане от страна на касаторите.
Третият въпрос е допустимо ли е с въззивната жалба да се навеждат нови обстоятелства, обосноваващи иска. По въпроса се поддържа противоречие с решение № 17 по гр.д. № 462/2010 г., III г.о., ВКС. В него съставът на ВКС е дал отрицателен отговор, по съображение, че заявяването и установяването на нови обстоятелства в хода на вече образуваното производство по съществото си представлява заявяване на нов юридически факт като ново основание на иска и въвеждане на нов петитум, в сравнение с този, който вече е бил посочен в представеното мотивирано искане (имащо значение на искова молба); така съществено се променя предметът на делото и би довело до накърняване на правото на защита на противната страна. К. обосновават искането си с твърдението, че едва във въззивната жалба К. е посочила своите основания за наличието на основателно предположение по смисъла на закона, което обаче не представлява нов юридически факт, нито въвеждане на нов петитум. Видно от въззивната жалба, К. излага тълкуването си на приложимата съдебна практика във връзка с изискването за наличие на основателно предположение за връзка между придобитото и престъпната дейност на лицето. Никакви нови факти не се изтъкват, няма искания за нови доказателства. При това положение напълно неоснователно се твърди от касаторите, че така е нарушено правото им на защита. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на сочената от касаторите практика на ВКС.
Четвъртият въпрос е подлежи ли на отнемане в полза на държавата по смисъла на ЗОПДИППД /отм./ цялото поискано от К. имущество при положение, че не е доказан законният източник на средствата само за част от него. По този въпрос се обосновава противоречие с Тълкувателно решение № 7 от 30.06.2014 г. по т.д. № 7/2013 г., ОСГК, ВКС, както и с определение № 451 от 25.09.2009 г. по ч.гр.д. № 448/2009 г., ГК, IV г.о. на ВКС. К. твърдят, че постановявайки пълно отнемане, съдът практически резултатно секвестира и законно придобитото от ответниците по мотивираното искане имущество, което не е смисълът на закона, особено когато става въпрос за ответници извън кръга на чл. 4 от закона. Сочи се, че при разлика между имуществото, поискано за секвестиране и законните доходи на ответниците по мотивираното искане, която е под определения от закона обективен критерий „значителна стойност”, отнемането на цялото имущество, притежавано от осъдения, съпругата и детето му представлява недопустима от закона санкция, и особено в случаите, когато имуществото на малолетното лице е придобито изцяло с приходи от дарения от възходящи, близки и роднини от дарове при обичайни за етноса тържества. Нито едно от сочените обстоятелства не е възприето за доказано от съда – нито че е доказан законен източник за придобиване на част от имуществото, нито че е налице разлика между имуществото, предмет на искането и законните доходи на ответниците под определения от закона критерий за значителна стойност, нито че имуществото на малолетното е придобито изцяло с доходи от дарения. Ето защо поставеният въпрос не е обуславящ.
На следващо място се пита допустимо ли е (при по-принцип неправилното механично изчисляване на статистически разходи и посочени от комисията „законни“ доходи) в производството по чл. 28 от закона, да се включват разходи за издръжка на домакинството, след юридическия факт на придобиването на имуществото, поискано за секвестиране, при положение, че за придобиването на последното не са ползвани заемни средства от ответниците, а установената престъпна дейност на единият от тях е осъществена много години след придобиването. Сочи се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 97 по гр.д. № 5127/2014 г., IV г.о., ВКС, според което липсата на конкретна преценка на фактите и връзката между тях от значение за приложението на чл. 4 ЗОПДИППД /отм./ води до неправилност на решението като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. В посоченото решение ВКС е тълкувал съвсем различен въпрос – въпросът за критериите за формиране на обосновано предположение за наличие на пряка или косвена връзка между имуществото и престъпната дейност на лицето по чл.3 ЗОПДИППД/отм./. Едва при решението по същество на спора, след преценка на доводите на страните и събраните доказателства, съдът е заключил, че в конкретният случай е допуснато съответното нарушение на процесуалните правила, както и на материалния закон. И при обосновката на този въпрос отново касаторите акцентират на своето виждане, че доходите им, произтичащи от съвместния живот с родителите на ответника С. Т., и дарения, както и неприложимостта на данните на НСИ, са установени в спора. Допускането на касационното обжалване не се обосновава нито поради налично противоречие с практиката на ВКС, нито поради значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
И въпросът допустимо ли е съдът да формира изводите си относно наличието или липсата на обосновано предположение по чл. 28 от Закона, на база твърдение за продължаваща престъпна дейност, при повдигнато обвинение, по което няма влязла в сила осъдителна присъда, не обосновава допускането на касационното обжалване. Според касаторите по този въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се също, че разрешението, дадено от въззивния съд по този въпрос, влиза в противоречие с чл. 31, ал. 3 от Конституцията и чл. 6 КЗПЧОС. Макар да е вярно, че в мотивите си съдът е записал, че „..не без значение е и продължаващата престъпна дейност на ответника С. Т. и то отново за престъпления по чл. 354а НК…”, този извод самостоятелно не е обусловил изхода на спора. Това е така, тъй като той е заявен след констатацията на съда по характера на осъществената вече от С. Т. престъпна дейност и възможността според конкретиката на случая да се генерират доходи.
Най-после се пита следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните от значение за спора, предвид направеното искане в отговора на въззивната жалба, ако това се е отразило при формиране решаващата воля на съда. Счита се, че този въпрос е намерил разрешение, различно от застъпеното в решение № 43 по т.д. № 213/2012 г., ІІ т.о., решение № 57 по гр.д. № 1416/2010 г, III г.о., решение № 34 по гр.д.№ 652/2011 г., II г.о., решение № 37 по гр.д. № 241/2011 г., I г.о., решение № 536 по гр.д. № 89/2012 г., IV г.о. К. считат, че съдът не е съобразил свидетелските показания относно стойността на част от придобитото имущество и относно мястото и начинът на живот, респективно формирането на разходите на касаторите, дарените средства, липса на трансформация на придобитото имущество и пр. По този проблем следва да се приеме, че макар и лаконично, въззивният съд е посочил своите изводи по събраните по делото доказателства, а несъгласието на касаторите с конкретните му изводи не попада измежду допълнителните основания за допускане на касационното обжалване.
По жалбата на С. Т.:
Първият въпрос е подлежи ли на отнемане имущество, придобито в режим на съпружеска имуществена общност между лице, спрямо което е признато извършване на престъпна дейност, и неговия съпруг. По този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 70 по гр.д. № 704/2011 г., IV г.о., според която приносът на двамата съпрузи за придобиване на имущество в режим на СИО се предполага и липсата му подлежи на пълно и главно доказване от опровергаващия. Отговорът на изрично поставения въпрос е положителен, доколкото самият закон в чл. 10 разпорежда, че се отнема в полза на държавата и имущество, придобито от престъпна дейност, което е съпружеска имуществена общност, когато се установи липсата на принос на другия съпруг за придобиването му. Правилата за доказване на приноса на неосъдения съпруг не са станали предмет на питане, а според принципа на чл. 6, ал. 2 ГПК защита по такъв проблем не се търси. Затова следва да се приеме, че по правния въпрос практиката на ВКС не е нарушена чрез даденото от въззивния съд разрешение.
На второ място се пита следва ли съдът да анализира действителния начин на живот и личния стандарт на ответниците по мотивираното искане или може направо да прилага средния разход по данни на НСИ. По въпроса касаторът се позовава на практика на ВКС, обективирана в решение № 70 по гр.д. № 704/2011 г., IV г.о. и решение № 20 по гр.д. № 2020/2014 г., ІІІ г.о. Поддържа се, че базовите данни на НСИ служат за ориентир и база за изчисляване на разходите, но трябва да бъдат съобразени с особеностите на конкретния случай, едва след което да бъде определен конкретно размерът на разходите за издръжка на домакинството. Както беше посочено при другата касационна жалба, без да отрича необходимостта от съобразяване на действителния начин на живот и личния стандарт на проверяваното лице, в случая въззивният съд е приел доводите за неприложимост на данните за НСИ за неоснователни. Затова не се разкрива нарушаване на задължителната съдебна практика. Необосновано е и твърдението за противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата, доколкото цитираното от касатора решение № 73 по гр.д. № 55/2015 г. на апелативния съд в гр. Бургас не е заверено като влязло в сила.
Пита се необходимо ли е да съществува връзка между конкретно извършеното престъпление по чл. 3 ЗОПДИППД /отм./ и придобитото имущество, за да се постанови отнемане на имуществото на ответника по делото и достатъчно основание ли е да не е установен законен източник на доходите за придобиване на имуществото през проверявания период от време по реда на ЗОПДИППД /отм./, за да е налице основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност. Този въпрос се поставя във връзка с приетото от съда, че законът не изисква установяване на причинно-следствена връзка между конкретното престъпно деяние, за което е осъдено лицето и придобиването на имущество на значителна стойност. Поддържа се, че изводът е в противоречие с ТР № 7/2013 г., ОСГК, решение № 125 по гр.д. № 1397/2014 г., IV г.о., решение № 20 по гр.д. № 2020/2014 г., III г.о. В обжалваното решение въззивният съд е приел в съответствие с обвързващото тълкуване на соченото ТР, че законът изисква връзка между престъпната дейност и имуществото, което се отнема, но не е необходимо тази връзка да е причинно-следствена. Придобиването на имуществото от извършителя на престъплението може да е, както пряко, така и косвено от престъпната дейност (чл. 1 и § 3 от закона), но във всички случаи тази връзка трябва да бъде установена, или да може да се направи предположение за съществуването й (арг. чл. 3, ал. 1, чл. 4, ал. 1). Ето защо, тъй като не се наблюдава нарушаване на задължителната съдебна практика, въпросът не води до допускане на касационното обжалване.
Последният въпрос е допустимо ли е основателно да се предположи придобиване на имущество във връзка с престъпната дейност и назад във времето – преди извършване на престъпното деяние, в срока по чл. 11 ЗОПДИППД /отм./. По този въпрос също се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по-конкретно се твърди, че е налице противоречие с ТР № 7/2013 г., ОСГК. Въззивният съд по този проблем е заключил, че константната практика приема, че няма пречка производството по чл. 28 от закона да се проведе и спрямо имущество, юридически придобито по време, предхождащо престъпното деяние. С. ТР не отрича възможността предмет на отнемане да е и имущество, придобито във връзка с престъпната дейност и назад във времето, като значими за всеки отделен случай са конкретните обстоятелства. Като е дал тълкуване на въпроса по посочения начин, въззивният съд не е нарушил задължителната съдебна практика. Отделен е въпросът, загатнат в обосновката на касатора, че в случая липсват доказателства имуществото да е придобито посредством заеми и кредити, изплатени със средства, генерирани от престъпната дейност на касатора, но правен въпрос по тълкуване на събраните доказателства или по правилата на доказване не се поставя, което не дава възможност на касационния съд да допусне касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 112 от 27 октомври 2015 г., постановено по в.гр.д. № 220/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: