О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
гр. София, 30.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2398/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], обл. Пловдивска, срещу въззивно решение № 84 от 05.05.2015 г., постановено по в. гр. д. № 92/2015 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2119 от 11.12.2014 г. по гр. д. № 1051/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против М. Тодоров П. искове за връщане на сумата 60 562 лв., съставляваща сбор от изтеглени от ответника в периода 11.06.2007 г. – 07.04.2009 г. средства от банковата сметка на ищцовото дружество въз основа на предоставено пълномощно с нотариална заверка на подписа рег. № 940/02.03.2007 г. по регистъра на нотариус М. П. – А. във връзка с възложено през м. февруари 2007 г. счетоводно обслужване на дружеството /възникнало между страните облигационно отношение по неформален договор за поръчка/, за които ответникът не дал отчет на ищеца и които не върнал и след прекратяването на договора, и за заплащане на сумата 23 917.27 лв. – лихва за забава върху изтеглените от сметката на ищеца парични средства за времето от 18.05.2009 г. до предявяване на иска; Оставен е без разглеждане предявеният като евентуален от [фирма] против М. П. иск за заплащане на сумата 60 562 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, задържайки без основание изтеглените пари от сметката на [фирма]; Присъдени са разноски на ответника по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК, и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е разпределил неправилно доказателствената тежест по делото и в противоречие със задължителната практика на ВКС е отхвърлил главния иск, квалифициран с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, с мотив, че ищецът не е доказал липсата на основание за изтегляне на получените и задържани от ответника суми. Според касатора, неправилното разпределяне на доказателствената тежест е резултат от неправилно определяне от въззивния съд на правната квалификация на главния иск – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вместо чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, каквато квалификация е дадена в решението на първоинстанционния съд. Във връзка с промяната в правната квалификация на иска касаторът излага доводи, че тя не е намерила отражение в доклада по делото и че по повод на нея не са дадени указания съобразно т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и че въпреки приетата различна правна квалификация на иска, въззивният съд е препратил в решението си на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, за да аргументира неоснователността на исковата претенция. В жалбата са развити и оплаквания за необоснованост и противоречие със закона на изводите на въззивния съд по съществото на правния спор и за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недопускане на поисканата с въззивната жалба на касатора повторна счетоводна експертиза, необходима за изясняване на делото от фактическа страна.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа с твърдения, че : Въззивният съд се е произнесъл с решението си в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.2, по значимия за изхода на делото въпрос „допустимо ли е въззивната инстанция да промени дадената от първата инстанция правна квалификация на исковата претенция едва в постановеното от нея решение, без този въпрос да бъде поставен в доклада по делото и без да са дадени евентуални указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства при различната правна квалификация”; С произнесеното от въззивната инстанция решение, касаещо основаната искова претенция за неоснователно обогатяване, по новата правна квалификация при начална липса на основание – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, спорът по делото е решен по същество, макар решението на първата инстанция да не е отменено, с което са допуснати процесуални нарушения от въззивния съд в два аспекта – от една страна, като е споделил доводите на ответника, не е дал възможност на ищеца да наведе доводи по новата правна квалификация, и от друга страна, така се е стигнало до противоречие между мотиви и диспозитив на решението, с което са нарушени съществено процедурите по чл.269 ГПК и чл.271 ГПК – противоречие със задължителната практика в решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, І г. о.; В противоречие с трайната съдебна практика – решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 г. на ВКС, ІV г. о., въззивният съд е приел, че по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи по надлежен ред със средствата на ГПК, при условията на пълно главно доказване, че плащането на сумата /в конкретния случай изтеглените от ответника суми от банковата сметка на дружеството/ е без основание и че такова доказване не е проведено от ищеца; В отклонение от задължителната практика в решение № 633/19.10.2010 г. по гр. д. № 1312/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., и в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, въпреки направеното във въззивната жалба искане за допускане на нова повторна счетоводна експертиза, въззивният съд не е участвал при поставяне на задачата на вещото лице с цел изясняване на съществения за спора въпрос за какво са били използвани сумите, изтеглени от ответника от сметката на дружеството – ищец, и дали изтеглените суми са ползвани за нуждите на дружеството. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа бланкетно във връзка с доводите в т.5 на изложението, че действителната правна квалификация на иска е чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, а не възприетата от въззивния съд, в резултат на неправилно приложение на материалния закон, правна квалификация по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Ответникът по касация М. Тодоров П. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 30.07.2015 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на [фирма], с която са предявени искове срещу М. П. П. за заплащане на сумите 60 562 лв. и 23 917.27 лв. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че през м. февруари 2007 г. между дружеството – ищец, чрез неговия управител, и ответника възникнали облигационни отношения по сключен неформален договор за поръчка, с който страните постигнали съгласие ответникът да осъществява счетоводно обслужване на дружеството; за целта управителят на [фирма] предоставил на ответника пълномощно, включващо права да се разпорежда с банковите сметки на дружеството като тегли и внася парични суми по тях и да извършва банкови операции със средства по сметките; през периода на съществуване на облигационното правоотношение управителят на дружеството предоставял на ответника парични суми на ръка, които последният следвало да внася по сметките на дружеството; при извършена проверка управителят установил, че за времето от 11.06.2007 г. до 07.04.2009 г. ответникът е изтеглил от сметка на дружеството общо 60 562 лв.; на 18.05.2009 г. управителят оттеглил даденото пълномощно и поканил ответника да даде отчет и да предостави документи, от които да е видно дали изтеглените суми са изразходвани за покриване на разходи на дружеството, а в противен случай – да върне тези суми; ответникът отказал да даде отчет и/или да върне изтеглените от сметката на дружеството, в качеството на негов пълномощник, парични суми, т. е. да извърши дължимата съгласно чл.284, ал.2 ЗЗД отчетна сделка по договора за поръчка; от момента на оттегляне на пълномощното на 18.05.2009 г. до завеждане на делото ответникът дължал и лихви за забава върху изтеглените суми в размер на 23 917.27 лв. Въз основа на така изложените фактически твърдения е формулиран петитум да бъде осъден ответникът на основание чл.284, ал.2 ЗЗД да даде на [фирма] сметка и да върне сумата 60 562 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане, както и да заплати лихва за забава за периода от 18.05.2009 г. до предявяване на исковете в размер на 23 917.27 лв. При условията на евентуалност, в случай, че не се приема за установено възникването на облигационно правоотношение по договор за поръчка, в петитума на исковата молба е направено искане ответникът да бъде осъден да върне на дружеството – ищец сумата 60 562 лв., с която се е обогатил за сметка на обедняването на дружеството.
Първоинстанционният съд е изготвил доклад по делото, в който е квалифицирал поддържания като главен иск за връщане на сумата 60 562 лв. като иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, а евентуалният иск – като иск с правно основание чл.59 ЗЗД. По отношение на главния иск съдът е посочил, че доколкото се претендира връщане на изтеглена от сметката на ищцовото дружество сума, която не е върната след прекратяване на договора за поръчка на 18.05.2009 г., искът е за връщане на дадено на отпаднало основание и се основава на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, а не на чл.284, ал.2 ЗЗД, каквато квалификация е посочена от ищеца. В съответствие с възприетата правна квалификация на главния иск съдът е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже че ответникът е изтеглил търсената сума от сметката на дружеството, а на ответника – че носи тежестта да докаже основание за задържане на получената сума.
С решение № 2119 от 11.12.2014 г. Пловдивски окръжен съд е отхвърлил главния иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и съединения с него акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД и е оставил без разглеждане евентуалния иск по чл.59 ЗЗД. За да отхвърли иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, съдът е приел, че „ако и да е изтеглил от сметката на дружеството в исковия период сума от общо 60 812 лв., по време на действие на договора за поръчка, ответникът в същия период я е и отчел и/или прихванал със свои вземания към дружеството, свързани с внесени от него по сметката лични средства за захранването и плащания за погасяване на задължения към „Ш.” за захранване на картата за гориво”, с оглед на което към датата на прекратяване на договора за поръчка между страните „сметките помежду им, свързани с изпълнение на този договор, са били уредени и изтеглената от ответника сума не е била задържана без основание, както твърди ищецът”. Съдът се е произнесъл в този смисъл след подробен анализ на писмените и гласни доказателства по делото и на заключението на назначената съдебносчетоводна експертиза, на базата на които е приел за установено, че всички парични средства, които ответникът е теглил от сметката на дружеството – ищец, са изразходвани за погасяване на задължения на дружеството към трети лица и към самия него /относно сумите, с които е извършвано прихващане/, като разходването на средствата е намерило отражение в счетоводните книги на дружеството, поради което няма дължими суми за връщане. С мотив, че евентуалният иск по чл.59 ЗЗД е предявен при условие, че не се установи наличието на облигационно правоотношение по договор за поръчка, а при разглеждането на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е установено съществуването на правоотношение по договор за поръчка, първоинстанционният съд е оставил евентуалния иск без разглеждане.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца [фирма], Пловдивски апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, препращайки на основание чл.272 ГПК към неговите мотиви. Въззивният съд е приел, че предявеният като главен иск е с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – за връщане на сумата 60 562 лв. като получена от ответника при начална липса на основание, но същият е неоснователен, тъй като „не е установено по надлежния ред, със средствата на ГПК, при пълно главно доказване, плащане на сумата от ищцовото дружество на ответника без основание, при правилно разпределение на доказателствената тежест”. Същевременно в съобразителната част на решението въззивният съд е анализирал доказателствата по делото и е приел за установено, че в периода 11.06.2007 г. – 07.04.2009 г., въз основа на предоставеното от управителя на [фирма] пълномощно, ответникът е изтеглил от сметката на ищцовото дружество сумата 60 812 лв.; че през същия период ответникът и неговият син са внесли по сметка на дружеството свои лични парични средства на стойност 40 800 лв. за захранване на сметката, които впоследствие са използвани за покриване на задължения на дружеството и са прихванати от ответника срещу задължението му за връщане на теглените от сметките на дружеството суми; че всички други суми над прихванатите 40 800 лв., които ответникът е изтеглил от сметката на дружеството, са ползвани за извършване на плащания в брой, придружени с първични счетоводни документи и отразени счетоводно като разход по сметка „Каса”, с които са погасявани задължения на дружеството към трети лица. В съответствие с така приетите за установени факти въззивният съд е направил решаващия извод, че към момента на прекратяване на действието на договора за поръчка сметките между страните, свързани с неговото изпълнение, са били уредени напълно и че ответникът не е задържал суми на дружеството, които да подлежат на отчитане и връщане след прекратяване на договора.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., касационно обжалване на въззивното решение се допуска, когато с решението е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, а не за правилността на въззивното решение. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на въззивното решение и не преценява основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, а извършва селекция на касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал само един правен въпрос, за който поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно въпросът дали е допустимо въззивната инстанция да промени дадената от първата инстанция правна квалификация на исковата претенция едва в решението си по съществото на спора, без да изготви доклад по делото и без да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства съобразно новата правна квалификация. Въпросът е поставен във връзка със становището на въззивния съд, че поддържаният като главен иск за връщане на сумата 60 562 лв. е с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а не чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, каквато квалификация е възприета в решението на първата инстанция. Определянето на правната квалификация на иска и дължимите във връзка с нея процесуални действия на съда несъмнено имат важно значение за всяко дело, но в случая посоченият от касатора въпрос не отговаря на общото изискване за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на конкретното дело. Макар да е определил правна квалификация на иска, различна от тази в първоинстанционното решение, и да не е предприел указаните в т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуални действия по даване на указания до страните относно доказателствената тежест и ангажирането на доказателства съобразно новата правна квалификация, въззивният съд не е отхвърлил иска по съображения за недоказаност от ищеца – касатор на елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Мотивите към въззивното решение са вътрешно противоречиви, но внимателният им прочит сочи, че решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на главния иск произтича от преценката, че всички парични средства, които ответникът е изтеглил от сметката на ищцовото дружество, са разходвани за погасяване на задължения на дружеството и към момента на прекратяване на договора за поръчка не са съществували неотчетени и подлежащи на връщане суми. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не разполага с правомощия да се произнася относно правилността на възприетата от въззивния съд правна квалификация на иска, поради което не би могло да се коментира дали въззивният съд правилно е определил правната квалификация на исковата претенция. От значение за производството по чл.288 ГПК е фактът, че въззивният съд е отхвърлил иска, след като е направил решаващия извод, че не съществува задължение за ответника за връщане на претендираната с иска сума, произтичащо от индивидуализираното в обстоятелствената част на исковата молба фактическо основание. Доколкото въззивният съд не е формирал изводи за недоказаност на факти и обстоятелства, изведени от определената във въззивното решение правна квалификация на иска – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, промяната на правната квалификация и недаването на указания до страните за доказването на такива факти и обстоятелства не се е отразило върху постановения с въззивното решение правен резултат. Предвид изложеното, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване, тъй като поставеният въпрос не е от значение за изхода на делото и не е налице твърдяното от касатора отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В п.2 и п.3 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е навел доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, довели до лишаването му от възможност да вземе становище по новата правна квалификация на иска, до неправилно разпределяне на доказателствената тежест в процеса и до противоречие между мотивите към въззивното решение, в което искът е квалифициран с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, и диспозитива на потвърденото с него първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Процесуалните нарушения са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и поради това, че са от значение за правилността на въззивното решение, не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Във връзка с доводите по п.2 и п.3 следва да се има предвид изложеното по-горе, че промяната в правната квалификация на иска от страна на въззивния съд не е довела до разместване на указаната от първата инстанция доказателствена тежест, нито до формиране на изводи за недоказаност на факти и обстоятелства, които първоинстанционният съд е приел за установени и с които е мотивирал становището си за неоснователност на исковата претенция. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на иска, въззивното решение не е постановено в противоречие със сочената от касатора задължителна практика в решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 г. на ВКС, ІV г. о., по въпроса за разпределението на доказателствената тежест по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Задължителната практика в решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, І г. о., даваща отговор на въпроса длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, да обсъди в решението си всички своевременно заявени възражения на ответника и на третото лице – помагач, е неотносима към конкретното дело по причина, че въззивният съд е разрешил спора при същите фактически твърдения и правни доводи на страните, на базата на които първоинстанционният съд е постановил решението си за отхвърляне на главния иск. Що се отнася до довода за несъответствие между мотиви и диспозитив, такова несъответствие няма, тъй като в диспозитива на първоинстанционното решение исковата претенция не е индивидуализирана чрез посочване на формална правна квалификация, а чрез възпроизвеждане на твърдените в исковата молба обстоятелства, на които ищецът е основал претенцията си за осъждане на ответника да му върне сумата 60 562 лв. и които са обсъдени в мотивите към двете решения.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване във връзка със съображенията в п.4 на изложението, че в противоречие със задължителната практика в решение № 633/19.10.2010 г. по гр. д. № 1312/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., и в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, въззивният съд не е участвал при поставяне на задачата на вещото лице с цел изясняване на спорния по делото въпрос за какво са използвани изтеглените от ответника суми. В съдебно заседание на 06.04.2015 г. въззивният съд е оставил без уважение искането на касатора за допускане на повторна съдебносчетоводна експертиза за установяване на обстоятелството за какво са били използвани сумите, които ответникът е изтеглил от сметката на дружеството, и дали те са ползвани за нужди на дружеството, след като е преценил, че тези обстоятелства са изяснени в пълна степен от назначената в първоинстанционното производство счетоводна експертиза и че направеното доказателствено искане не попада в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Впоследствие съдът е основал изводите си по съществото на спора на заключението на счетоводната експертиза от първоинстанционното производство, на базата на което е приел за доказано, че изтеглените суми са изразходвани от ответника за погасяване на задължения на дружеството. При тези данни не може да се счете, че въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС като не е допуснал поисканата с въззивната жалба повторна счетоводна експертиза.
Касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че в резултат на неправилно приложение на материалния закон въззивният съд е определил неправилна правна квалификация на иска, което съставлява основание за отмяна на въззивното решение. Неправилното приложение на материалния закон е от значение за правилността на въззивното решение и не е основание за допускане на касационно обжалване, в каквато насока са указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение тогава, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, обусловил изхода на делото, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от същото тълкувателно решение, а не когато в резултат на неправилно прилагане на закона се е стигнало до постановяване на неправилно решение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 92/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 84 от 05.05.2015 г., постановено по в. гр. д. № 92/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :