О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.388
гр. София, 27.05.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осми март, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1759 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №36 от 30.01.2015 г. по т.д.№1293/2013 г. на АС Пловдив, с което са потвърдени: 1. решение №297 от 27.06.2013 г. по т.д.№973/2012 г. на ОС Пловдив за осъждане на [община] да заплати на [фирма] обезщетение в размер от 126 750 лв., представляващо пропусната полза от неизпълнение на договор от 25.10.2006 г. – нереализирана печалба, поправено с решение №253 от 11.06.2014 г. по т.д.№973/2012 г. на ОС Пловдив в частта за периода на дължимост на обезщетението – от 01.12.2010 г. до 25.10.2011 г. и 2. решение №253 от 11.06.2014 г. по т.д.№973/2012 г. на ОС Пловдив за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо с оглед разглеждането на жалбите срещу двете решения в едно производство, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Дали в случай, когато е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от първоинстанционния съд, въззивният съд може да разгледа двете първоинстанционни решения в едно общо производство и да се произнесе едновременно с общо решение по тях. 2. Какво представлява очевидната фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК. 3. Дали в случай на неспазване от съда на изискването за връчване на препис на другата страна и даване срок за отговор е налице съществено процесуално нарушение. 4 Неприлагането на разпоредбата на чл.83 от ЗЗД.
Твърди се, че първият от въпросите е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №339 от 02.09.2009 г. по г.д.№1925/2008 г. на ВКС, ГК и решение №507 от 16.12.2011 г. по г.д.№1575/2010 г. на ВКС, както и че има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По отношение на втория от въпросите се поддържа решаването му в противоречие с разрешението, дадено в определение №343 от 10.12.2008 г. по ч.т.д.№368/2008 г. на ВКС, ТК и определение №134 от 23.05.2008 г. по в.ч.г.д.№272/2008 г. на АС Велико Търново, а спрямо трети и четвърти – решаването им в противоречие съответно с определение №366 от 17.12.2012 г. по гр.д.№1045/2012 г. на ВКС и с практиката на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е налице допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка в постановеното на 27.06.2013 г. решение по делото, предвид вярно посочената в диспозитива на непоправеното решение вярна начална дата на исковия период – 01.12.2010 г., непосредствено след изписването на сгрешената начална дата. В този смисъл е намерил за неоснователни наведените от [община] във въззивната жалба и в съдебно заседание твърдения за липса на основания за поправка на очевидна фактическа грешка, както и доводите за недопустимост на решението, поради липса на нарочено връчен препис на [община] на подадената от ищеца [фирма] молба по чл.247 от ГПК. По отношение на предявения иск за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи, въззивният съд е достигнал до извод за основателността му предвид установената от доказателствата по делото липса на съдействие и пряко създаване на неотстраними пречки /правни и фактически/ от страна на ответната община за договореното изпълнение от ищеца [фирма] по сключения между страните договор от 25.10.2006 г. за сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на твърди битови отпадъци. Посочил е, че ответникът като възложител е бил в забава не само поради неоправдано неприемане на предложеното му от ищеца изпълнение, но и поради недаване на необходимото съдействие, без което е било невъзможно изпълнението на задълженията на ищеца по договора. Ето защо и като е приел, че пропуснатите от ищеца ползи /изразяващи се в средноочаквания предвидим размер на нереализираната печалба за процесния период, установен от неоспореното заключение на назначената по делото ССЕ/ са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на ответника и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, е потвърдил първоинстанционното решение. Като допълнително съображение за основателност на иска е изложил и обстоятелството, че с влязло в сила решение, в полза на ищеца е присъдено обезщетение за пропуснати ползи за предходен период, с оглед което фактите, с които правото на ищеца се отрича като невъзникнало са преклудирани от СПН на решението.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Поставените от касатора процесуалноправни първи и втори въпрос, свеждащи се до предпоставките, при които се допуска поправка на очевидна фактическа грешка и реда на разглеждане на въззивната жалба срещу постановените решения – първоначално и поправено, са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Спрямо тях обаче не се установява наличие на поддържаните селективни основания. Даденото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие със закона и с константната задължителна практика на ВКС /вкл. обективирана и в цитираните в изложението решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК/, която се споделя изцяло от настоящия състав и изключва селективните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Според визираната практика условието да бъде допусната поправка на очевидна фактическа грешка е констатирано несъответствие между формираната действителна воля на съда и нейното външно отразяване в диспозитива на постановения съдебен акт. Грешката следва да е фактическа, а не правна и не трябва да засяга съществото на решението, като искането за поправка на очевидна фактическа грешка не е ограничено със срок и производството може да започне както по искане на страната, така и по инициатива на съда. Когато искането е направено, респективно очевидната фактическа грешка е констатирана след като делото е отишло в по-горния съд по пътя на обжалването, производството по жалбата се прекратява и делото се изпраща на съда постановил решението, чиято поправка се иска. Решението, заедно с поправеното решение образуват едно цяло от деня на обявяването на основното решение, защото именно в него е направен изводът на съда по съществото на спора и с решението за поправка той не е променен. В този смисъл разглеждайки подадената от ответника въззивна жалба заедно с жалбата му срещу решението по чл.247 от ГПК, което съгласно ал.4 може да се обжалва по реда, по който се обжалва основното решение, въззивният съд се е произнесъл изцяло в съответствие с практиката на ВКС, а касационно обжалване по формулираните първи и втори въпрос не може да бъде допуснато.
В случая в изложението на основанията за допускане на касационнно обжалване не е формулиран друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд – с третия от въпросите по същество се оспорва правилността на обжалваното решение в аспекта на възприетото от въззивния съд като несъществено, допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с размяната на книжа /което нарушение по правило не води до недопустимост на обжалвания акт/, но неправилността не е основание за допускане на решението до касационно обжалване, а посоченото като четвърти въпрос – „неприлагане на разпоредбата на чл.83 от ЗЗД” очевидно също не съставлява такъв въпрос, още повече, че в решението си съдът не се е произнасял по приложение на визираната разпоредба. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на жалбите – правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация, направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7 164 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №36 от 30.01.2015 г. по т.д.№1293/2013 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА @@30@[ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 7 164 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.