6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 488
София, 26.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1472 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Т. З. от [населено място] лично и като управител на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от адв. И. А., против решение № 162 от 27 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 298/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Варна в частта му, с която е потвърдено решение № 91 от 22 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 3637/2013 г. по описа на окръжния съд в гр. Варна в частта му за осъждането на З. и [фирма] да заплатят на Н. Н. Й. с адрес в [населено място] сумата от 5000 лева на основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени на Й. в резултат на обиди в две статии на З. по възлагане от дружеството, публикувани в интернет.
В жалбата се поддържа наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част. Сочи се, че не е надлежно доказано по делото кой е обект на процесните публикации в интернет, за които се твърди, че съдържат обидни за ищеца изявления, както и че те са насочени именно към него. Навеждат се оплаквания, че съдът се е позовал на заключенията на назначената по делото съдебно-лингвистична експертиза за част от употребените изразни средства, а за друга част е основал решението си на собствената си преценка за тяхното значение (намерил е за обидно внушението на съответната статия), както и че не е мотивирал надлежно обидния характер на всяка отделна дума или израз. По отношение на определения размер на присъденото обезщетение се изразява становище за неговата прекомерност с оглед средно определяните размери на обезщетения за вреди в практиката на ВКС, както и че същото е определено в противоречие с възприетите от съда изводи, че ищецът не е бил дискредитиран от обидните квалификации, тъй като не се е ползвал с добро име сред колегите си и журналистическите среди, както и че главоболието и високото кръвно като вредоносни последици от деликта са претърпени за кратък период и не са дали трайно отражение върху здравословното му състояние. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице всички допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Ответникът Н. Н. Й. с адрес в [населено място] не изразява становище по жалбата.
С обжалваното решение е прието, че предявените от Й. срещу З. иск по чл. 45 ЗЗД и иск по чл. 49 ЗЗД срещу [фирма] за сумата от 140000 лева за причинени от ответниците неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване личната и професионална чест и достойнство на ищеца чрез използване на обидни думи, фрази и изрази в две статии, публикувани в уеб сайт на втория ответник, са основателни до размера от 5000 лева, в който размер исковете са били уважени от първоинстанционния съд. Счетено е, че употребените в тези статии думи и изрази са обидни и са от естество да накърнят професионалната чест и достойнство на техния адресат; че същите имат оценъчен характер и поради това не следва да бъде проверявана тяхната истинност, а с написването им авторката и ответница по делото е излязла извън рамките на гарантираното от закона право на свободно изразяване на мнение, поради което е действала противоправно и виновно. От събраните по делото доказателства съдът е намерил за установено, че ищецът е имал негативни преживявания като последица от увреждащото деяние – имал е главоболие и кръвното му налягане се повишило, почувствал се е обиден и притеснен от факта, че двете статии ще имат негативно отражение и за близките му – съпругата и децата. За негативното и обидно въздействие на употребените в процесните публикации изразни средства съдът е възприел заключенията на съдебно-лингвистична експертиза по отношение на първата публикация, а за втората, тъй като експертът е приел, че липсва категоричност на връзката между втората статия и ищеца, съдът сам е изложил заключенията си, тъй като становището на вещото лице по втората публикация е прието да е извън предмета на задачата. Същевременно е прието, че няма данни за трайни изменения в здравословното състояние на ищеца вследствие на осъществения деликт, както и същият да се е отразил трайно на емоционалното му състояние. Не е споделена тезата на ищеца, че е дискредитирана професионалната му репутация в обществото и журналистическата гилдия, тъй като не е установено процесните публикации да са повлияли на съществувалото и преди това отношение към ищеца в професионален план. При тези съображения е формиран извод, че с оглед характера, дълбочината и интензитета на претърпените душевни болки от ищеца обезщетение от 5000 лева ще овъзмезди в достатъчна степен претърпените от него неимуществени вреди.
К. съд приема, че поставените от касаторката въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита може ли да се приеме, че подлежат на обезщетение твърдени от ищеца неимуществени вреди, настъпили вследствие на внушения, настъпили от използването на конкретни думи и изрази, които думи и изрази сами по себе си не са противоправни. Въпросът се поставя в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като ВКС в практиката си по сходни случаи не е сочил внушенията като подлежащи на репариране, а винаги са се преценявали конкретни думи и изрази, което поставя тълкуването на въззивния съд и в противоречие с практиката на ВКС по сходни дела. Сочат се решение № 85 по гр.д. № 1486/2011 г., ІV г.о., и решение № 12 по гр.д. № 449/2012 г., ІІІ г.о. В тези решения на ВКС се приема, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат, като в мотивите към решението съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. Ищецът е посочил в исковата си молба обидните според него епитети, фрази и сравнения, както и че авторката на първата публикация внушава на читателската аудитория, че ищецът е безскрупулен, лишен от всякакви задръжки и пр., като използва обидно за него сравнение с наемен убиец, а във втората внушава името му да бъде асоциирано с психични отклонения от нормалното като „олигофрения” и „идиотия”. Въззивният съд приема, че следва да подложи на преценка дали съответните думи и изрази съставляват твърдения за факти или представляват оценка, мнение на автора, при което е заключил, че увреждащите ищеца думи и изрази не са твърдения за факти, които могат да бъдат проверявани за истинността им, а представляват мнение и оценка за качествата на ищеца. Посочва се, че изразеното мнение в първата статия чрез внушението на автора, че ищецът е бездарен, безскрупулен и с неприятен външен вид, е направено чрез използване на цитирани от ищеца думи, които в контекста на статията и в посочените словосъчетания, са обективно обидни, и обидни са и сочени от ищеца изрази и използвани от автора метафори. За втората публикация е прието, че внушенията в нея са, че ищецът олицетворява неморална журналистика, а използваните изрази и метафори са обидни. При тези обстоятелства следва да се приеме, че поставеният от касаторката въпрос не е обуславящ, доколкото липсва конкретен извод на съда, че на обезщетяване подлежат обидни внушения, а не оценките на автора, които представляват обида. Ясно е, че съдът приема за осъществено спрямо ищеца непозволено увреждане чрез използвани от автора на публикациите обидни думи и изрази, а неоснователно се твърди от касаторката, че съдът недопустимо е разширил предмета на делото. По същите съображения не е обуславящ и вторият въпрос – задължително ли е за съда да анализира и мотивира изрично извода си за наличието на обидни внушения от тяхната обективна страна, след като внушението е субективно възприятие за обективната действителност, направено под чуждо влияние и единствено на личните възприятия на съда ли следва да се извърши анализа на доказателствата в тази насока. В случая въззивният съд не е нарушил практиката на ВКС, нито пък е налице основание да се приеме, че от ВКС следва да се отговори на въпрос за репарацията на неимуществени вреди, настъпили от внушения, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, след като подобен въпрос не е обосновал изхода на спора.
Третият въпрос е допустимо ли е процесуално да се раздели дадено заключение на експерт, неоспорено от страните и прието от съда като обективно и безпристрастно, на две части – писмена и устни обяснения, дадени от експерта в съдебно заседание и да се мотивира съдебния акт само въз основа на едната част от експертизата. По този въпрос, както и по следващия – задължен ли е съдът при обсъждане на събраните доказателства винаги да мотивира изводите си по отношение допуснатите и изслушани съдебни експертизи, когато не възприема заключението изцяло или в отделни негови части, касаторката твърди, че въззивният съд едностранчиво е възприел съдебно-лингвистичната експертиза и е изключил от доказателствения материал дадените от вещото лице в публичното съдебно заседание обяснения и заключения, а след това недопустимо е разделил заключението на две части и е отрекъл допълнителните обяснения и уточнения, направени от вещото лице в съдебното заседание, в нарушение на чл. 200, ал. 2 и чл. 202 ГПК. Сочи се решение № 107, постановено по т.д. № 4680/2013 г., I т.о., в което при положителен отговор на въпроса при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, дължи ли съдът излагане на аргументи защо възприема едно от тях и следва ли да обсъди останалите заключения, касационният съд развива дадения в чл. 202 ГПК принцип, като приема, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото; съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила, съобразно обосноваността му, но независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Предвид изрично поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване, следва да се приеме, че посочената практика на ВКС не е относима към третия въпрос, тъй като даденото от ВКС разрешение не касае възможността експертно заключение, след като е неоспорено от страните и е прието от съда, да бъде разделено от съда на две части – писмена и устни обяснения, след което съдът да основе изводите си само въз основа на едната част от заключението. В заключението на съдебно-лингвистичната експертиза е прието, че в първата публикация са използвани силно емоционални метафори, с които авторът е надвишил добрия или ироничен тон, навлязъл е в полето на обидния сарказъм и е засегнал личността на ищеца, докато за втората, тъй като не била придружена със снимка на ищеца, нито са цитирани негови конкретни публикации, нито е изписано цялото му име, касаторката би могла да бъде уличена в недобронамереност и обидни квалификации само на базата на алюзиите. В публичното съдебно заседание изводите на експерта са потвърдени, заключението не е оспорено и съдът го е приел. При това положение не може да се сподели изразената в питането теза на касаторката, че съдът е разделил заключението на две части – писмена и устни обяснения. В действителност съдът е използвал при обосновката на изводите си заключението по отношение на една от публикациите, а по отношение на изводите за втората е приел, че експертът е излязъл извън рамките на дадената му задача, тъй като е преценявал връзката между публикацията и ищеца. Както е прието и в цитираното решение на ВКС, няма пречка съдът да не възприеме заключението на съдебния експерт, дори и страната да не го е оспорила, стига да изложи своите мотиви за това, което е сторено в случая. Така и отговорът на последното питане на касаторката е явно положителен, и по този въпрос сочената практика на ВКС не е нарушена, тъй като съдът е изложил съображенията си защо не възприема заключението в съответните му части.
Тъй като поставените от касаторката въпроси не обосновават допуснато от съда нарушение на практиката на ВКС или разрешаването на въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (макар формално да е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречиво разрешаване от съдилищата, не се твърди конкретно противоречие, подкрепено със съответната съдебна практика), касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 162 от 27 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 298/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Варна в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: