О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 403
София, 31.05.20106 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.01.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1094/2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 176 от 19.11.2014 г., по в.т.д.№ 240/2014 г. Русенският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Русенския районен съд № 1101 от 08.07.2014 г., по гр.д.№ 1286/2014 г., в частта, с която е уважен предявения от „О. СЕВЕР”E. , [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответното търговско дружество му дължи сумата 8 413.06 лв., представляваща договорна неустойка за неприети количества природен газ за 2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 10.01.2014 г. до окончателното и изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 134 / 2014 г. на Р., както и в частта за възложените в тежест на [фирма] деловодни разноски в размер на сумата 1014.75 лв. Със същото решение по реда на чл.271 и сл. ГПК е отхвърлен предявения от „О. СЕВЕР” E.,гр.Р. срещу [фирма], [населено място] положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК в останалата му част за сумата 13 437.48 лв.- неустойка за неприети количество природен газ за 2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.01.2014 год. до окончателното и изплащане, предмет на същата заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№ 134/ 2014 г. на Р.. Решението в тази му част е подписано с особено мнение на старши члена на съдебния състав на Р..
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по делото, които са го обжалвали в съответните му части, в срока по чл.283 ГПК, като по реда на чл.287, ал.1 ГПК всяка един от тях е възразила срещу основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и алтернативно по наведените от последната касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищеца [фирма] ,гр.Р.:
Касационната жалба е процесуално допустима- подадена в рамките на установения от закона едномесечен преклузивен срок,от надлежно легитимирана страна в процеса и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК.
Тя касае въззивното решение на Русенския окръжен съд в неговата отхвърлителна част за сумата 13 437.48 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт на Р., в частта му, предмет на подадената от ищцовото търговско дружество касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване този касатор е обосновал с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото материалноправен и процесуалноправен въпроси: 1. ”От кой момент вземането за неустойка по процесния договор е станало изискуемо, респ. от кой момент е започнал да тече давностния срок за предявяването му по съдебен ред?”; 2.” Допустимо ли е въпреки липсата на оплакване във въззивната жалба по отношение изводите на първоинстанционния съд относно давността, въззивният съд с оглед правомощията си по чл.269 ГПК да се произнесе с решение по този въпрос, като отхвърли иска, поради изтекла погасителна давност?”; 3.„Допустимо ли е въззивният съд, без да прогласи нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение, да се произнесе служебно извън посочените в жалбата основания, без да даде възможност на страните да изложат своите доводи и възражения по същите?”
Като израз на поддържания селективен критерии е цитирана задължителна практика на касационната инстанция, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК – по отношение на първия от формулираните въпроси – решение № 103 от 08.10.2009 г., по т.д.№ 68/ 2009 г. на І т.о.; по отношение на въпрос № 3 – решение № 272 от 05. 07. 2011 г., по гр. д. № 1047/2010 г. на І г.о.. Като илюстрация на визираното противоречие по отношение на втория процесуалноправен въпрос жалбоподателят се е позовал на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да отмени първоинстанционното решение в частта му за заявеното в полза на ищеца вземане по реда на чл.422, ал.1 ГПК в размер на сумата 13 437.48 лв. Русенският окръжен съд е приел за доказано договорното неизпълнение на ответника по сключен между него и праводателя на ищеца [фирма] договор № 107 от 15. 09. 2006 г., изразяващо се в неприемане на договорено по спецификация минимално количество природен газ, поради което е изградил краен правен извод за наличие на основание за ангажиране договорната отговорност на [фирма], съобразно договорената 10% неустойка, възлизаща за 2010 г. в посочения размер. Позовавайки се на правната характеристика на годишните актове за доставка на природен газ и уговорения от съконтрахентите начин на тяхното съставяне, който е и фактически ползван от последните, въззивната инстанция е отрекла тези документи да са правоизводящият факт за възникване на вземането за неустойка. С оглед възприетата правна същност на годишните актове, съставяни от страните – единствено на покана за плащане на дължимата неустойка и на създадената от Информационната система на доставчика възможност за отчитане неизпълнението на минималното количество газ на годишна база още на 01.01 на следващата календарна година, а чрез нея и на размера на дължимата неустойка Русенският окръжен съд е счел, че вземането за неустойка е изискуемо именно от този момент, а не с изтичане на срока за съставяне на съответния годишен акт. При така приетата за установена фактическа обстановка решаващият състав на въззивната инстанция е преценил като основателно своевременно въведеното от ответника, но отхвърлено от Р., правопогасяващо възражение за давност, основано на чл.111, б.”б” ЗЗД, независимо от отсъствие на изрично заявено във въззивната жалба, но поддържано в проведеното във въззивната инстанция съдебно заседание, оплакване в тази насока. Съображенията са, че доколкото въззивната инстанция всякога е призвана да следи служебно за приложението на императивна правна норма, каквато в случая се явява разпоредбата на чл.113 ЗЗД, във вр. с чл.111, б.”б” ЗЗД, то тя е оправомощена и да се произнесе по същество на същото, поради което с оглед приетия момент на изискуемост на вземането на ищеца за неустойка за 2010 г. – 01.01.2011 г., е изграден правен извод, че тригодишният давностен срок, началото на който е определим по правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД, е изтекъл за страната към датата на неговото заявяване в заповедното производство – 10.01.2014 г..
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение, в тази му част, дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК е онзи материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, е обусловил решаващата правна воля на съда и се явява от значение за изхода на конкретното дело, а не и за обосноваността на постановеното решение, или за правилността на преценката на събрания доказателствен материал.
В случая обуславящо значение за изхода на делото имат вторият и третият от поставените от касатора правни въпроси, които в същността си са свързани с правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, установени с чл.269, изр.2 ГПК и обосновават общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно по отношение на същите е поддържаното селективно основание.
Съгласно дадените задължителни разяснения в ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че нормите, които уреждат погасителната давност, като общи институт на гражданското право, свързан с погасяване правото на иск на страната търсеща защита на нарушеното си субективно право, са установени в обществен интерес и имат повелителен характер, освен в изрично предвидените от законодателя изключения, в които разглежданият случай не попада. Затова при своевременно въведено в процеса възражение за давност, е допустимо въззивната инстанция да се произнесе по правилното им приложение от първостепенния съд и без да е сезирана изрично с такъв довод във въззивната жалба. В същия смисъл е и цитираното с касационната жалба решение № 272 от 05.07.2011 г., по гр.д.№ 1047/2010 г. на І г.о. според което при произнасянето си по правилността на решението на първостепенния съд, въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата, освен когато се касае до нарушение на императивна материалноправна норма, в която хипотеза може да констатира порока и да се произнесе по него и без той да е бил изрично заявен като основание за обжалване, стига да е била предоставена възможност на страните да изложат своите доводи и възражения във вр. със същия.
Следователно изцяло в съответствие със задължителните постановки в т.1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, Русенският окръжен съд в мотивите на обжалваното решение е формирал свой собствен правен извод относно приложимата тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД, във вр. със своевременно заявеното пред първоинстанционния съд от ответника, настоящ касатор, възражение за давност, като е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и доводите на страните, съобразявайки спорния предмет на делото, очертан с въззивната жалба. С оглед пледоариите в проведеното пред Р. съдебно заседание не би могло да се счете, че страните са били поставени в процесуална изненада относно пределите на произнасяне от въззивния съд.
Отделен в тази вр.остава въпросът, че формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция по конкретен правен въпрос се явява ирелевантна, когато разрешаването му е предмет на Тълкувателно решение, постановено от Общото събрание на съответната колегия/ колегии/ на ВКС.
Останалият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е изцяло обусловен от обстоятелствата и доказателства по конкретното дело, а не е изведен от решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което като фактологичен, а не правен не отговаря на общото изискване за достъп до касация, разяснено в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Всъщност начинът, по който е поставен е основан на твърдението на жалбоподателя, че вземането му за неустойка е изискуемо с изтичане на уговорен с договора срок – този за двустранно съставяне на годишен акт, а не с оглед на приетите от съда за установени факти и е свързан с оплакването в касационната жалба за необоснованост на обжалвания въззивен съдебен акт, предмет на същата, което дори и евентуално основателно не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК – арг. от чл.281, т.3 ГПК.
ІІ. По касационната жалба на ответника [фирма], [населено място]:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса срещу подлежат на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Касаторът обжалва въззивното решение на Русенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Русенския районен съд № 1101 от 08.07.2014 г., по гр.д.№ 1286/2014 г. за уважаване на предявения в обективно кумулативно съединяване от „О. СЕВЕР”E.,гр.Р. положителни установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК за сумата 8 413.06 лв.- договорна неустойка за неприети количества природен газ за 2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 10.01.2014 г. до окончателното и изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 134 / 2014 г. на Р..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност правните и фактически изводи на Р., аргументирано със съображения за необоснованост, материална и процесуална тяхна незаконосъобразност – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на уговорената с процесния договор процедура по двустранно съставяне на годишните актове за доставено от ищцовото търговско дружество и прието от ответника, като купувач, количество природен газ в рамките на съответната календарна година, касаторът [фирма] основно възразява срещу извода на въззивния съд, че соченият документ не е правопроизводящ факт за възникване на вземането за неустойка, а просто математически сбор на отделните месечни актове, който може да бъде надлежно установен като общ размер и от Информационната система на дружеството – доставчик.
Изложени са и подробни съображения, че така изчислена дължимата неустойка се явява едностранно определена, каквато не е била волята на съконтрахентите, обективирана в сключения помежду им договор, неправомерно допълнена в посочения смисъл от решаващия съд. В касационната жалба е изразено несъгласие и с възприетото от Р. разрешение, че анексът от 17.10.2013 г., към процесния договор няма погасителен ефект за претендираното от ищеца вземане за неустойка и не води до прекратяване на облигационната връзка между страните, поради сключването му между свързани лица. Становището си жалбоподателят е обосновал с отсъствие на установено от закона правно основание за недействителност на сделка, сключена от свързани лица, какъвто безспорно е разглежданият случай.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване е налице едновременно позоваване на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора [фирма] е, че „обжалваното въззивно решение е в противоречие с възприетото разрешение в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 292 от 16.12.2009 г., по т.д.№ 292/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС”, според което независимо, че се касае за хипотеза при която неустойката за забава е начислявана периодично, то преди настъпване на момента на определяне размера и, вземането не е възникнало и не е изискуемо. Според касатора в несъответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 103 от 08. 10. 2009 г., по т.д.№ 68/2009 г. на І т.о. е и даденото от Р. разрешение, което е в см., че неустойката не следва да се съобразява с модалитета, който страните са поставили за нейното възникване. За противоречащ на формираната практика на съдилищата, изразена в решение № 171 от 15. 07.2011 г., по т.д.№ 342/2011г. на САпС, решение № 99 от 01.07.2009 г, по т.д.№ 713/2008 г. на ВКС, ТК и решение от 07.11.2013 г., по гр.д.№ 574/2013 г., според която сключената между свързани лица сделка е действителна и поражда права и задължения за съконтрахентите, като всяка друга е посочен и “извода” на въззивния съд, че процесният анекс, “по който страните се споразумяват да нямат претенции една към друга”, няма погасителен ефект, тъй като е сключен между свързани лица.
Настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, по следните съображения:
Касаторът не сочи конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд, по отношение на който поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за достъп до касация, тъй като същият определя пределите, в които ВКС е оправомощен да селектира касационните жалби. Следователно без жалбоподателят да посочи този значим за изхода на делото правен въпрос, които трябва да се включва в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, а не задължително. По съображения, черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса ВКС не е длъжен и не може да изведе правния въпрос от твърденията и доводите на касатора и от сочените оплаквания в касационната жалба, които в случая са възпроизведени и в съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК..
Обстоятелството, че законодателят е разграничил основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение, означава, както е прието и в цитираната задължителна практика на касационната инстанция, че упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася по законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора. Тази проверка е в правомощията на състава на касационната инстанция едва след допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество, като част от същинската правораздавателна дейност като според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.201 г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без касационната инстанция да се произнася по поддържаните селективни критерии – допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК разноските за производството по чл.288 ГПК следва да останат за страните, така както са направени от тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд № 176 от 19.11.2014 г., по в.т.д.№ 240/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: